Страница 7 от 7

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3363/28.11.2025 г., [населено място]

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, 5-ти състав, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА

ТАТЯНА КОСТАДИНОВА

изслуша докладваното от съдия Костадинова к. т.д. № 1537/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

[община] обжалва Решение № 119/16.04.2025 г. по в. т.д. № 696/2023 г. на АС-Пловдив, с което е потвърдено Решение № 260157/02.12.2020 г. по т. д. № 728/2017 г. на ОС-Пловдив за уважаване на предявените от „МИДЕКС“ ООД срещу нея осъдителни искове с правно основание чл. 452, ал. 3, изр. 1 ГПК и чл. 86 ЗЗД.

В жалбата са наведени касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че процесният иск цели да обезщети кредитора за реалната му вреда, съизмерима със стойността, която той би получил при надлежно изпълнение на запора след извършено от съдебния изпълнител разпределение. Заявява, че погрешно въззивният съд не е съобразил наличието на привилегировани преди ищеца взискатели, установимо от заключенията на счетоводните експертизи, и неправилно е приравнил по правни последици иска по чл. 452, ал. 3 ГПК с този по чл. 510, пр. 2 ГПК, допускайки по този начин предявяване от ищеца на чужди (на останалите взискатели) права. Сочи също, че отговорността му не може да бъде ангажирана за плащането в полза на заложния кредитор на длъжника, тъй като това лице се е явило недвусмислено овластено по смисъла на чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД в резултат от техническа грешка в съобщението на депозитаря до него относно датата на вписване на залога, която касаторът не е бил длъжен да проверява. Допълва, че плащането към депозитаря го освобождава и защото последният е следвало да извърши разпределение в полза на лицата, вписали по-рано запор по реда на ЗОП. Поддържа още, че с плащанията са погасени незапорирани вземания, които не произтичат от посочения в запорното съобщение договор: една част от тях представлява подлежаща на възстановяване гаранция за добро изпълнение, предоставена преди сключване на договора, а друга - възнаграждение за дейности, извършени след изтичане на срока на договора, чието действие не е било надлежно продължено при условията на ЗОП. По исковете за лихва заявява нарушение на материалния закон поради уважаването им при липса на отправена покана. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът посочва очевидната неправилност на решението и поставя въпроси, които според него са решени в противоречие с практиката на ВКС или чиито отговори са значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът „МИДЕКС“ ООД поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като решението е постановено в съответствие с практиката на ВКС, а разпоредбата на чл. 452, ал. 3 ГПК е ясна и не се нуждае от изправително тълкуване. Поставените въпроси намира за неправни. Излага доводи за неоснователност на жалбата по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Следователно е допустима.

Производството е образувано по предявени от „МИДЕКС“ ЕООД (сега ООД) срещу [община] осъдителни искове с правно основание чл. 452, ал. 3, изр. 1 ГПК и чл. 86 ЗЗД за следните суми: 154 362,64 лв. – стойност на три плащания по запорирани вземания, извършени в полза на длъжника след налагане на изпълнителен запор, и 46 712,66 лв. – обезщетение за забава, дължимо след извършване на неправомерните плащания до предявяване на исковете. Като помагачи и ответници по обратни искове са конституирани получателите на плащанията – длъжникът „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД и заложният му кредитор Н. Г. Е..

Първоинстанционният съд е приел за доказани следните факти: с арбитражно решение от 2013 г. „ИНЖСТРОЙ“ АД и „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД са осъдени да заплатят солидарно на „МИДЕКС“ ООД 400 416,55 лв. – главница, 21 141,23 лв. и 10 520,28 лв. – обезщетения за забава; за събиране на присъдените вземания е образувано изпълнително дело, в хода на което на 03.06.2013 г. е наложен запор върху вземанията на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД от [община] по договор за ремонт на асфалтови настилки от 26.09.2012 г., сключен по реда на ЗОП; запорът е вписан в ЦРОЗ на 19.06.2013 г.; на 30.04.2014 г. [община] е платила сумата от 87 310 лв. – възнаграждение по договора за ремонт, като плащането е извършено по банкова сметка на депозитар по ЗОЗ за погасяване на задължение на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД към Н. Г. Е., обезпечено с вписан на 21.12.2013 г. особен залог; на същата дата Общината е заплатила на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД възнаграждение по горепосочения договор в размер от 32 690,64 лв., а на 08.01.2015 г. му е възстановила гаранцията за добро изпълнение, дадена по договора, в размер от 34 362 лв.; общата стойност на трите плащания не надвишава вземанията на ищеца към датата на извършването им и към момента на устните състезания.

При тези факти първоинстанционният съд е заключил, че са осъществени материалноправните предпоставки на чл. 452, ал. 3 ГПК (плащане в полза на длъжника или на посочено от него лице след получаване на запорното съобщение) и е уважил исковете за главница, както и тези за лихва, приемайки, че същата се дължи от извършване на плащанията. Обратният иск срещу длъжника също е уважен, а срещу заложния кредитор – отхвърлен поради неосъществяване на фактическия състав на чл. 56 ЗЗД.

При първото въззивно разглеждане съдът е споделил извода, че процесните плащания са извършени в нарушение на запора, но е приел, че взискателят не е легитимиран да получи в своя полза стойността им, а само да иска от третото задължено лице да плати повторно сумата по сметка на съдебния изпълнител, като така изпълни първоначалното си задължение. В този смисъл е постановено и въззивното решение. Потвърдено е отхвърлянето на обратния иск срещу Е.. Решението по обратния иск срещу длъжника не е обжалвано.

Въззивното решение е обезсилено като постановено по непредявен иск. При второто въззивно разглеждане производството по обратния иск срещу Е. е прекратено на основание чл. 230, ал. 1 ГПК и е приета допълнителна счетоводна експертиза за установяване актуалния размер на задълженията на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД към ищеца, публичните му задължения към държавата и дължимите по изпълнението такси и разноски. С постановеното при условията на 294 ГПК въззивно решение съдът е счел, че за уважаване на иска по чл. 452, ал. 3 ГПК трябва да се установи наличие на неудовлетворено притезание на ищеца-взискател и плащане от третото задължено по запора лице, извършено не по сметка на съдебния изпълнител. Първия факт (вземането) съдът е намерил за доказан от писмените доказателства (споразумение и анекс, арбитражно решение, удостоверение от съдебния изпълнител) и от заключението на приетата във въззивното производство експертиза. Възражението на въззивника, че при надлежно изпълнение на запора това вземане не би било удовлетворено с процесните суми, тъй като съществуват привилегировани спрямо ищеца кредитори, е прието за ирелевантно с аргумент, че предявилият иска по чл. 452, ал. 3 ГПК взискател няма задължение да предаде на съдебния изпълнител получената в резултат от успешното му провеждане сума (съответно – привилегированите кредитори не биха се удовлетворили от тази сума). По довода за погасяване с процесните плащания на задължения извън обхвата на наложения запор въззивният съд е аргументирал, че щом възнаграждението е за работа, предприета в изпълнение на договора за строителство, дори и след изтичане на срока му, то има своето основание именно в договора, каквото основание има и задължението за връщане на гаранцията за добро изпълнение, установено в чл. 23 от него. Оплакването на въззивника, че превеждането на сума по сметка на депозитаря по ЗОЗ не съставлява плащане на длъжника по смисъла на чл. 452, ал. 3 ГПК, също е счетено за неоснователно. В тази връзка въззивният съд е приел, че погасяването на задължението на длъжника към заложния му кредитор освобождава третото задължено лице от собственото му задължение към длъжника по съществуващата между тях облигационна връзка и поради това ползва последния. Лихвата също е намерена за дължима, като е споделен доводът, че за изпадане в забава не е необходима покана поради деликтния характер на отговорността на третото задължено лице.

При изложените данни не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено при тежко и видимо от самия акт или от мотивите към него нарушение на императивна разпоредба или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон, прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с логическите правила).

В случая касаторът твърди приложение на закон в противоположен смисъл, позовавайки се на извършената от въззивния съд аналогия между разпоредбата на чл. 452, ал. 3 ГПК и чл. 510, изр. 1, пр. 2 ГПК. В мотивите към въззивното решение съдът е аргументирал, че за ищеца по чл. 452, ал. 3 ГПК липсва задължение да предаде събраната въз основа на осъдителното решение сума на съдебния изпълнител, и в този смисъл е приел, че правните последици на иска наподобяват тези на възлагането вместо плащане, за разлика от възлагането за събиране, при което ищецът действа като субституент. Видно е, че сравнението на двата института е направено единствено с цел онагледяване тезата на съда, че от получената по реда на чл. 452, ал. 2 ГПК сума може да се удовлетвори само предявилият иска взискател, който, както ищецът по чл. 510, изр. 1, пр. 2 ГПК, действа от свое име и за своя сметка. Извън тази аргументация обаче въпросът няма никакво, още по-малко обуславящо, значение за настоящото дело. За решаването на спора са важни не идентичността или различието на двата иска, а единствено границите на материалната легитимация на ищеца по чл. 452, ал. 3 ГПК (и в частност - зависи ли тя от стойността, с която неговото вземане би се удовлетворило при разпределение на постъпилата в резултат от запора сума).

Отделно от това, в контекста, в който аналогията между двата иска е направена, а именно – за да се обоснове процесуалната легитимация на ищеца да иска осъждане в своя, а не в полза на носителя на материалното право (длъжника), законът не е приложен превратно, тъй като според формираната към момента практика на ВКС и в двата случая взискателят претендира свое, а не чуждо по смисъла на чл. 26, ал. 2 ГПК право, както е приел и въззивният съд, заключавайки, че ищецът не дължи да предаде събраната сума на съдебния изпълнител.

Като нарушение на правилата на логиката касаторът сочи едновременното възприемане на две противоречащи си тези: че искът има деликтно основание и че е ирелевантно дали има привилегировани преди ищеца кредитори, чието предпочтително удовлетворяване от запорираното вземане би могло да доведе до липса на вреда за ищеца. В двата извода обаче няма противоречие, което да бъде окачествено като очевидно, каквото би било то например, ако съдът в явно нарушение на чл. 45 ЗЗД отрече изобщо нуждата да се установява вреда. В случая погрешно формираният според касатора извод не е за липса на необходимост от доказване на вреда по принцип (напротив, именно затова съдът е изследвал размера на вземането на ищеца), а за начина, по който „вредата“ трябва да се изчисли – въпрос, който е по-скоро фактологичен, поради което и възможна грешка при отговора му не може да се определи като очевидна.

На следващо място, очевидната неправилност е обоснована с твърдение за превратно приложение на закона относно това кому трябва да е извършено плащането по чл. 452, ал. 3 ГПК и в частност – може ли да е направено на депозитар на заложен кредитор. Тъй като отговорът на този въпрос предполага съобразяване на различни факти (включително относно легитимацията на депозитаря да получи плащане при условията на конкуренция с вече насоченото към същото имущество принудително изпълнение по реда на ГПК съгласно чл. 32а ЗОЗ), то дори даденото от въззивния съд разрешение да се яви неправилно, то тази неправилност не би могла да има очевиден към настоящия момент характер.

Не може да се обоснове очевидна неправилност и с довода, че възнаграждението за работа, извършена след срока на сключения по реда на ЗОП договор, не съставлява вземане по него. Този въпрос също е фактологичен и предполага преценка на доказателствата относно съдържанието на източника на запорираното вземане, а това изключва очевидността на евентуално нарушение в тази насока.

Неразглеждането на възражение на страната също не съставлява основание за очевидна неправилност, а евентуално – за постановяване на решението в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК, в каквато насока е и релевирано то от касатора.

Поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с наведените касационни доводи по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно и независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да вземе становище по всички правнорелевантни доводи и възражения на страните, включително по направеното възражение от ответника, че е налице основание за освобождаването му от отговорност по смисъла на чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД в частта на извършеното към депозитаря по особения залог плащане?

В първата си част въпросът има обуславящо за всяко дело значение, тъй като касае начина на решаване на спора и мотивиране на съдебния акт. Втората част на питането има само уточняващ характер и поради това фактологичната й насоченост не изключва общата абстрактност на въпроса, а от друга страна кореспондира с наведен касационен довод. Следователно общият селективен критерий е удовлетворен.

Не е изпълнено обаче допълнителното селективно условие на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото въпросът не е решен в противоречие със съдебната практика на ВКС по чл. 236, ал. 2 ГПК – съдът е изложил мотиви по наведените от страните релевантни доводи, посочил е от кои доказателства е възприета установената фактическа обстановка, правните изводи са мотивирани с позоваване на закона и договора, а дали същите са правилни, е въпрос, непроверим в селективната фаза на касационното производство, каквато е настоящата. Действително, пряк отговор на възражението за наличие на освобождаващо по смисъла на чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД основание не е изложен, но имплицитно той може да бъде изведен от възприетото от въззивния съд схващане, че релевантно за иска по чл. 452, ал. 3 ГПК е единствено обективното състояние на извършено не на съдебния изпълнител плащане след налагане на запора. Подобна теза (независимо от нейната правилност) води до ирелевантност на субективното отношение на третото задължено лице към предприетото плащане (каквото е твърдяното от касатора състояние на грешка), а възраженията по ирелевантни факти не подлежат на обсъждане.

2. Следва ли съдът при разглеждане на иска по чл. 452, ал. 3 ГПК да съобрази сумата, която взискателят би получил в изпълнителния процес при едно разпределение, при съобразяване на правилата на чл. 136 ЗЗД? Следва ли при определяне на реалната вреда за ищеца по иск по чл. 452, ал. 3 ГПК да се приспаднат сумите по привилегированите вземания по чл. 136 ЗЗД?

Обобщени, въпросите се свеждат до касационния довод, че присъдената в полза на ищеца по чл. 452, ал. 3 ГПК сума не може да надхвърля сумата, която същият взискател би получил при правомерно изпълнение на запорното съобщение след извършено от съдебния изпълнител разпределение съгласно чл. 136 ЗЗД. Касае се за въпрос, по който въззивният съд е взел отношение при решаване на спора и който може да получи абстрактен отговор, а поради това е с правен характер по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Допълнителният селективен критерий, заявен от касатора, е по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и той е обоснован – по приложението на чл. 452, ал. 3 ГПК в контекста на спорния въпрос (зависи ли вземането на ищеца от стойността, която би получил той при разпределението в изпълнителния процес) няма практика на ВКС от вида, посочен в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г., а актовете на по-долустоящи съдилища (включително обжалваният и представените от касатора) сочат на противоречиво тълкуване на разпоредбата. Затова отговарянето на въпроса би допринесло за развитие на правото.

3. Налице ли е идентичност между правните последици на уважаване на иск по чл. 452, ал. 3 ГПК и правните последици на възлагането вместо плащане по чл. 510 ГПК ?

Въпросът няма обуславящ за решаване на спора характер по съображенията, изложени по-горе във връзка с поддържания довод за очевидна неправилност поради неправилно възприета идентичност между двата института.

4. Следва ли плащането на процесните суми да е извършено пряко на длъжника (кредитор на третото задължено лице) или е достатъчно да е осъществено в негова полза, макар и по сметка на депозитаря на особения му залогодател, за да бъде основателен искът по чл. 452, ал. 3 ГПК? Отговаря ли по чл. 452, ал. 3 ГПК трето задължено лице, когато има няколко обезпечения, запори, залози върху едно и също вземане, като третото задължено лице е извършило плащане по някое от тях, което не е „пряко на длъжника“?

Двете питания могат да се сведат до въпроса дали плащането, извършено след получаване на запорното съобщение, но не пряко на длъжника, а в негова полза, вкл. чрез погасяване на негов дълг към заложен кредитор, съставлява плащане по смисъла на чл. 452, ал. 3 ГПК. Въпросът е е обуславящ за част от претенцията и кореспондира с касационен довод, а зависимостта му от определени факти не изключва даването на абстрактен отговор в различни варианти.

За този въпрос касаторът се е позовал на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Визираните в тези разпоредби предпоставки не са налице. Двата цитирани от касатора акта на ВКС не са от категорията актове, дефинирани като практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, защото с тях не е допуснато касационно обжалване. Същевременно актовете на по-долустоящите съдилища, посочени от касатора в подкрепа на тезата му за противоречиво тълкуване на разпоредбата в контекста на горния въпрос, са постановени при различна фактическа обстановка – първите три касаят плащане по запор, наложен от друг съдебен изпълнител (а не плащане на депозитар в нарушение на установената в чл. 32а, ал. 1 ЗОЗ конкуренция), а последният акт, макар да спекулира по въпроса за последиците на иска по чл. 452, ал. 3 ГПК и за задълженията на депозитаря да разпредели получената сума в полза на присъединените лица, не отговаря пряко на питането дали плащане на депозитар по ЗОЗ на сума, дължима по запорирано с вписан в ЦРОЗ запор вземане, е правомерно по смисъла на чл. 452, ал. 3 ГПК.

В обобщение съдът намира, че касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК само по въпроса по т. 2 от изложението. С оглед разяснените с т. 1 на цитираното тълкувателно решение правомощия на съда въпросът ще бъде уточнен в следния смисъл: Зависи ли размерът на дължимото по чл. 452, ал. 3 ГПК плащане от стойността, която предявилият иска взискател би получил в изпълнителното производство, ако запорът беше изпълнен надлежно, а постъпилата от изпълнението му сума - разпределена съобразно чл. 136 ЗЗД?

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 119/16.04.2025 г. по в. т.д. № 696/2023 г. на АС-Пловдив.

УКАЗВА на касатора [община] в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер от 4 021,52 лв. При неизпълнение производството ще бъде прекратено.

След представяне на доказателства за внесена такса делото да се докладва на председателя на Първо отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, а при неизпълнение на указанията в срок – делото да се докладва на състава.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.