О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50690

София, 29.09.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ

Е. В.

изслуша докладваното от съдията В. И.

гр. дело № 4355/2021 год.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Н. А., чрез адв. Ив. З., против въззивно решение № 264985/23.07.2021 г., постановено по в. гр. д. № 7175/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 72393/14.04.2020 г. по гр. д. № 7513/2016 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от Н. Н. А., изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в затвора в [населено място], против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр. за установяване, че Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е извършила нарушение на чл. 4 ЗЗДискр., изразяващо се в дискриминация, чрез неравно третиране по признак „лично положение“, изразяващо се в липса на навес в затвора в [населено място] за защита при лошо време, при престой на открито и осъждането на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да преустанови нарушението и са присъдени съдебни разноски.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, иска се отмяната му и уважаване на предявените искове.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът се позовава на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по съществен метериално-правен въпрос, като не е отчел правилно фактическата обстановка по делото, наличието на дискриминация и в противоречие с практиката на ВКС не е изследвал целия въпрос. Сочи противоречие с приетото в решение № 231/31.03.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 428/13.05.2010 г. по гр. д. № 1207/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 153/14.06.2010 г. по гр. д. № 6/2009 г. на ВКС, III г. о. и решение № 3/22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г. на ВКС, IV г. о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, подаден чрез юрк. М. В., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно.

Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Производството е образувано по предявени от Н. Н. А. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр. за установяване на нарушението, изразяващо се в неравно третиране на ищеца, изтърпяващ наказание „доживотен затвор без замяна“ в затвора в [населено място], по признак „лично положение“ – липса на навес за престой на открито в затвора в [населено място], което го поставяло в неравностойно положение в сравнение с другите затворници, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“ и „доживотен затвор без замяна“ в затвора в [населено място] и за осъждане на ответника да преустанови нарушението. Ответникът е оспорил предявените искове с възражение, че не е налице неравно третиране, въпреки липсата на навес в Затвора - Пазарджик и наличието на такъв в Затвора - София, като се е позовал и на чл. 71, ал. 7 ППЗИНЗС. По делото не е било спорно, а и от приетите докладна записка от Затвора – Пловдив, ведно с график към нея, справка от Затвора - С. З. и справка от Затвора - Пазарджик, както и от изходящата от ответника справка от 28.01.2020 г. е установено, че в Затвора - Пловдив, Затвора - С. З. и Затвора - Пазарджик няма изградени навеси в местата за престой на открито на лишените от свобода, а в Затвора - София има изградени такива навеси. За да потвърди решението за отхвърляне на предявените искове въззивният съд се е позовал на установената съдебна практика, съгласно която по-неблагоприятното третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. или друг закон признаци, поради което не представлява дискриминация по признак лично (при установяване във всеки конкретен случай на обективен, същностен за личността белег, позволяващ да бъде прилаган еднакво) или обществено положение. Всеки затвор осигурява различни условия за живот на осъдените, които разлики са обективно обусловени от редица обстоятелства – различното местоположение в страната, обуславящо и разлика в климатичните условия, различната архитектура на сградите, строени в различни периоди, предопределяща и разлика в пространственото разпределение на помещенията в тях, различния брой обитатели на затворите и т. н., като всичко това обуславя значителни разлики в битовите условия в отделните затвори. Посочил е, че не може да се приеме, че изтърпяващите наказание в даден затвор лица се намират при „сравними сходни обстоятелства“ с изтърпяващите наказание в друг затвор. В подобни „сравними сходни обстоятелства“ ищецът се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание в същия затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо него пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. В случая по делото няма спор и е установено, че в затвора в [населено място] всички затворници, изтърпяващи наказание „доживотен затвор без замяна“, а и тези, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“, са ползвали полагаемия им се съгласно чл. 86, ал. 1 ЗИНЗС поне един час престой на открито по идентичен начин, без наличие на изграден навес на местата за престой. Следователно не се установява твърдяното по-неблагоприятно третиране на ищеца на основата на признак по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства и не е налице пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. Ищецът не е основал претенциите си на твърдения за наличие на непряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 3 ЗЗДискр. и наведените такива за първи път с въззивната жалба не следва да се обсъждат.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт, като по отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.

Не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, тъй като касаторът не е формулирал въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, а е бил длъжен да формулира ясен и конкретен въпрос. Съгласно приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният от касатора въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/. В приложеното изложение към касационната жалба не е направен и опит да се формулира правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание. Поддържат се оплаквания за допуснати нарушения на процесуалния закон. Тези съображения обаче представляват касационни основания и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, доколкото във фазата по селекция на касационно обжалване ВКС не се произнася относно неправилността на въззивното решение. Проверка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт може да се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290, ал.1 ГПК/. Липсата на поставен въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание е достатъчна да обуслови крайния извод за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда наличието на допълнителни предпоставки. Предвид изложените съображения не е налице основание за допускане на касационна проверка решението.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 264985/23.07.2021 г., постановено по в. гр. д. № 7175/2020 г. на Софийски градски съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: