№ 427 гр. София, 12.07.2022г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на пети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ

ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

А. Х.

като изслуша докладваното от съдия Христова т. д.№1914 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Континентал 99“ ЕООД срещу решение №13 от 11.03.2021г., постановено по в. т.д.№190/2020г. на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение №228/14.08.2020г., постановено по т. д. №148/2019г. на Окръжен съд - Бургас и на ответното дружество са присъдени разноски за въззивното производство в размер на 2 038.26 лева. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете на касатора против „Лита“ ООД за заплащане на сумата от 25 618.22 лева, дължима поради разваляне на договор №29 от 21.07.2006г. за доставка и монтаж на асансьорна уредба, ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска /25.03.2019г./ до окончателното изплащане, както и за осъждане на ответника да демонтира и вдигне за своя сметка пътнически асансьор, четириместен, с шест спирки, хидравличен, монтиран на адрес: [населено място], [улица] - хотел „Континентал“, като на ответника са присъдени разноски за първата инстанция в размер от 2 558.26 лева.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно - постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, материалния закон и необоснованост, поради което следва да се отмени изцяло и да се постанови ново за уважаване на исковете. Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно възприема и кредитира изцяло заключенията на приетите съдебно-техническа, съдебно-химическа /основно и допълнително/ и съдебно-графологическа експертизи, без да съобрази направените отводи на вещи лица на основание чл.22, ал.1, т.6 ГПК и тяхната пристрастност. Намира за необосновани изводите на съда относно изпълнението на процесния договор, респективно липсата на основание за неговото разваляне, както и за изтекла погасителна давност.

Касаторът поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Намира, че съдът се е произнесъл по съществени правни въпроси от значение за изхода на спора:

„1. При поискани и неприети отводи на вещите лица по СТЕ, СХЕ по чл.22, ал.1, т.6 ГПК и поискана повторна СГЕ от първата инстанция, като отводите не са приети и от въззивната инстанция и не е назначена поисканата СГЕ, следвало ли е да се уважат исканията, за да не се поставя под съмнение обосноваността и законосъобразността на въззивното решение?“- в противоречие с практиката на ВКС - определение №902/13.08.2010г., гр. д.№132/2010г., ІV г. о.;

„2. Следва ли съдът да се съобрази с обвързващата сила на закон на договора за изработка между страните №29/21.07.2006г.?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №137/25.06.2010г., т. д. №888/2009г., ІІ т. о.;

„3. В хипотезата на неизпълнен от ответника договор, след като съоръжението не функционира по предназначение и са налице възражения на касатора за неотстраними недостатъци, допустимо ли е да се приеме, че изработеното е прието с конклудентни действия, без приемо-предавателен протокол, несъставен по вина на ответника и в следствие на изпълненото от ответника задължение за монтаж по договора за изработка през 2009г., правото на касатора да развали договора поради неизпълнение чл.87, ал.1 ЗЗД се е погасило най-късно на 18.06.2015г.?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №250/11.01.2011г., т. д.№535/2010г., ІІ т. о.; определение №91/17.02.2011г., т. д.№574/2010г., ІІ т. о.;

„4. Изправна страна по договора ли е касаторът и законосъобразно ли е упражнил правото си да го развали договора за изработка в хипотезата на чл.262, ал.2 ЗЗД и в тази по чл.265, ал.2 ЗЗД?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №13/07.03.2012г., т. д.№15/2010г., ІІ т. о.; решение №186/15.07.2014г., гр. д. №6836/2013г., ІІІ г. о. и решение №37/22.03.2011г., гр. д.№920/2009г., ІV г. о.;

„5. След като процесното съоръжение не може да бъде идентифицирано, защото по него няма открит фабричен номер и липсва техническа и правна документация за идентичност на изделието, поради което то не би могло да бъде въведено в експлоатация до 17.06.2010г., респективно и досега, налице ли е пълно неизпълнение на задълженията на ответника по договора, респективно невъзможност съоръжението да бъде приведено в експлоатация като хипотеза приравнена на пълно неизпълнение?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №128/24.10.2019г., т. д.№2463/2018г., ІІ т. о.

Сочи и основанието за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да излага доводи за значимостта на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа, че решението е очевидно неправилно - основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Ответникът „Лита“ ООД оспорва касационната жалба, като излага подробни съображения както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за правилността му. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за сумата 25 618.22 лева- подлежаща на връщане поради разваляне на договор за доставка и монтаж на асансьорна уредба и на иска за осъждане на ответника за демонтира и вдигне за своя сметка описания пътнически асансьор, въззивният съд намира за доказано, че доставката и възложената работа по договора за доставка и монтаж на пътнически асансьор са изпълнени и няма основание за разваляне на договора и реституция на даденото в негово изпълнение.

Решаващият съдебен състав приема за установено, че между страните е сключен процесния договор за проектиране, доставка и монтаж на пътнически асансьор, с посочени характеристики, за сумата 13 400 евро без ДДС; че ищцовото дружество като възложител е заплатило общо сумата от 8 360 евро /дължим аванс от 40% и част от дължимото второ плащане/, а ответникът в изпълнение на своите задължения е сключил договор с производител за проектиране, производство и продажба на пътнически хидравличен асансьор с характеристики съгласно офертата към процесния договор. Намира за доказано, че ответникът е доставил частите от асансьорната уредба в периода от 15.12.2006г. до 10.09.2009г., проведено е изпитване и на 02.09.2009г. е издаден сертификат за изследване от „Булгарконтрола“ АД, съставен по реда на чл.39 и сл. от Наредбата за съществените изисквания и оценяване съответствието на асансьорите и техните предпазни устройства /отм./, приета с ПМС №242 от 24.10.2001г., изменявана последователно до отмяната й с новата наредба със същото наименование, приета с ПМС №47 от 15.03.2016г. /обн., ДВ, бр.23 от 25.03.2016г., в сила от 20.04.2016г./.

С оглед твърденията в исковата молба, поддържани и в хода на процеса, съдът приема, че ищецът се позовава на изпълнение със съществени недостатъци, водещи до негодност на вещта за ползването й по предназначение и съгласно договореното - основание за разваляне на договора. Излага мотиви, че недостатъците на престирания резултат - предмет на изработката, пораждат права за възложителя, които следва да бъдат упражнени по реда и в сроковете по чл.265 ЗЗД, като едно от основните задължения на възложителя съгласно чл.264, ал.1 ЗЗД е да приеме извършената съгласно договора работа. При приемането й той трябва да я прегледа и да направи всички възражения за неправилно изпълнение. Когато недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение, възложителят може да откаже да я приеме и да упражни правото си по чл.265, ал.2 ЗЗД да развали договора, което право – съгласно чл.265, ал.3 ЗЗД при строителни работи се погасява с изтичането на срок от пет години.

При липсата на спор, че асансьорната уредба е доставена и е във владение на ищеца - възложител, като е монтирана в собствения му обект в [населено място], апелативният състав намира, че спорът е свързан с наличието на предпоставките по чл.265, ал.2 ЗЗД за разваляне на договора и с момента, от който това право е възникнало. Предвид обстоятелствата, че асансьорът не е бил приведен в експлоатация, че към настоящия момент не е в състояние да се движи между етажите, като кабината е неподвижна на втора спирка, че вратите не се отварят от командното табло и съоръжението не отговаря на изискванията по стандартите за въвеждането му в експлоатация, които са действащи към момента, съдът намира за спорен по делото въпроса за степента на завършеност на монтажа, за съответствието на съоръжението с изискванията и възможността за въвеждането му в експлоатация към момента на преустановяване на монтажните дейности; вида, характера и причините за недостатъците на доставеното и монтирано съоръжение.

След анализ на доказателствата, най-вече заключенията на основната и допълнителна СТЕ и СХЕ, съдът приема за установено, че монтажът на процесното съоръжение е завършен, тъй като са изпълнени и монтирани всички механични части съгласно инструкциите за монтаж на фирмата производител, като асансьорът е бил проектиран и окомплектован през 2006г. в съответствие с действащия тогава стандарт БДС EN 81-2+АС:2003. и при представянето му за оценяване и изпитване в края на 2009г. е било възможно и допустимо въвеждането му в експлоатация. Счита за доказано, че изпълнителят е демонтирал и съхранява при себе си контролерът, поради което стърчат кабели и проводници, като при последващо свързване на подготвените проводници към контролера и клемореда, с подаване на захранване, е възможно задвижването на съоръжението. Доказано е също така, че съгласно техническата документация асансьорът е бил доставен с 2 броя буфери, като е монтиран само един, но по норма монтирането на буфер/и пружинен тип не е изискуемо. Приема за установено, че съоръжението не отговаря на действащия от 2010г. и към настоящия момент стандарт БДС EN 81-2;1998+А3:2010.

Решаващият съдебен състав счита за недоказано твърдението на ищеца, че поначало е било невъзможно привеждането на процесния асансьор в експлоатация. С оглед заключението на СХЕ, приема за установено наличието на корозия на части от процесното съоръжение, които имат антикорозионен грунд, положен в заводски условия, оразмерен да предпазва ефективно металните повърхности от сух въздух, като за въвеждането на съоръжението в безопасна експлоатация е необходимо възстановяването му. Като взема предвид, че заводското антикорозионно покритие е компрометирано в основата на шахтата, както и в шахтата до втория етаж и на всички конструктивни елементи в основата и на покрива на асансьорната кабина, докато конструктивните елементи над втория етаж на асансьорната шахта, където е спряла кабината са в много добро състояние, съдът възприема заключението на вещото лице, че причина за корозията е наличието на влага в шахтата в минал момент, което се потвърждава и от събраните гласни доказателства. Стига до извод, че корозията по елементите от процесното съоръжение не е съществувала като недостатък към момента на завършване на монтажа и се дължи на неправилното съхранение на асансьорната уредба и допускането на повишена влажност в асансьорната шахта, а не на некачествено изпълнение от страна на ответника.

Съдът намира за неоснователни възраженията на ответника за недобросъвестност и искането му за отвод на вещите лица, като излага доводи, че основание за отвод по смисъла на чл.22, ал.1, т.6 ГПК е налице само тогава, когато посочените и установени обстоятелства пораждат основателно съмнение в безпристрастността на вещото лице. В конкретния случай посочените обстоятелства /ползване на транспорт, осигурен от една от страните за придвижване на вещото лице до обекта на изследване; наемно правоотношение между работодателя на вещото лице и страната/ по естеството си не пораждат основателно съмнение за безпристрастното отношение на вещите лица, а заключенията им са ясни, обосновани и последователни, съответстващи на останалите доказателства по делото, вкл. на показанията на разпитаните свидетели.

Съдът намира за неоснователно и възражението на ищеца, че асансьорът изначално не е могъл да бъде въведен в експлоатация, тъй като не отговаря на БДС, действащ от 17.06.2010г. /официален бюлетин на БИС, бр.5/2010 г./. Счита, че съгласно чл.ІІІ.1.4 от процесния договор задължение на възложителя е свикването на приемателна комисия за приемане на асансьора в 10-дневен срок от приключване на монтажа, което е станало през 2009г. Ответникът като изпълнител е представил сертификат, издаден от „Булгарконтрола“ АД на 02.09.2009г. по реда на Наредба за съществените изисквания и оценяване съответствието на асансьорите и техните предпазни устройства, както и необходимата документация – паспорт, установяващ съответствието на асансьора с изпитания по сертификата модел. Няма данни ищецът да е изискал, съответно ответникът да е отказал предоставянето на изискуемата документация, необходима за регистрация пред органите за технически надзор на асансьорната уредба, която с оглед заключението на вещото лице по допълнителната СТЕ е съответствала на действащия към момента на завършване на монтажа в края на 2009 година стандарт – БДС EN 81-2+АС:2003.

Предвид изложеното въззивната инстанция приема, по делото не са ангажирани убедителни доказателства, че престираното е с недостатъци, приравняващи работата на пълно неизпълнение, респ. стига до извод, че за ищеца – възложител не е възникнало правото да развали договора, поради което предявените искове за връщане на сумата 25 618.22 лева като платена на отпаднало основание, както и за осъждане на ответника да демонтира и вдигне за своя сметка процесния пътнически асансьор, са неоснователни.

Съдът излага и допълнителни аргументи за неоснователността на исковете, като счита, че дори да се приеме, че ищецът е бил изправна страна по договора, а ответникът е бил в неизпълнение на задължението си за доставка и монтаж на асансьорна уредба, възражението за погасяване по давност на правото на ищеца като възложител да развали договора е основателно. Намира, че самото твърдение на ищеца за извършени опити за привеждане на асансьора в движение имплицитно съдържа признание за извършен преглед, като е неоснователна тезата му, че при наличие на съществени недостатъци, правото по чл.265, ал.2 ЗЗД възниква от момента на съставяне на приемо – предавателен протокол. Въззивният състав приема, че съставянето на приемо-предавателен протокол по смисъла на чл.264, ал.1 ЗЗД е предпоставка за упражняване на правата по чл.265, ал.1 ЗЗД, но не и за упражняване на правото по чл.265, ал.2 ЗЗД, тъй като при наличието на съществени недостатъци за поръчващия не възниква задължение да приеме работата. Намира, че несъответствието на поръчаната с процесния договор от 21.07.2006г. асансьорна уредба с новия стандарт, е било факт към 17.06.2010г., от който момент най-късно е възникнало и правото на възложителя да развали договора. Упражняването на това право след 17.10.2015г. няма за последица отпадане на основанието за плащане на платените суми, поради което за ответника не съществува нито задължение да върне платените суми, нито да извърши демонтаж на асансьора за своя сметка.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното

дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.

По отношение на поставените от касатора въпроси не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Така както са формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, по-голямата част от въпросите /втори, трети, четвърти и пети/ инкорпорират оплакванията на касатора за необоснованост на въззивното решение, съдържат субективен оценъчен елемент /твърдения за неизпълнен договор от ответника, за несъставен приемо-предавателен протокол по вина на ответника, за невъзможност процесното съоръжение да бъде идентифицирано, за невъзможност процесното съоръжение да бъде въведено в експлоатация до 17.06.2010г./, изискват анализ и оценка на конкретните доказателства по делото /най-вече съдържанието на процесния договор и произтичащите от него права и задължения на страните, заключенията на приетите съдебни експертизи/ и преценка на правилността на изводите на въззивния съд. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства /ТР №1/2009 от 19.02.2010г., т. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.

Първият въпрос не е коректно поставен от страна на касатора, тъй като не е съобразен с процесуалните действия на страните и съда, респективно с мотивите на въззивното решение. Въззивният съд е възприел заключенията на приетите по делото съдебни експертизи като обективни и компетентни, съответстващи на останалите доказателства по делото. Решаващият съдебен състав е обсъдил оплакванията на касатора /в качеството му на въззивник/ за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, като е изложил подробни мотиви, както за липсата на наведени твърдения за наличие на обстоятелства по чл.22, ал.1, т.6 ГПК за пристрастност на вещите лица, респективно на основание за отвод, така и за депозирането по делото на аргументирани, последователни и непротиворечиви експертни заключения, почиващи на установените по делото факти и обстоятелства и подкрепени от събраните гласни доказателства. По отношение на този въпрос не са налице и допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касация, тъй като не се сочи практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи /определението по чл.288 ГПК не съставлява практика на ВКС по същество на правен спор/, нито се обосновава значимостта на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи, че са допуснати съществени процесуални нарушения при приемане на експертните заключения и при произнасяне по доказателствените искания на ищеца, че е налице неправилна преценка на доказателствата, най-вече игнориране на клаузи от процесния договор и възприемане на заключенията на вещите лица като компетентно и обективно изготвени, респ. грешни правни изводи от въззивния съд, представляват оплаквания за неправилност на съдебното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон- основание за отмяната по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Тези оплаквания са свързани с анализ на доказателствата по делото и обсъждане на конкретните доводи на страните и не подлежат на преценка в настоящия етап на касационното производство /по допускане на касационно обжалване/, а могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол.

Ответникът претендира присъждане на разноски за касационното производство, но не ангажира доказателства за реално плащане на договореното адвокатско възнаграждение в размер на 1 558.26 лева с ДДС. Видно от договора за правна защита и съдействие /стр.109/ възнаграждението е платимо по банков път, като не са представени доказателства за нареден банков превод от страната или за заверка на банковата сметка на процесуалния представител – получател с процесната сума. Предвид изложеното разноски не следва да бъдат присъждани.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №13 от 11.03.2021г., постановено по в. т.д.№190/2020г. на Апелативен съд - Бургас.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.