О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 5351 гр. София, 21.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври две хиляди двадесет и пета година, в състав: Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 336 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 31114/04.12.2024 г., подадена от Д. А. Т., чрез адвокат В. В., срещу решение № 1080 от 23.10.2024 г. по гр. д. № 1074/2024 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 849 от 14.03.2024 г., постановено по гр. д. № 2147/2023 г. на Районен съд - Варна, с което е признато за установено по отношение на Д. А. Т., че С. С. С. е собственик на поземлен имот, находящ се в [населено място], местност „*“, представляващ лозе с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. Б., с площ от 519 кв. м, със стар идентификатор *, при граници: имоти с идентификатори ***, ***, ***, на основание давностно владение, осъществено в периода 01.01.2010 г. - 31.12.2021 г., на основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд е съобразил, че делото е образувано по предявен от С. С. С. срещу Д. А. Т. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, за приемане за установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на поземлен имот, находящ се в [населено място], местност „*“, представляващ лозе с идентификатор *** (подробно описан по-горе), на основание давностно владение, осъществено в периода 01.01.2010 г. - 31.12.2021 г. Ищцата твърди, че владее процесния имот повече от 30 години. Същият бил възстановен по реда на ЗСПЗЗ. При възстановяването на имота по реда на ЗСПЗЗ, той бил записан като възстановен на малката й дъщеря - Д. Т., която от 2004 г. имала документ за собственост. Въпреки документа за собственост, Д. Т. никога не била ходила в имота да го поддържа, обработва, събира плодовете от него. С. С. излага, че заедно с мъжа си, докато бил жив, а след това сама, обработвала мястото и се грижила за него. През цялото време имала съзнание и отношение, че този имот е неин. Д. Т. никога не проявила намерение да свои имота, нито оспорвала правата на С. С.. Последната предприела постъпки за снабдяване с документ за собственост на имота, тъй като го владяла лично повече от 10 г. Д. Т. подала възражение в кадастъра и на С. С. било отказано издаването на скица, с което процедурата не можела да продължи. Ищцата сочи, че преди повече от 35 г. дала 300 лв. на свои познати от [населено място] дол, които обработвали имота, с цел да го закупи от тях. От 1988 г. тя го обработвала и се грижила за него - засаждала дървета, носела вода за поливане, събирала плодовете, оградила мястото с оградна мрежа и циментови колове. От своя страна, ответницата по исковата молба е оспорила предявения иск.

Окръжен съд – Варна е намерил за установено следното от фактическа страна:

От удостоверение от 25.04.2023 г., издадено от ОСЗ „Земеделие“ - Варна, се установява. че Д. А. Т. не фигурира като заявител или наследник в регистрите на ОСЗ - Б. и за лицето няма данни за образувана преписка. Решение № 143Г /28.10.2004 г. на ОСЗГ - Варна не е налично на хартиен носител с положени подписи на състава на ПК - Б. (което е основен реквизит и съществена предпоставка за валидност на административните актове), а се съхранява само в електронен вариант. С уведомление изх. № 20-47421/29.08.2022 г. на АГКК до С. С. С. последната е уведомена, във връзка с подадено от нея заявление за издаване на скица за обстоятелствена проверка за поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], [община], че е извършена процедура по уведомление относно искането, на основание чл. 26, ал. 1 АПК; в СГКК - Варна е постъпило възражение с вх. № 02-990/24.08.2022 г. от Д. А. Т., с което същата възразява срещу издаването на скицата. По делото е представена актуална скица за процесния поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] общ. Б., обл. В., с площ от 519 кв. м, находящ се в [населено място], местност „*“, с начин на трайно ползване - лозе, пета категория на земята, номер по предходен план: *.

Въззивният съдебен състав е взел под внимание събраните гласни доказателства. Изложил е, че по делото е разпитана П. Г. - дъщеря на ищцата и сестра на ответницата. Същата заявява, че майка й С. С. има място - лозе, което се намира на пътя от [населено място] за [населено място], с площ от около 520 кв. м. В имота има дръвчета - орех, дюля, джанки, праскова, вишна и лози. Имотът е ограден с мрежа и има вратичка с катинар. Ключ за катинара има С. С.. Д. Т. няма ключ за този катинар. Катинарът бил подменен с нов от миналата година. За стария катинар имали ключ и двете страни. Свидетелката нямала ключ за имота. Имотът е на С. С. – навремето тя и баща й го купили. За имота се грижили майката и бащата на свидетелката, до неговата смърт, а след това само майка й. Д. Т. не полагала грижи за имота. Свидетелят Х. В., без родствена връзка и дела със страните по делото, заявява, че познава С. С. от 30 г. Тя е собственик на имот, който се намира на шосето от [населено място] за [населено място], който е с площ от около 500 кв. м и е ограден с мрежа. Мястото има дървена портичка, няма ток и вода, нито постройка. Свидетелят е виждал С. и голямата й дъщеря от време на време да обработват мястото. Не е виждал Д. Т. да посещава имота. Свидетелят заявява, че за имота се грижи С. С. - полива насажденията. Преди да почине съпругът на С. С., за имота се грижили те двамата, а след смъртта му - само С.. Свидетелката Д. С. - внучка на С. С. и дъщеря на Д. Т., твърди, че процесният имот се обработва от нейната майка и от баба й - С. С.. Заявява, че майка й има документ от поземлената комисия от 2004 г. за собственост за процесния имот - лозе. Лозето било собственост на дядото и на бабата на свидетелката, когато били женени. Докато бил жив дядо й, имотът бил обработван от него и от баба й С. С.. Свидетелката заявява, че майка й Д. Т. няма и никога не е имала ключ за лозето.

При така установената фактическа обстановка, Окръжен съд – Варна е направил следните правни изводи:

За да бъде уважена заявената искова претенция, ищцовата страна следва да проведе успешно пълно и главно доказване, че е титуляр на правото на собственост върху процесния недвижим имот, като докаже, че го е придобила на посоченото придобивно основание – давностно владение, упражнявано в периода 01.01.2010 г. - 31.12.2021 г. За да се признае на едно физическо лице правото на изключителна собственост по отношение на един недвижим имот на основание придобивна давност, следва да са налице предпоставките на разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС, като в тежест на ищеца е да докаже, че е упражнявал фактическа власт явно, спокойно, непрекъснато, с намерението да свои имота. Владението от своя страна е едновременно проявление на обективен и субективен признак. Обективният признак се изразява в упражняване на фактическа власт върху вещта и включва фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота, по съдържание като на собственик. Субективният елемент на владението представлява намерението за своене - то е психическо отношение. Законодателят установява законова оборима презумпция по чл. 69 ЗС - предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.

Окръжен съд – Варна е приел, че от събраните по делото гласни доказателства безспорно се установява, че процесният имот е бил владян от ищцовата страна за период повече от 10 години, през който С. С. е упражнявала самостоятелно и спокойно фактическата власт върху него с намерение за своене. Същата го е стопанисвала, обработвала и експлоатирала, като е отглеждала в него плодни дръвчета - орех, дюля, джанки, праскова, вишна и лози, поливала е насажденията, грижила се е за земята и дръвчетата, грижила се е за охраната на имота, като той е бил ограден с мрежа, сменила е катинара за портата. Към момента само тя има ключ за имота. Имотът е бил стопанисван от С. С. и от нейния съпруг, а след неговата смърт - само от С. С.. Д. Т. никога не е упражнявала фактическа власт по отношение на процесния имот. За него грижи са полагали нейните родители, а след смъртта на баща й през 1998 г. само майка й С. С. се е грижила за имота, включително и понастоящем. Ищцата е предприела действия по снабдяване с документ за собственост за имота чрез иницииране на процедура по обстоятелствена проверка, което обективира ясно и недвусмислено съзнанието й за собственост върху същия.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Д. Т. счита, че атакуваният от нея пред ВКС съдебен акт противоречи на практиката на ВКС, обективирана в: решение № 596/30.06.2010 г. по гр. д. № 1534/2009 г., І г. о., решение № 110/20.03.2012 г. по гр. д. № 870/2011 г., ІІ г. о., решение № 140/17.03.2006 г. по гр. д. № 797/2005 г., І г. о., решение № 635/25.10.2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г., І г. о., решение № 161/19.07.2013 г. по гр. д. № 1163/2013 г., ІІ г. о.

Излага оплаквания за липсата на мотиви относно кредитирането на свидетелските показания, които са противоречиви и изхождат и от родственици на страните, както и че въззивният състав не ги е преценил заедно с останалите събрани доказателства. Счита, че става дума за извършване на търпими действия от страна на ищцата по отношение на спорния имот.

Според Т. въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона:

1. С какви действия се обективира промяната на намерението на държателя не да държи, а вече да владее имота;

2. Следва ли промяната на намерението на държателя да държи имота като свой да стане достояние на собственика на имота;

3. Как съдът следва да преценява показанията на заинтересованите от изхода на делото свидетели;

4. Представляват ли държане или владение фактически състояния, при които се упражнява власт върху вещ, но които не произтичат от договор между собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие, или това са търпими действия.

От насрещната страна е постъпил отговор, в който се излагат съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Относно нито един от въпросите не е обосновано - съгласно постановките на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - защо същите са от значение за точното прилагане на закона. Въпроси №№ 1, 2 и 4 са и изцяло неотносими, тъй като са формулирани не според приетото за установено по делото, а изцяло според защитната теза на жалбоподателката, че С. С. е започнала да упражнява фактическа власт върху имота като държател, а не като владелец. В случая Окръжен съд – Варна е намерил, че от самото начало – още преди смъртта на бащата на Т. през 1998 г. и преди решение № 143Г/28.10.2004 г. на ОСЗ – Варна, ищцата е установила владение върху имота, а не държане. В тази връзка следва да се посочи, че за да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.

Въпрос № 3 е ирелевантен за изхода на спора, тъй като въззивният съд се е позовал на показанията не само на свидетели на страните, попадащи в приложното поле на чл. 172 ГПК, но и на тези на свидетеля Х. В., за когото няма данни за заинтересованост и липса на обективност.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответницата по жалбата има право на 960 лв. разноски за адвокат пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1080 от 23.10.2024 г. по гр. д. № 1074/2024 г. на Окръжен съд – Варна.

ОСЪЖДА Д. А. Т. да заплати на С. С. С. разноски пред ВКС в размер на 960 лв. (деветстотин и шестдесет лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: