О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 321

Гр. София, 08.07.2022 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети май две хиляди двадесет и втора година, в състав:ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: Г. Н.

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 222 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 327939 от 15.06.2021 г., подадена от С. О. чрез адвокат А. Д. от САК, срещу въззивно Решение № 263001 от 12.05.2021 г. по в. гр. д.№ 12547/2019 г. на Софийски градски съд, ІV „в” състав.

Ответникът по касация В. М. Д., в депозиран отговор, чрез адвокат Л. К. – Л. от САК, счита, че липсват основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

С атакуваното решение частично е отменено Решение № 534980 от 14.11.2018 г. по гр. д.№ 63521/2016 г. на Софийски районен съд, 127 състав и вместо това С. О. е осъдена да заплати на В. М. Д. на основание чл. 49 ЗЗД разликата над сумата от 7 000 лева до пълния предявен размер от 12 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди (претърпени болки и страдания), настъпили в резултат на нападение от безстопанствено куче на 23.04.2016 г. в с. Доброславци, С. О. като последица от противоправно бездействие на служители на ответника във връзка с изпълнение на задълженията по надзор и вземане на мерки за предотвратяване на агресивно поведение на безстопанствени кучета към хора, ведно със законната лихва, считано от 18.11.2016 г. до окончателното изплащане. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата обжалвана част, с която С. О. е осъдена да заплати на В. М. Д. на основание чл. 49 ЗЗД сумата 7 000 лева, като обезщетение за неимуществените вреди, настъпили от същия деликт, ведно със законната лихва, считано от 18.11.2016 г. до окончателното изплащане.

Въззивният съд е приел, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия. По предявените искове следва да се установят следните елементи от фактическия състав, пораждащ тази отговорност, а именно: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа, причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. Споделен е изводът на първоинстанционния съд, че от съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства и неоспореното експертно заключение на медицинската експертиза несъмнено е установен фактът на претърпените неимуществени вреди от ищеца, изразяващи се в увреждане на здравето (физическо и психическо). Доказан е и фактът, че увреждането е последица от нападението върху ищеца от безстопанствено куче на дата 23.04.2016 г. в района на с. Доброславци (при влизане в селото), Столична община. Прието е за установено, че служителите на ответника не са изпълнили възложени му по закон задължения, установени с нормите на чл. 41, ал. 1, чл. 47, ал. 3 и чл. 50 от Закона за защита на животните. За правилен е счетен извода на първоинстанционния съд, че ответникът следва да понесе неблагоприятната правна последица по чл. 49 ЗЗД - за заплащане на обезщетение за обезвреда на причинените на ищеца щети. От показанията на разпитания по делото свидетел А. А., които почиват на негови преки и непосредствени впечатления и кореспондират на фактите, установени с представените по делото писмени доказателства (медицински документи) и заключението на СМЕ, категорично е прието за установено настъпването на увреждането на ищеца на дата 23.04.2016 г., в резултат на нападението именно от безстопанствено куче. Кучето е било безстопанствено, тъй като е било с маркировка по чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ. С показанията на свидетеля е доказана причинно-следствена връзка между нараняванията на ищеца и нападението от кучето. Получените от ищеца физически травми са в пряка причинно-следствена връзка от нападението на кучето, а не са резултат от поведението на самия ищец. Свидетелят–очевидец А. изрично е установил факта, че безстопанственото куче е нападнало ищеца, ищецът се е опитал да се предпази от това нападение и ухапване, като е вдигнал левия си крак от педала на велосипеда, който е управлявал, с цел - отблъскване на кучето, но въпреки това, кучето го е захапало за крачола на анцуга от лявата страна, задърпало и повлякло, в резултат от което ищецът е загубил равновесие и е паднал от велосипеда на лявата страна. От показанията на свидетеля, представената медицинска документация по делото и неоспореното заключение на СМЕ е установено, че физическите травми на ищеца на лявата ръка и левия крак са в пряка причинно-следствена връзка с падането, а последното е причинено именно от нападението на кучето. Въззивният съд е приел, че е без правно значение дали падането на ищеца е резултат от това, че е вдигнал крак от педала на велосипеда, за да се предпази от нападението на кучето и е загубил равновесие или в резултат на това, че е бил захапан за крачола на анцуга от кучето и това е причинило загубата на равновесие и падането, тъй като и в двата случая падането е в резултат от нападението на безстопанственото куче. В първата хипотеза, ищецът се е опитал да предотврати нанасянето на по-големи физически травми от животното и да се предпази от ухапвания при предприетото нападение, а във втория случай нападението на кучето е приключило с резултат - захапването на ищеца за дрехата. И в двата случая падането е резултат именно от нападението на кучето. Прието е, че от представените по делото писмени доказателства - медицински документи, събраните гласни доказателства и неоспореното заключение на съдебно-медицинската експертиза са установени и причинени на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се във физически и психически болки и страдания, както и наличието на причинна връзка между тях и увреждането, настъпило в следствие на бездействието на служителите на ответника. Съгласно законовата презумпция по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, вината на ответника се предполага до доказване на противното, като такова доказване от страна на ответника по делото не е реализирано. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответника, че представените от него справки, включително и за процесната 2012 г., в изпълнение на Общинската програма за овладяване на популация на безстопанствените кучета 2012-2016 г., приета с решение № 224 по Протокол № 16 от 10.05.2012 г. на СОС, доказват изпълнение на законово делегираните му задължения по чл. 40, чл. 41 и чл. 42 ЗЗЖ. Действително, справките удостоверяват, че от ответника са били предприети и извършени действия съобразно изискванията на чл. 41 и чл. 42 от ЗЗЖ. Те обаче не са били достатъчни, последица от което е и доказаното по делото неизпълнение на законовото задължение на ответника по чл. 50, т. 2 ЗЗЖ. От показанията на разпитаните по делото свидетели е установено, че кучето било агресивно, /нападнало е ищеца/, което доказва неизпълнение на законово възложеното задължение на ответника по чл. 50, т. 2 ЗЗЖ.

По отношение размера на дължимото обезщетение е прието, че определено съгласно нормата на чл. 52 ЗЗД, то възлиза на 12 000 лв. Въззивният съд е взел предвид вида на причинената травма (счупване на долния край на лъчевата кост на лявата ръка, закрито с размествания), извършената оперативна намеса, проведените рехабилитация и физиотерапия. Следва да бъде извършена и втора операция - за отстраняване на фиксационния метал. От заключението на СМЕ е установено, че на ищеца са били причинени болки и страдания и трайно затрудняване на движението на крайника за продължителен период от време – повече от 30 дни. Ищецът е бил в отпуск по болест 124 дни. Непосредствено след падането, след операцията, и по време на рехабилитацията, ищецът е търпял много силни болки и страдания. Отчетен е също така и невзетия предвид от първата инстанция факт, установен от вещото лице, че година и половина след инцидента (към датата на съдебното заседание, в което е прието заключението), ищецът не е напълно възстановен, тъй като има частично смущение във фините движения на ръката, болка при крайните фази на движение в гривнената става и болезненост в крайните фази, които изискват допълнителна рехабилитация. Отчетено е още, че при натоварване на крайника и при промени във времето ищецът може да страда от болки и дискомфорт на мястото на счупването. Освен травмата, причинена на ищеца на лявата ръка, която обуславя най-тежките и силни претърпяни физически болки и страдания, при определяне размера на обезщетението е зачетена и травмата на левия крак, която макар и да е само ожулване, също е причинила на ищеца в кратък период от време болки и страдания. Освен физическите болки и страдания, зачетени са и преживяните от ищеца силен страх и стрес в деня на нападението.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Какъв е обема на изискуемата се от закона дължима грижа, кога се явяват достатъчни предприетите от общината действия и как и въз основа на какви критерии съдът е извършил преценката, че положената грижа не е достатъчна;

2. Задължението на въззивния съд да обсъди задълбочено всички възражения и доводи на страните по делото, да обсъди своевременно наведените правозащитни и правоизключващи възражения;

3. Определен ли е справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с чл. 52 ЗЗД и взети ли са предвид всички релевантни обстоятелства.

Твърди се, че горепосочените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС: по първия въпрос – в противоречие с Решение № 488 от 07.02.2012 г. по гр. д.№ 899/2010 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 368 от 18.11.2015 г. по гр. д.№ 2045/2015 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 308 от 03.01.2018 г. по гр. д.№ 1068/2017 г. на ВКС, ІV г. о.; по втория въпрос – в противоречие с Решение № 210 от 15.08.2014 г. по гр. д.№ 6605/2013 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 101 от 03.06.2015 г. по гр. д.№ 1740/2014 г. на ВКС, І г. о., по третия въпрос – в противоречие с ППВС № 4/1968 г.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Въпрос № 1 от изложението не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, на която се позовава касатора. С Решение № 488 от 07.02.2012 г. по гр. д.№ 899/2010 г. на ВКС, ІV г. о. е прието, че при деликта, когато едно лице действа и от това действие последват вреди, то дължи обезщетение, ако действието му е противоправно, като вината се предполага. Когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши. Предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат. Държавните органи, в т. ч. общините, са длъжни да изпълняват правомощията си, защото така те постигат целта на закона - добро управление на съответните обществени процеси. Когато общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да положи дължимата грижа, и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, общината не дължи обезщетение. Така даденото разрешение е възприето и в Решение № 368 от 18.11.2015 г. по гр. д.№ 2045/2015 г. на ВКС, ІV г. о. В настоящия случай въззивният съд е приел, че общината чрез своите органи не е изпълнила надлежно законовите си задължения, възложени й със Закона за защита на животните, за надзор над безстопанствените кучета. Прието е, че от ответника са били предприети действия съобразно изискванията на чл. 41 и чл. 42 ЗЗЖ, които обаче не са били достатъчни, последица от което е и доказаното по делото неизпълнение на законовото задължение на ответника по чл. 50, т. 2 ЗЗЖ. Дали в конкретния случай предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа зависи от конкретните данни по конкретното дело. Този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и в производството по чл. 288 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпрос № 2 от изложението, доколкото въззивния съд, в съответствие с трайно установената практика на ВКС, е обсъдил събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, като е разгледал въведените от страните доводи и възражения, относими към спорното право, включително възражението на ответника, че не е налице причинно-следствена връзка между нараняванията на ищеца и нападението на кучето на 23.04.2016 г.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по въпрос № 3 от изложението, който се отнася до приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане. Този въпрос е обуславящ изхода на спора, предвид фактическите и правни изводи на въззивния съд в мотивите на решението. По отношение на този въпрос обаче не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно посоченото ППВС № 4 от 23.12.1968 г., понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението. Такива са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивният съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, е обсъдил събраните по делото доказателства – писмени доказателства и заключение на съдебно-медицинска експертиза, и при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се е съобразил с вида и характера на уврежданията, наложили извършването на оперативна намеса, степента, интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и страдания, продължителността на възстановителния период и остатъчните последици за здравето на ищеца, изживените от ищеца негативни емоции, страх и стрес в деня на нападението от кучето. Съобразяването на изводите на съда с трайно установената практика на ВКС изключва възможността решението да се допусне до касационен контрол.

С оглед настоящото произнасяне касаторът дължи на ответника по касация разноските, направени за защитата му пред ВКС, които възлизат на сумата 500 лева – договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на жалбата (л. 27).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 263001 от 12.05.2021 г. по в. гр. д.№ 12547/2019 г. на Софийски градски съд, ІV „в” състав.

ОСЪЖДА С. О. ДА ЗАПЛАТИ на В. М. Д. сумата 500 (петстотин) лева – разноски за защитата пред ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: