1О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 415 [населено място], 04.072022 г.
Върховен касационен съд на Р. Б. Т. колегия Второ отделение в закрито съдебно заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Л. Ц. т. д. №2421/21г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите срещу решение №60/08.07.2021г. по т. д. №406/21г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №21065/15.04.2021г. по т. д. №90/20г. на Кърджалийски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу ЕТ„С. – С. Г.“/н/ иск по чл.694 ал.2 т.1 ТЗ за установяване поредност на удовлетворяване по чл.722 ал.1 т.1 ТЗ на публични вземания в общ размер 87 209,14 лв., представляващи задължения за данъци и за задължителни осигурителни вноски, като обезпечени с наложен от публичен изпълнител запор, вписан в ЦРОЗ под №2020031 301239, въз основа на издадено по реда на ДОПК постановление за налагане на обезпечителни мерки изх.№С190009-022-0061247/22.07.2019г.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон. Изразява се несъгласие с извода на въззивния състав, че наложената по реда на ДОПК обезпечителна мярка – запор върху банкови сметки на длъжника, независимо от факта, че запорът е вписан в ЦРОЗ, е непротивопоставима на кредиторите на несъстоятелността и съответно не дава право на НАП на предпочтително удовлетворяване по реда на чл.722 ал.1 т.1 ТЗ, тъй като не представлява запор, наложен след вписването на залог по реда на ЗОЗ. Твърди, че този извод не съответства на смисъла и съдържанието на разпоредбата на чл.193 ДОПК и на тази на чл.722 ал.1 т.1 ТЗ, които на практика са тълкувани стеснително, въпреки императивния им характер. По тези съображения касаторът претендира отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения от него установителен иск.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа искането си за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, която намира за осъществена с разрешения от въззивния съд и значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото материално-правен въпрос „Дали публичните вземания, предявени от Национална агенция за приходите, обезпечени със запор, наложен по реда на ДОПК, вписан в ЦРОЗ след датата на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност, които безспорно попадат в приложното поле на чл.722 ал.1 т.1 ТЗ, следва да се удовлетворяват с поредността, определена със същата разпоредба и подлежи ли на стеснително тълкуване разпоредба, регламентираща привилегия за удовлетворяване в производството по несъстоятелност?“.Отделно от това касаторът навежда твърдение за очевидна неправилност на въззивното решение, като се позовава и на предпоставката на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК в искането си за селектиране на жалбата му.
Ответникът ЕТ„С. – С. Г.“/н/ не се е ангажирал със становище по касационната жалба.
Синдикът на ЕТ„С. – С. Г.“/н - А. Н. Н. е оспорил наличието на визираните в касационната жалба предпоставки за допускането до разглеждане по същество, както и нейната основателност. Счита постановеното от апелативния съд въззивно решение за правилно и законосъобразно.
Върховният касационен съд Търговска колегия състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните във връзка с данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва въззивното решение страна в предвидения в чл.283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване при предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение апелативният съд въззивният съд е приел, че приетите в производството по несъстоятелност вземания на Национална агенция за приходите не притежават характеристиката на „обезпечени“ по смисъла на чл.686 ал.1 т.1 вр. чл.722 ал.1 т.1 ТЗ. Посочил е, че в случая се касае до налагане на запор, като обезпечителна мярка в изпълнението по ДОПК, с издаденото от публичния изпълнител постановление, което не правосъздава за запорираното вземане материална привилегия за предпочтително удовлетворение. Направил е аналогия и с вземанията в индивидуалното принудително изпълнение по реда на ГПК, сочейки, че при насочването на изпълнението върху запорирано имущество, никога и при никакви условия за кредитора, в чиято полза е наложен запорът, не е възниквало такова право на предпочтително удовлетворяване спрямо кредиторите с необезпечени вземания. Изложени са от въззивния съд аргументи, че запорът, наложен както по реда на ГПК, така и по реда на ДОПК, сам по себе си не прави обезпеченото с него вземане „заложено вземане“ по смисъла на ЗОЗ, нито носителят на вземането – „заложен кредитор“, от което е направил извода, че разпоредбата на чл.722 ал.1 т.1 ТЗ има предвид само запори, допуснати и наложени при предпоставките и по реда на ЗОЗ, т. е. такива, които обезпечават изпълнението само върху заложени по реда на чл.35 ал.3 ЗОЗ вземания. Обратното разбиране – че посочената норма на Търговския закон има предвид всякакви вземания, върху които е наложен запор /незаложени по реда на ЗОЗ/, би позволило, според съда, с едностранното и оповестително вписване на наложен запор да бъдат подменени създадените по силата на закон /чл.136 ал.1 ЗЗД/ привилегии при принудителното удовлетворяване на вземанията, което е недопустимо.Въз основа на това съставът е заключил, че в предметния обхват на нормата на чл.722 ал.1 т.1 ТЗ се включват само заложени по реда на ЗОЗ вземания, чието събиране е обезпечено със запор върху имущество по чл.4 ЗОЗ, а, доколкото запорираните от НАП вземания на длъжника не са такова и страните по делото не са заложни кредитор и длъжник, привилегия на НАП при удовлетворяването на вземанията не би могла да бъде призната. Тъй като първоинстанционният съд е достигнал до същия краен извод, въззивната инстанция е потвърдила по изложените съображения постановения от него правен резултат.
Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, приложима при съобразяване с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на формулирани в изложението един или повече правни въпроси, които са били разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т. т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора, в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Не са такива въпросите, които са свързани с преценката на конкретни факти и с обсъждането на събраните по делото доказателства, т. е. въпроси по правилността на обжалваното решение.
Формулираният в изложението към касационната жалба материално-правен въпрос в общия му смисъл /като се изключи съдържащото се в него съждение на касатора, че публичните вземания на НАП безспорно попадат в приложното поле на чл.722 ал.1 т.1 ТЗ/ осъществява посочените характеристики на обуславящ крайния изход на спора по конкретното дело, тъй като е част от предмета на делото, съответно – решаващите изводи на съда са свързани с разрешаването му. Не може да бъде направен извод обаче за наличие на сочената във връзка с него допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно дадените в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай касаторът не е посочил, с оглед тези разяснения, по какви причини и с какви цели разрешаването на правния въпрос би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – не е изложил твърдения за наличие на неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна; не се е позовал на настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, налагащи осъвременяване на създадената съдебна практика, нито е обосновал непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика по въпроса. Освен това, както в теорията, така и в съдебната практика, при съобразяване нормите на чл.459 ал.1 вр. чл.457 ал.1 и чл.460 ГПК, чл.217 ал.1 и ал.3 и чл.194 ал.5 ДОПК, чл. 638 ал. 4 ТЗ и т.7 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, вече е наложено становище за прилагане на нормата на чл.722 ал.1 т.1 ТЗ корективно относно частта, визираща вземания, обезпечени със запори и възбрани, вписани по реда на ЗОЗ, а именно - в смисъла, възприет и от въззивната инстанция в обжалваното решение, че в полза на кредиторите, обезпечили изпълнението на вземанията си с тях, не се поражда привилегия за предпочтително удовлетворяване преди останалите кредитори. Поради изложеното настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280 ал.1 ГПК.
Не се констатират и предпоставките за осъществяване на селекцията поради очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Не всяка форма на неправилност е меродавна за прилагането на критерия по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За да е очевидно неправилно решението следва да страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона обратно на неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга форма на неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол.
Касаторът се е позовал на разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК бланкетно, посочвайки, че решението е очевидно неправилно, поради противоречието му с чл.722 ал.1 т.1 ТЗ, което по съществото си е оплакване за неправилно приложение на материалния закон /чл.281 т.3 предл.1 ГПК/, предпоставящо преценка по същество при допуснато вече касационно обжалване, поради което не може да обуслови положителен за касатора изход от настоящата фаза на производството пред касационната инстанция.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице условия за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив.
Така мотивиран, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №60/08.07.2021г. по т. д. №406/21г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.