- 9 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 620

гр. София, 02.08.2022 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 20.04.2022 (двадесети април две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 4927 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 5081/11.08.2021 година, подадена от К. С. С., чрез особения й представител адвокат И. Б. Б., срещу решение № 257/17.06.2021 година на Окръжен съд В. Т. постановено по гр. д. № 746/2020 година.

С обжалваното решение съставът на Окръжен съд В. Т. е изменил частично първоинстанционното решение № 260 048/22.07.2020 година на Районен съд В. Т. VІ-ти граждански състав, вследствие на което е прието за установено, че К. С. С. дължи на „БНП П. П. Ф. С. А.“ Париж, Р. Ф. чрез „БНП П. П. Ф. С. А.“ клон България сумата от 5 381.95 лева, представляваща неплатена главница по договор за потребителски кредит № P.- (№)/(дата) година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 28.10.2019 година до окончателното изплащане на вземането, сумата от 3853.79 лева, представляваща неплатена възнаградителна лихва по същия договор и сумата от 990.64 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 20.05.2018 година до 11.10.2019 година, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 1408/29.10.2019 година по ч. гр. д. № 3284/2019 година по описа на Районен съд В. Т. първи състав.

В подадената от К. С. С. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от „БНП П. П. Ф. С. А.“ Париж, Р. Ф. чрез „БНП П. П. Ф. С. А.“ клон България срещу касаторката установителен иск да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд В. Т. по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба „БНП П. П. Ф. С. А.“ Париж, Р. Ф. чрез „БНП П. П. Ф. С. А.“ клон България е подал отговор на същата с вх. № 7564/23.11.2021 година, с които е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 257/17.06.2021 година на Окръжен съд В. Т. постановено по гр. д. № 746/2020 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

К. С. С. е била уведомена за обжалваното решение на 17.07.2021 година, като подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 5081/11.08.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд В. Т. е приел, че уважаването на предявения иск по чл. 422 от ГПК изисквало да било установено наличието на валидно облигационно отношение между „БНП П. П. Ф. С. А.“ клон България и К. С. С., по което дружеството да било изпълнило задълженията си за предоставяне на уговорената сума на С. точно. Освен това трябвало да бъде установено, наличието на възникнало в полза на „БНП П. П. Ф. С. А.“ клон България изискуемо вземане срещу К. С. С. за заплащане на претендираните суми на соченото основание, както и размера на дължимата от С. сума за главница, забавата на длъжника да изпълни задълженията си по договора в срок. Наличието на всички тези предпоставки било установено по делото. „БНП П. П. Ф. С. А.“ клон България претендирало и доказвало вземане по договор, който с оглед на това че К. С. С. имала качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДРЗЗП, съставлявал договор за потребителски кредит. Предвид на това за него важали всички императивни изисквания по ЗПК, заедно с правилата на ЗЗП. Съгласно чл. 10 от ЗПК този вид договори се сключвали в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи от договора се представяли с еднакъв по вид, формат и размер шрифт-не по-малък от 12, в два екземпляра-по един за всяка една от страните. Ал. 3 на чл. 10 изрично определяла, че ал. 1 се прилагала за всички изменения и допълнения към сключения договор, които се подписвали от двете страни по договора, с изключение на случаите, когато договорът изрично предвиждал възможност за промяна на лихвения процент едностранно от кредитора. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 27 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвял на разбираем език и съдържал подписи на страните. Всичко това било доказано по делото. Изследвайки съдържанието на договора сключен между страните по делото, въззивният съд намирал, че потребителският договор бил действителен, действащ, поради спазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В процесния договор били посочени като абсолютни стойности лихвения процент по заема и ГПР, без да е изрично разписана методиката на формиране на годишния лихвен процент на разходите по кредита. Съгласно разпоредбите на ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. дължими на последните за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. С оглед това, в посочената величина по ясен и разбираем за потребителя начин били инкорпорирани всички разходи, които длъжникът щял да стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. Затова искът се явявал основателен и следвало да бъде уважен.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. С. С. е поискала въззивното решение на Окръжен съд В. Т. да се допусне до касационно обжалване по процесуално правния въпрос за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях. Наведени са твърдения, че по този въпрос въззивното решение е в противоречие с ППВС 1/13.07.1953 година, ППВС № 7_27.12.1965 година, ППВС № 1/10.11.1985 година, решение № 202/25.01.2018 година, постановено по т. д. № 1826/2016 година по описа на ВКС, ТК, І т. о., решение № 134/30.12.2013 година, постановено по т. д. № 34/2013 година, решение № 75/20.06.2016 година, постановено по т. д. № 1608/2015 година, решение № 84/13.09.2016 година, постановено по т. д. № 3768/2014 година и решение № 161/04.10.2016 година, постановено по т. д. № 2220/2015 година, четирите по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.

Така поставения от К. С. С. правен въпрос не обуславя допускането въззивното решение до касационно обжалване, тъй като при постановяването му въззивния съд е съобразил задълженията си, установените от закона и съдебната практика, че е длъжен да обсъди всички доказателства и доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност и не може да основе решението си само на избрани от него доказателства, твърдения и доводи, без да изложи съображения защо отхвърля част от тях като неоснователни. В раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година изрично е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да съдържат най-кратко указание за спора, както и това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Изрично е посочено, че при наличие на противоречиви доказателства съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. На последно място мотивите към съдебното решение трябва да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, в която е посочено, че при липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. За такова е признато и положението когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. Мотивите към съдебното решение отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството. От тях се черпи информацията за това дали съдът е спазил задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, а именно да установи правно релевантните за спора факти като ги подведе под приложимата за същите правна норма и оттам да направи извод за начина, по който последиците от нея се прилагат по отношение на спорното право. Установяването на релевантните за спорното право факти се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 от ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право. Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно чл. 172 от ГПК съдът служебно извършва преценка на показанията на посочените в разпоредбата свидетели, както и на свидетелите, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, като взима предвид всички други данни по делото и взима предвид възможната тяхна заинтересованост. Последната сама по себе си не е основание показанията на тези свидетели да бъдат изключени като доказателство по делото. Това може да стане ако от данните по делото е видно, че тези показания не съответстват на действителността и на тях не може да им бъде дадена вяра. Показанията обаче могат да бъдат взети предвид, ако съответстват на останалите събрани по делото доказателства и неим противоречат или пък не са събрани други доказателства, които да ги оборват. Съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право. При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Наред с това мотивите следва да са кратки-раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година. Затова не е задължително в тях съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод, за това че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Такива изводи могат да бъдат направени от мотивите на въззивното решение на Софийския апелативен съд, поради което не са налице предпоставките за допускането му до касационно обжалване по посочения по-горе въпрос. С оглед на това въззивното решение на Окръжен съд В. Т. не следва да бъде допускано до касационно обжалване по посочения по-горе въпрос. Същият не покрива доводите на К. С. С. за това, че въззивният съд не е разгледал подадената от нея насрещна жалба, тъй като тя е срещу друга самостоятелна част на първоинстанционното решение, а също така и за неотправяне на преюдициално запитване до СЕС, доколкото същото е направено не от нея, а от насрещната страна. Същото би имало значение само в случай, че въззивният съд е приел, че договорът е изготвен с шрифт по-малък от 12 и се прилагаше разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, което в случая не е налице.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 257/17.06.2021 година на Окръжен съд В. Т. постановено по гр. д. № 746/2020 година, по подадената срещу него от К. С. С., касационна жалба с вх. № 5081/11.08.2021 година и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото К. С. С. ще трябва да заплати на „БНП П. П. Ф. С. А.“ Париж, Р. Ф. чрез „БНП П. П. Ф. С. А.“ клон България сумата от 100.00 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция.

Касаторката К. С. С. е подала жалбата и е бил представляван от назначен от съда особен представител адвокат И. Б. Б. от АК В. Т. възнаграждението на който се дължи от насрещната страна, а именно „БНП П. П. Ф. С. А.“ клон България. Размерът на това възнаграждение се определя по реда на Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения като е в размер на 837.00 лева. С оглед на това на особения представител на К. С. С. се дължи възнаграждение за касационната инстанция в размер на 837.00 лева. Поначало тези разноски трябва да бъдат заплатени предварително, но когато това не е направено следва да бъдат събрани принудително от задълженото лице, каквото в случая e „БНП П. П. Ф. С. А.“ клон България, като разноските следва да бъдат заплатени на назначения особен представител. Поради това „БНП П. П. Ф. С. А.“ клон България трябва да бъде осъдена да заплати на назначения от съда особен представител на К. С. С. адвокат И. Б. Б. от АК В. Т. сумата от 837.00 лева, представляваща възнаграждение за касационната инстанция. като С. бъде осъдена да му заплати сумата от 837.00 лева в случай, че дружеството заплати тази сума на особения представител.

С касационната жалба се навеждат доводи, че съставът на Окръжен съд В. Т. не е разгледал подадената от К. С. С. срещу първоинстанционното решение на Районен съд В. Т. насрещна въззивна жалба срещу частта от решението, с която е уважен предявения от „БНП П. П. Ф. С. А.“ Париж, Р. Ф. чрез „БНП П. П. Ф. С. А.“ клон България срещу нея евентуален осъдителен иск. В тази си част касационната жалба трябва да се разглежда като молба за допълване на въззивното решение и след връщането на делото съставът на Окръжен съд ще трябва да я разгледа в този смисъл като се произнесе и по насрещната въззивна жалба. Още повече, че висящността на производството по евентуалния иск се запазва с подаването на жалба срещу главния иск и въззивният съд е трябвало да се произнесе по евентуалния иск дори и без да е подадена жалба срещу първоинстанционното решение в тази му част.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 257/17.06.2021 година на Окръжен съд В. Т. постановено по гр. д. № 746/2020 година.

ОСЪЖДА К. С. С. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 1, чрез адвокат И. Б. Б. от АК В. Т. да заплати на „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С. А.“ Париж, Р. Ф. чрез „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С. А.“ клон България [населено място],[жк], „Бизнес парк София“, сграда 14 сумата от 100.00 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция.

ОСЪЖДА „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С. А.“ Париж, Р. Ф. чрез „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С. А.“ клон България [населено място],[жк], „Бизнес парк София“, сграда 14 да заплати на назначения от съда особен представител на К. С. С. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] адвокат И. Б. Б. от АК В. Т. с адрес [населено място], [улица], ет. 1, сумата от 837.00 лева, представляваща възнаграждение за касационната инстанция.

ОСЪЖДА К. С. С. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] да заплати на „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С. А.“ Париж, Р. Ф. чрез „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С. А.“ клон България [населено място],[жк], „Бизнес парк София“, сграда 14 сумата от 837.00 лева в случай, че дружеството заплати тази сума на адвокат И. Б. Б. от АК В. Т. с адрес [населено място], [улица], ет. 1 в качеството му на особен представител на К. С. С..

След връщана на делото на Окръжен съд В. Т. същият да се произнесе по подадената от К. С. С. насрещна въззивна жалба срещу първоинстанционното решение на Районен съд В. Т. в частта му, с която е уважен предявения от „БНП П. П. Ф. С. А.“ Париж, Р. Ф. чрез „БНП П. П. Ф. С. А.“ клон България срещу С. евентуален осъдителен иск.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.