О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 50406

гр. София, 18.10.2022г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на пети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1184 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 2676/1.02.2022 г., подадена от М. М. С., чрез адвокат Б. Л., срещу решение № 434 от 19.10.2021 г. по гр. д. № 20215300501495/2021 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260077 от 15.02.2021 г. по гр. д. № 634/2020 г. на Районен съд – Казанлък за отхвърляне на предявения от М. М. С. срещу Център за спешна медицинска помощ – С. З. иск с правно основание чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 87, чл. 88, чл. 91, чл. 92 33 и чл. 3 § 2, б. а) ХОПЕС, за сумата от 5 100 лв., частичен иск от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, нанесени на 4.04.2019 г., ведно със законната лихва.

Въззивният съд е посочил, че Районен съд – Казанлък е сезиран с иск с правно основание чл. 49, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, предявен от М. М. С. срещу Център за спешна медицинска помощ - С. З. (ЦСМП). В исковата си молба ищецът твърди, че на 3.06.2018 г. бил незаконно арестуван и задържан под стража в [населено място]. На 14.03.2019 г. бил пребит от охраната на затвора, като черепът му бил счупен и започнал да получава припадъци и халюцинации. На 4.04.2019 г., след поредния си припадък в центъра на [населено място], се обадил на тел. 112 на ЦСМП - [населено място], откъдето отказали да му окажат медицинска помощ. След продължителни позвънявания, дошла кола на спешната помощ, заедно с полицейски автомобил и по нареждане на лекарите, полицаите насила го качили в линейката и бил откаран в Център за психично здраве - С. З. (ЦПЗ), въпреки неговия категоричен отказ и настояването, че има тежка черепно-мозъчна травма, а не психиатричен проблем. След като бил освободен от ЦПЗ - С. З. ищецът на собствен ход отишъл до ЦСМП - С. З. Обадил се отново на тел. 112, като обяснил, че е пред медицинското заведение и иска да бъде прегледан. Служителите на ЦСПМ отново извикали полиция и насилствено бил транспортиран до ЦПЗ - С. З. Твърди, че бил пребит от полицаите, многократно главата му била блъскана в земята на същото място, където черепът му бил счупен, загубил и съзнание. Впоследствие бил арестуван от органите на реда, като му било повдигнато обвинение за хулиганство, престоял в следствения арест и в затвора до 10.06.2019 г. Твърди, че с действията си служителите на ЦСПМ - С. З. му нанесли тежки неимуществени вреди, състоящи се в насилственото му транспортиране до ЦПЗ - С. З. неоказването на медицинска помощ, от която се нуждаел, нанасяне на тежък побой и блъскане на главата в земята, както и подаване на неверни данни в прокуратурата, поради което бил арестуван в продължение на повече от 2 месеца. Бил му причинен стрес, страхувал се за живота и здравето си, сънувал кошмари. Моли съда да му присъди обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на сумата от 5 100 лв., частичен иск от 50 000 лв.

Въззивният съд е приел, че от събраните писмени доказателства, неоспорени от страните, и от показанията на разпитаните по почин на ответника свидетели, които е кредитирал като последователни, непосредствени и логични в частта им, касаеща предмета на доказване, и неопровергани от насрещната страна, по делото е установено, че на посочената в исковата молба дата - 4.04.2019 г., на ищеца двукратно е оказана спешна медицинска помощ от екип на ЦСМП - С. З. което е отразено в приложените към исковата молба фишове за СМП. Първата визита за оказване на спешна медицинска помощ на ищеца е направена от лекарски екип на ответния център пред Ц. поща в [населено място] в 14.17 ч., след повикване чрез единния европейски номер (ЕЕН) 112. Ищецът е бил във видимо алкохолно опиянение, като е държал бутилка с алкохол в ръка. Дал е обяснения на лекарския екип, че вижда разни работи и пие, за да не ги вижда. Поведението му към лекарския екип е било агресивно и арогантно, отправил е нецензурни и обидни думи към лекарката от медицинския екип и е отказал да се качи в линейката за медицински преглед. Предвид неадекватното и агресивно поведение от страна на ищеца, е бил повикан и екип на полицията за съдействие, спрямо който ищецът също е проявил агресия. След това на М. С. е бил извършен преглед в линейката от екипа на ЦСМП и поставена диагноза „тревожно разстройство-алкохолизъм“, вписана във фиша за СМП. С оглед състоянието на ищеца, лекарят от ЦСМП е преценил, че пациентът не може да взема самостоятелни решения за собственото си здраве и че случаят налага консултация с психиатър, поради което С. е транспортиран до ЦПЗ - С. З. След извършения преглед, ищецът е отказал да бъде лекуван, напуснал е ЦПЗ - С. З. и е посетил на място ЦСМП - С. З. Там отново е проявил агресия към екипа на ЦСМП, като отказал да му бъде извършен преглед, вписан във фиша за СМП. Лекарският екип отново е установил видимото нетрезво състояние на ищеца, вербалната му и физическа агресия, поради което повторно е потърсено съдействие от полицията. Лекарят е преценил, че пациентът не може да взема самостоятелни решения за себе си и с оглед проявената физическа и вербална агресия е заплаха за околните, поради което се нуждае от специализирана психиатрична помощ, каквато може да му бъде оказана в ЦПЗ - С. З. и където ищецът е транспортиран със съдействието на полицията. Ищецът отново е отказал да се подложи на доброволно лечение и е напуснал ЦПЗ - С. З.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е направил следните правни изводи:

Съгласно разпоредбите на чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението й. Отговорността на ответника при предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД е безвиновна, гаранционно-обезпечителна. За ангажиране отговорността на възложителя е необходимо да се установи, че в причинна връзка с действието или бездействието на лица, на които ответникът е възложил изпълнението на определена работа, е настъпило увреждане на здравето на ищеца, от което той е претърпял неимуществени вреди. Тежестта на доказване на тези факти е у ищеца, като на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се предполага до доказване на противното. В тежест на ответника е да обори при условията на пълно главно доказване презумпцията за вина, като докаже, че поведението на служителите при осъществяване на лечебния процес при пациента е било при спазване на необходимите медицински стандарти и добра медицинска практика.

Окръжен съд – Пловдив е заключил, че по делото не е установено изложеното в исковата молба твърдение за това, че лекарите от ЦСМП - С. З. не са изпълнили в пълен обем своите задължения, като са допуснали бездействие, което от своя страна е довело до неоказване на своевременна, достъпна и качествена медицинска помощ на ищеца. Визирал е, че съгласно разпоредбата на чл. 4 от Наредба № 25/04.11.1999 г. за оказване на спешна медицинска помощ обект на спешна медицинска помощ са всички болни и пострадали, намиращи се в състояние, пряко застрашаващо живота им. Дейността на лекарите в Центровете за спешна медицинска помощ е лимитативно изброена в разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от наредбата. Основното предназначение на създадените в болничните заведения отделения за спешна помощ е оказване на животоспасяваща помощ на пациентите, установяване на състоянието им с оглед необходимостта от провеждане на лечение, чрез извършване на преглед и назначаване на изследвания. Съдът е приел, че по делото няма събрани доказателства, които да наведат на извод, че поведението на лекарите от ответния ЦСМП - С. З. извършили прегледите на пациента, е било в противоречие с принципите за добра медицинска практика. В тази връзка е приел за категорично установено по делото, че на посочената в исковата молба дата - 4.04.2019 г., на М. С. двукратно е оказана спешна медицинска помощ от екип на ЦСМП - С. З. и поставена диагноза „тревожно разстройство-алкохолизъм“. С оглед здравословното състояние на ищеца е преценено от спешните медици, че той не може да взема самостоятелни решения за собственото си здраве и че случаят налага консултация с психиатър, поради което С. е транспортиран до ЦПЗ - С. З. Съдът е заключил, че от това следва, че лекарите при ответника са изпълнили задълженията си, произтичащи от добрата медицинска практика, да снемат анамнеза на пациента, да извършат необходимия обем диагностични изследвания, съобразно възможностите и наличната апаратура, и да насочат пациента, с оглед здравословния му статус, за преглед/хоспитализация в специализирано болнично заведение. Изводът, че поведението на лекарите от ответния ЦСМП - С. З. е в съответствие с принципите за добра медицинска практика, съдът е мотивирал и с неоспореното от страните заключение на вещото лице д-р Ц., по допуснатата в първоинстанционното производство съдебнопсихиатрична експертиза. Според това заключение оказаната на ищеца спешна медицинска помощ от екипите на ЦСМП - С. З. на 4.04.2019 г. е съобразена с утвърдените медицински стандарти и отговаря на психическото състояние на ищеца. При извършените медицински прегледи са били налице очевидни признаци за психично разстройство, представляващо спешно състояние по смисъла на чл. 153 от Закона за здравето, изискващо оказване на спешна психиатрична помощ без съгласието на пациента. Следователно, с оглед здравословното състояние на ищеца и поставената диагноза, същият правилно е бил транспортиран до ЦПЗ - С. З. Поставената диагноза доказва също, че оказаната спешна помощ е предполагала ищецът да бъде настанен за лечение в психиатричния стационар на ЦПЗ - С. З. Съгласно чл. 154 ЗЗ, в срок до 24 часа е законосъобразно оказването на спешна психиатрична помощ по преценка на медицинския персонал, и след овладяване на спешното състояние, ако лицето е спокойно, следва да бъде изписано, както е станало в конкретния случай – М. С. след транспортирането му до ЦПЗ - С. З. е отказал лечение и е напуснал лечебното заведение.

Същевременно съдът е приел, че по делото не е установено спрямо М. С. да е било оказано соченото в исковата молба физическо насилие от страна на служителите на ЦСМП - С. З. както и същите да са подали неверни данни в прокуратурата. Освен това е визирал, че законността на органите на прокуратурата, а и на действията на полицейските органи, както и на служителите на ЦПЗ - С. З. не е и не може да бъде поставена в заявеното основание на иска, тъй като ЦСМП - С. З. може да отговаря на основание чл. 49 ЗЗД за допуснатите от лекарите в неговия състав нарушения на закона, но не и за незаконосъобразни действия на прокуратурата и/или на полицейските органи, респ. на ЦПЗ - С. З.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение противоречи на решение № 260/14.02.2020 г. по гр. д. № 449/2019 г. на ВКС, ІV г. о. и на определение № 300/30.04.2020 г. по гр. д. № 3747/2019 г. на ВКС, ІV г. о., съгласно които никой не може да бъде настаняван в психиатрия без информирано съгласие или съдебно решение. На следващо място, М. С. се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като с незаконното му насилствено довеждане в психиатрия грубо е нарушено действащото в Р. Б. национално и европейско законодателство, а именно чл. 5 § 1 ЕКПЧОС, чл. 8 ЕКПЧОС, чл. 2 от Протокол № 4 към ЕКПЧОС, чл. 3 § 2, б. „а“, чл. 6 и чл. 45 ХОПЕС, чл. 87, ал. 1, чл. 88, ал. 1, чл. 146, чл. 147, чл. 154, чл. 156 и чл. 157 ЗЗ и Наредба № 24/2004 г. на M3, регламентираща медицински стандарт „Психиатрия”. Нарушена е и трайната практика на ЕСПЧ по делата „В. срещу България“ (Жалба № 31365/96), „К. срещу България“ (Жалба № 39269/98), „М.С. срещу България“ (Жалба № 40061/98 г.) и „К. срещу България“ (Жалба № 56272/00). Сочи хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на атакуваното решение. В тази връзка визира, че Окръжен съд – Пловдив е приел, че принудителното завеждане на М. С. от служители на Спешна медицинска помощ в ЦПЗ - С. З. (с помощта на полиция) не представлява неправомерно действие и неправомерно задържане, като въобще не е обсъдил и оценил, че изначално е липсвало правно основание за конвоирането на М. М. С. в ЦПЗ - С. З. като по този начин е осъществено противоправно поведение от страна на служители на ЦСМП - С. З. които освен това са използвали и груба полицейска сила. Същевременно първоинстанционният съд незаконосъобразно е дал ход на делото на 9.11.2020 г., въпреки че ищецът не е бил уведомен за насрочването на съдебното заседание. Този факт, макар и ясно посочен във въззивната жалба на С., е останал неотчетен и необсъден от въззивния съд, като по този начин грубо са нарушени ГПК и процесуалните права на ищеца. Очевидната неправилност на въззивното решение, според изложението към касационната жалба, произтича и от обстоятелството, че Районен съд – Казанлък е уведомил М. С. за следващото насрочено заседание (на 11.01.2021 г.), но въобще не го е уведомил, че на 9.11.2020 г. се е провело заседание и че на него са разпитани свидетелите и са поискани нови свидетели, които първоинстанционният съд е допуснал. Тези нарушения на първоинстанционния съд, посочени във въззивната жалба, са били игнорирани от Окръжен съд – Пловдив. Жалбоподателят се позовава и на процесуални нарушения на Районен съд – Казанлък по изготвяне и приемане на назначената по делото съдебнопсихиатрична експертиза, водещи до очевидна неправилност на въззивното решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи и че въззивният съд не се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба за необоснованост на първоинстанционното решение и за неправилно приложение на материалния закон от първоинстанционния съд, както и за нарушена практика на ВКС и на ЕСПЧ. Съдът не се е произнесъл по материалноправния въпрос от значение за правилното решаване на спора – дали принудителното завеждане с помощта на полиция на М. М. С. в психиатрия представлява неправомерно действие и задържане от страна на ЦСМП – С. З.

Иска се ВКС да се произнесе по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди какви са законовите условия и ред за принудително завеждане на човек в психиатрично заведение;

2. Длъжен ли е въззивният съд да приложи практиката на ВКС;

3. Длъжен ли е въззивният съд да приложи практиката на ЕСПЧ, когато ищецът е приложил такава практика още към първоинстанционното дело и изрично е насочил вниманието на въззивния съд към нея;

4. Неприлагането на практиката на ЕСПЧ означава ли, че въззивният съд е нарушил точното прилагане на закона;

5. Длъжен ли е въззивният съд да върне делото на първа инстанция за ново разглеждане, ако се установи неправилно призоваване на страна в първоинстанционното дело;

6. Длъжен ли е въззивният съд да върне делото на първа инстанция за ново разглеждане, ако се установи незаконно проведено съдебно заседание по делото в първа инстанция, за което заседание едната страна не е уведомена;

7. Длъжен ли е въззивният съд да върне делото на първа инстанция за ново разглеждане, ако се установи незаконна съдебнопсихиатрична експертиза в първоинстанционното дело, която е била приета от първоинстанционния съд.

Насрещната страна не е депозирала отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Във връзка с въпрос № 1 от изложението не е конкретизирано от жалбоподателя на какво основание се иска допускане на касационно обжалване, респ. не е аргументирано наличието на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това, въззивният съд е съобразил нормите на закона относно оказване на спешна психиатрична помощ (чл. 153 и чл. 154 ЗЗ), като е приел, че в случая същите не са били нарушени от служители на ответника.

Въпроси №№ 2, 3 и 4 ГПК не такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а по същество са твърдения за неприлагане от въззивния съд на относима практика на ЕСПЧ и ВКС. Тези твърдения могат да обосноват наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, само ако са предшествани от формулирани конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси, по които се е произнесъл Окръжен съд – Пловдив в решаващите си мотиви, както и при посочване в какво именно се състои противоречието на изразеното от въззивния съд становище и приетото в съответните решения на ЕСПЧ и ВКС.

В тази връзка следва да се отбележи и че нито едно от визираните решения на ЕСПЧ не е относимо към настоящото дело, тъй като същите са постановени по казуси, при които с прокурорско разпореждане са настанени принудително лица в психиатрично заведение за определен период от време, с цел психиатрично изследване. Обобщено, в решенията е прието, че по силата на съдебната практика на ЕСПЧ, едно лице може да бъде прието за „душевноболно“ и да бъде подложено на лишаване на свобода, само ако са кумулативно изпълнени следните три условия: на първо място, неговото душевно заболяване трябва да е установено по убедителен начин; на второ място, разстройството трябва да е придобило такъв характер или размер, който да оправдава затварянето в съответно заведение; на трето място, затварянето не може да бъде валидно удължено без трайно да продължи въпросното разстройство. Лишаването от свобода на лице, считано за душевноболно, може да бъде определено като съответстващо на член 5, параграф 1, буква е) от Конвенцията, само ако бъде постановено след взимане становището на вещо лице-лекар, без което не би могло да бъде осигурена защитата срещу самоволие, закрепена в член 5 от Конвенцията. Според ЕСПЧ е допустимо, в спешни случаи или когато дадено лице е арестувано заради буйстване, такова становище да бъде взето непосредствено след арестуването. Във всички останали случаи е наложителна предварителна консултация. При липса на друга възможност, например поради отказ на заинтересованото лице да се яви за преглед, необходимо е поне да се поиска преценката на вещо лице-лекар въз основа на досието, в противен случай не може да се твърди, че душевното заболяване на заинтересованото лице е установено по убедителен начин. По силата на член 5, параграф 4 на Конвенцията се гарантира на всяко лице, лишено от неговата свобода, правото да поиска съдебен контрол на правомерността на задържането си не само от гледна точка на вътрешното право, но и от тази на Конвенцията. За да съставлява „съд“, съответният орган трябва да бъде независим от изпълнителната власт и страните; той трябва също да представи основните процесуални гаранции, пригодени към характера на въпросното лишаване от свобода.

В настоящия казус жалбоподателят не е бил принудително настаняван за психиатрично изследване, а му е оказана спешна психиатрична помощ (при която не се изисква съгласие на лицата, спрямо които се прилага).

От своя страна, определение № 300/30.04.2020 г. по гр. д. № 3747/2019 г. на ВКС, ІV г. о., постановено по реда на чл. 288 ГПК, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а решение № 260/14.02.2020 г. по гр. д. № 449/2019 г. на ВКС, ІV г. о., подобно на практиката на ЕСПЧ, визирана, по-горе, също е постановено по казус (принудително установяване и лечение на психично разстройство за определен период от време), различен от настоящия.

Въпроси №№ 5, 6 и 7 не са разглеждани от въззивния съд и не са обусловили направените от него изводи в решението. По отношение на тях не е обосновано наличието и на някоя от допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Освен това установената трайна съдебна практика на ВКС при действащия ГПК е категорична, че при евентуално допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, като тези, визирани във въпроси №№ 5, 6 и 7, въззивният съд не може да върне делото на първата инстанция, а следва да предприеме действия в производството пред себе си.

Атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо.

Същото не е очевидно неправилно, каквото основание за касационно обжалване се съдържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Съдът е мотивирал ясно и обосновано решението си, като се е аргументирал защо лекарите при ответника не са действали неправомерно и защо в случая не е налице основание за ангажиране отговорността на ответника. Твърдените от жалбоподателя нарушения представляват единствено касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на обсъждане, едва след допускане на касационно обжалване.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 434 от 19.10.2021 г. по гр. д. № 20215300501495/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: