О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5488

София, 28.11.2025 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на 04 ноември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ДЕЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АТАНАСОВА

АТАНАС КЕМАНОВ

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА

гр. дело 129 / 2025 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. А. М. против въззвно решение № 154 от 11.06.2024 г. на Окръжен съд-Монтана, в частта с която е потвърдено решение № 570 от 15.12.2023 г., постановено по гр. дело № 164 по описа за 2023 г. Районен съд-Монтана. С потвърдената от въззивната инстанция част от решението на РС е отхвърлен иска за делба по отношение на пет земеделски имота с идентификатори ***, ***, ***, ***и ***, намалено е саморъчно завещание, оставено от И. П. Ж. обявено на 15.11.2021 г. с 1/3 от предмета му, отменен е констативен нот. акт № 144, т. 1/2022г. за разликата на 2/3 ид. ч. от предмета му и е допусната съдебна делба на поземлен имот с идентификатор *** и построените в него сгради с идентификатори *** /двуетажна жилищна сграда/ и *** /гараж с 27 кв. м. застроена площ/ при квоти 1/3 ид. ч. за касаторката и 2/3 ид. ч. за ответника.

Решението на въззивния съд, с което след частична отмяна е допусната делба на сгради с идентификатори *** /сграда от допълващото застрояване/ и *** /гараж с 15 кв. м. застроена площ/ при квоти 2/3 ид. ч. за касаторката и 1/3 ид. ч. за П. И. Ж. не е обжалвано и е влязло в сила.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението, защото съдът не обсъдил всички доказателства, доводи и възражения на страните и не събрал служебно доказателства, относими към защитата интересите на жалбоподателката. Основните доводи са свързани с това, че съдът е следвало да съобрази и приеме, че е нищожен нот акт № 136,т. ІІІ от 2020 г., в заглавието на който е записана погрешно 2013 г., както и допуснатите грешки при изписване цената на продажбата с думи и при изписване на числото, съставляващо данъчната оценка на прехвърляните имоти. Въззивният съд не проявил активност да изясни причините за допуснатите грешки. Не било съобразено и обсъдено, че жилищната сграда била довършена със средства, получи в зестра от ищцата /сега касатор/, а писмените доказателства за строителството не били правилно обсъдени.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди по отделно и в съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема и необсъждането им представлява ли съществено процесуално нарушение? 2.В производството относно личните отношения, издръжката на ненавършилите пълнолетие деца и предоставяне ползването на семейното жилище длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства в подкрепа или опровергаване на правнорелевантните факти, както и да вземе в предвид доказателствата, представени с въззивната жалба? 3.Длъжен ли е съдът да посочи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка?

Ответникът по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване, защото първия въпрос не кореспондира на съдържавнието на мотивите, а изводите на съда са съобразени с доказателствата по делото.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима.

По делото е установено:

Общият наследодател И. П. Ж. и ищцата М. А. М. са сключили граждански брак на 18.04.1979 г. Страните са майка и син и са наследници на И. П. Ж., починал на 23.10.2021 г. На 27.12.2000 г. И. Ж. и Е. П., като наследници на П. И. Ж. /дядо на ответника/ и Н. А. Ж., са сключили договор за доброволна делба на наследствени земеделски имоти и гора, възстаовени по ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ с три решения, като наследодателя И. Ж. е получил в дял собствеността върху петте процесни земеделски имота с идентификатори ***, ***, ***, ***и ***, видно и от приложените скици от КК. Другият наследник е получил също дял в натура и няма парично уравнение на дяловете. С нот. акт, в съдържанието на който е посочена дата на сделката - 13.08.2020 г. с цифри и думи И. П. Ж. продава на ответника П. И. Ж. петте земеделски имота за сумата от 6000 лева. В заглавието на нот акт е посочен № 136, том III, рег. № 5055, дело № 352, но е записана година „2013 г.“.

Поземлен имот с идентификатор ***е идентичен с имота, съставляващ дворно място, придобито на основание покупко-продажба от И. П. Ж. с н. а. № 122, том ІІ, дело № 334 от 1960 г. и Протокол за съдебна делба от 29.09.1960 г. по гр. дело № 694/1960 г. по описа на Михайловградски Народен съд. С позволителен билет № 61 от 30.11.1961 г. е разрешено на И. П. Ж. да построи масивна жилищна сграда на два етажа върху 73 кв. м. на собственото си място, квартал № ***, парцел № ***, идентичен с имот с идентификатор ***, а с позволителен билет № 310 от 2.10.1969 г. му е позволено да построи масивен гараж върху 19,25 кв. м. Тези сгради са заснети в плана от 1977 г. според обясненията на вещото лице при приемането на СТЕ от РС. За другите две сгради– гараж с идентификатор ***с площ 15 кв. м. и постройка от допълващото застрояване с идентификатор ***с площ 30 кв. м. /които не са предмет на касационното производство/ са издадени удостоверения за търпимост № 112 и № 113 от 12.09.2012 г. и в тях е посочено, че те са строени без строителни книжа през 1985 г. по декларация от наследодателя на страните.

Събрани са и гласни доказателства, от които обаче може да се установи само, че жилищната сграда и единия гараж са били построени към 1971-1975 г., а след това се довършвали, но не е ясно какво свидетелите разбират под „довършване“.

РС е отхвърлил иска за делба за петте земеделски имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***и ***, като е приел, че те не са СИО, тъй като са придобити от И. П. Ж. по наследство и по силата на договор за доброволна делба, без да е извършено уравняване на дяловете в пари и е продал тези имоти на ответника П. И. Ж., т. е. те не са част от наследството на общия наследодател. По отношение на поземления имот с идентификатор ***, ведно с построените в него четири сгради, РС е приел, че е придобит от наследодателя И. Ж. преди брака му с М. М., поради което е негова изключителна собственост и със съставеното саморъчно завещание се е разпоредил с него в полза на ответника, а имота, предмет на завещанието е изчерпвал наследството. Като накърняващо запазената част на ищцата – съпруга на завещателя, то е намалено с 1/3 част от предмета му и е допусната делба на дворното място и четирите сгради в него при квоти 1/3 ид. ч. за М. М. и 2/3 ид. ч. за П. Ж..

Въззивният съд е отменил частично решението на РС досежно сгради с идентификатори *** /сграда от допълващото застрояване/ и *** /гараж с 15 кв. м. застроена площ/ и е допуснал делба при квоти 2/3 ид. ч. за касаторката и 1/3 ид. ч. за П. И. Ж., като е приел, че тези сгради са СИО, защото са строени по време на брака и наследодателя И. Ж. е завещал само своята 1/2 ид. ч. от тях. Като е намалил завещанието с 1/3 ид. ч. е допуснал делба на тези две сгради при посочените квоти. В тази част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Относно процесните пет земеделски имота, въззивният съд е приел, че те са придобити по наследство и делба без парично уравнение на дяловете, поради което не са станали СИО.

По отношение на доводът на касаторката за нищожност на нот. акт № 136, съдът е приел, че е валиден, но е допуснатата техническа грешка в заглавието „дело № 352 от 2013 год“, която не е от естество да внесе неяснота в акта, водеща до неговата нищожност по смисъла на чл. 576 ГПК, нито го прави документ с невярно съдържание, защото от съдържанието на акта е видно, че сделката е сключена на 13.08.2020 г. и акта е внесен и вписан в Агенция по вписванията на същата дата, т. е. няма неяснота за датата на сделката. Относно разминаването между посоченият с цифри размер и изписването му словом сума, съставляваща данъчна оценка на продадените имоти, въззивният съд е приел, че това не прави акта нелегитимен, а при противоречие между двете превес има посочената словом сума.

По отношение на поземления имот с идентификатор ***, съдът е приел, че е придобит преди брака, а жилищната сграда и гаража, чието изграждане е разрешено 1961 г. и 1969 г. са изградени до степен на груб строеж, /когато се счита, че сградата е реализирана – ТР № 1/2011г. на ОСГК н ВКС/ преди сключване на брака на 18.04.1979 г. Извършването на довършителни работи след сключване на брака не създава право на собственост на ищцата М. М.. За този извод съдът е анализирал свидетелските показания, а извода се подкрепя и от установеният факт от вещото лице, че сградите са заснети в плана към 1977 г. Въззивният съд е посочил, че издаденият по-късно констативен нот. акт № 43/2021 г., с който наследодателят И. Ж. е признат за собственик няма правопораждащо действие, а доказва съществуващи права в патримониума на посочения в него титуляр, като изводите на нотариуса за съществуване правото на собственост се счита за верен до доказване на противното, а тежестта при оспорването им е за оспорващия.

За неоснователни са приети доводите на касаторката за нищожност на завещанието на основание чл. 19 ЗН, тъй като фактът, че в момента на съставянето му И. Ж. не е разполагал с нотариален акт за собственост за имота не означава, че не е собственик и не се отразява на действителността на завещанието. Към датата на смъртта си 23.10.2021 г. завещателят е бил изключителен собственик на дворното место, жилищната сграда № 1 и по-големия гараж – сграда № 3 и по отношение на тези сгради завещанието е действително. Накърняването на запазената част не го прави недействително, а поражда само потестативното право на касаторката да иска намаляването му. В случая до колкото наследството се изчерпва със завещаното имущество, завещанието е намалено с 1/3 от предмета му съгласно чл. 28 ЗН. Затова е потвърдено решението на РС и в частта, с която е допусната делба на дворното место и тези две сгради при квоти 1/3 ид. ч. за касаторката и 2/3 ид. ч. за ответника.

Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК.

Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор.

Съобразно чл. 269 ГПК и т.1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивната инстанция проверява неправилността на първоинстанционното решение само във връзка със заявените оплаквания, т. е. действа като ограничен въззив. При разглеждане на тези оплаквания, съдебната практика приема, включително и цитираните решения от касаторката, че въззивният съд е длъжен да обсъди събраните доказателства, както и доводите, и възраженията на страните във връзка с тях. Съществено процесуално нарушение е това, което се отразява на крайния резултат по спора.

Голословно е твърдението на касаторката за противоречие със съдебната практика, изискваща обсъждане на доказателствата и доводите на страните. Видно от изложените мотиви на въззивния акт, заявените оплаквания във въззивната жалба са обсъдени, а това, че са приети за неоснователни не сочи на противоречие със съдебната практика по чл. 235 и чл. 236 ГПК. Затова по първия поставен въпрос не се констатира основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Вторият въпрос не кореспондира на данните по делото и е необределящ за изхода от спора. В мотивите и диспозитива по т.1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че изключението от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт и събиране на доказателства по действащия ГПК е налице освен при прилагане на относима императивна правна норма и когато осъществяването на въззивните функции е свързано със „защитата на правата на някои частноправни субекти“, защото и това е в обществен интерес. Такъв е случаят според тълкувателният акт, „когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /например в производството за поставяне под запрещение/ или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище“. Само в такива случаи въззивния съд има задължение и служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето.

По настоящия спор за делба във фаза по допускане и двете страни са пълнолетни и не се отнася до нито един от поставените в тълкувателният акт въпроси. Законът не е предвидил защита по отношение на нито една от двете страни, поради което за съда не е имало изискване служебно да събира доказателства. Затова втори въпрос е неотносим към настоящия спор и по него не се допуска касационно обжалване. Въззивното решение не е постановено в противоречие на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Изводите на въззивния съд са формирани въз основа на конкретни доказателства по делото – удостоверение за сключен граждански брак, договори за доброволна делба и одобрена от съда спогодба, нотариални актове, оформящи сделки с процесните имоти. Затова последният трети въпрос не кореспондира на мотивите към обжалваното решение и не формира основание за допускане до касационен контрол.

Не е налице и очевидна неправилност. От мотивите на обжалваният акт не се установява пропуск на съда да приложи импративна правна норма или да е приложил отменена или неприложима такава. Не се установява и нарушение на съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Спорът е решен според установените факти по делото в съответствие с процесуалния закон. Решението е подробно мотивирано, видно от изложеното по-горе, а изводите не са формирани при нарушение на основни логически правила. Затова не се допуска касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК.

В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване.

Съобразно този резултат и на основание чл. 78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски в доказаният с договора за правна помощ размер 500 лв., която е отразено, че са изплатена в брой.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационна жалба, подадена от М. А. М. на въззивно решение № 154 от 11.06.2024 г. на Окръжен съд-Монтана в обжалваната част, с която е потвърдено решение № 570 от 15.12.2023 г., постановено по гр. дело № 164 по описа за 2023 г. Районен съд-Монтана.

Осъжда М. А. М. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] да плати на П. И. Ж. от [населено място] със снет по делото адрес с ЕГН [ЕГН] деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 500 лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: