О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5254

София,17.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на пети ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 256 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 435 от 14.08.2024 г. по в. гр. д. № 514/2024 г. на Благоевградския окръжен съд е потвърдено решение № 46 от 07.03.2024 г. по гр. д. № 98/2023 г. на Гоцеделчевския районен съд, с което е бил уважен предявеният от В. И. О. срещу Г. И. У. и И. Б. У. иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението на 1/2 ид. част от следния недвижим имот: УПИ [№] от кв. 20 по плана на [населено място], обл.Б., с площ от 816 кв. м., ведно с 1/2 и част от построената в същия имот масивна жилищна сграда с площ от 76 кв. м. и 1/2 и част от масивна второстепенна сграда на един етаж с площ от 21 кв. м.

Въззивният съд е приел, че ищцата В. О. и ответникът Г. У. са единствени наследници на своите родители, починали през 2008 г., а ответницата И. У. е съпруга на Г. У.. Процесният имот е останал в наследство на ищцата и първия ответник от техните родители. През 2023 г. ответниците се снабдили с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка за имота.

Съдът е обсъдил свидетелските показания, събрани във връзка с оспорване на правата по нотариалния акт. Прието е, че докато са били живи, родителите на ищцата и първия ответник са живеели на първия етаж на процесната жилищна сграда, а семейството на сина им Г. У. - на втория етаж. Ищцата В. О. е посещавала имота както приживе, така и след смъртта на родителите.

Според свидетелката С., братовчедка на В. и Г., през годините в имота не са правени подобрения; на първия етаж има санитарен възел, направен от родителите, дограмата на къщата не е сменяна; баща им е бил тенекеджия и той е направил ремонта на долния етаж – баня и ел. инсталация. Родителите не са имали намерение имотът да остане на едно от децата; сочи, че сградата е измазана, докато били живи родителите им; не е сигурна дали някой е ремонтирал покрива. След смъртта на родителите ищцата е идвала в имота, спала е на етажа, в който живее Г..

Свидетелят Д. – съсед на имота, сочи, че няма ремонти на покриви, подмяна на дограми, смяна на ВиК инсталации; нищо не е сменяно; къщата си е със стара дървена дограма, боядисана с бяла блажна боя; измазана е докато родителите са били живи; не е виждал майстори там. Виждал е и преди, и след смъртта на родителите ищцата и ответникът да разговарят в двора; сега всичко е под ключ; виждал е също ищцата и синът й да с влизат спокойно в къщата; ищцата влиза в къщата от долния вход, като брат й отваря, но може да се влезе и откъм дерето; не знае дали ищцата има ключ от къщата; сочи, че след смъртта на родителите им Г. налял бетон и направили алеи пред къщата.

Свидетелката С., която живее през една къща от процесната, не е видяла да се правят подобрения на приземния етаж, но сочи, че е направен ремонт след като дъщерята на Г. се върнала с детето си да живее в къщата на първия етаж; сочи, че не може да влезеш свободно у тях, защото вратата им откъм улицата е заключена, като свидетелката не знае да имат друг вход за в къщата; въпреки това сочи, че може да се влезе и откъм дерето; не е виждала ищцата повече от 15 години. Сочи, че къщата си е с дървена дограма, боядисана с блажна боя; откакто се е оженил Г. със съпругата си живеят в къщата.

Свидетелката Ш. живее в друг квартал на [населено място], но е приятелка на ответницата. Сочи, че Г. е направил за себе си и за родителите си баня, като прокопал канал за включване в канализация; виждала Г. със скеле да маже къщата още докато били живи родителите му; после сменял покрива, наковал дюшемето, за да не падат майка му и жена му; свидетелката не е виждала ищцата В., освен на погребенията; не я е засичала в къщата, само слушала, че майка й постоянно питала за нея; Г. е изравнил и почистил двора откъм дерето, за да повдигне нивото и да не се наводнява; в двора има гараж, построен от Г.; свидетелката била в къщата преди няколко дни, но не видяла драстични промени в къщата; дограмата си е дървена, не знае да е сменяна; родителите им отглеждали животни – кокошки, магарета, прасета в стопанската сграда.

При тези данни от правна страна е прието, че ответниците не са могли да придобият по давност спорния имот чрез владение, осъществявано отпреди 40 години, когато се настанили да живеят на втория етаж от къщата след сключване на гражданския си брак. Не се установява родителите да са заявявали, че имотът /етажът и дворното място/ остава на сина им Г., поради което той и семейството му са били само ползватели на този имот. Няма доказателства за демонстрирани по отношение на тогавашните собственици – родителите на Г. У., намерение за своене - било на целия имот, било само на втория етаж. Няма данни за извършени действия, с които се обективира спрямо собствениците намерение да владеят имота единствено за себе си. Посочените от свидетелите действия са обичайни и дължими за лице, което със семейството си живее в имота, включително и заключването му. Ползването на имота според неговото предназначение - за живеене, както и действията по поддържането му, не сочат на владение - нито спрямо родителите на Г., нито спрямо наследената след смъртта им 1/2 ид. ч. от ищцата. Затова не може в хипотеза като настоящата да се приеме, че е упражнявана фактическа власт от него с намерение за своене. За да се придобие имот по давност е необходимо намерението за своене да бъде противопоставено на собственика по категоричен начин чрез действия, които да отричат правата му, да сочат на намерение за своене на целия имот /вкл. на идеалните части на другия съсобственик/ и да са достигнали до неговото знание. Плащането на данъци също не е факт за демонстриране на намерението за своене. Съображенията, че ищцата не е демонстрирала правата си на собственост, е без съществено значение за спора, доколкото в тежест на ответниците е да докажат, че са станали изключителни собственици на имота по давност. Възраженията за некредитиране показанията на св. Д. са несъстоятелни, защото показанията му се подкрепят от показанията на останалите свидетели.

По отношение на второстепенната сграда от един етаж съдът е приложил презумпцията на чл.92 ЗС, затова не е зачел данните по делото за това кой е извършил фактическото й строителство.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Г. И. У. и И. Б. У..

Жалбоподателите считат, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът не изпълнил задължението си да им укаже доказателствената тежест за релевантните за делото факти, както и поради това, че изводите на съда са необосновани. Неправилен бил изводът на съда, че вторият етаж от жилищната сграда, гаражът и дворното място само са били ползвани от жалбоподателите, а не са били владени от тях. Позовават се на обстоятелството, че още след сключването на гражданския си брак са заживели на втория етаж от жилищната сграда и това обстоятелство не се оспорвало от ищцата. Всички свидетели говорели за втория етаж като за „етажа на Г.“. Само според свидетелката С. В. идвала в имота, но на гости. Гаражът бил построен от Г. и само той го бил владял. След като за гаража нямало документ за собственост, ищцата трябвало да докаже, че той е построен от родителите и има наследствен характер. Липсвали конкретни аргументи за извода на съда, че жалбоподателите не са успели да придобият спорния имот по давност. Ищцата живеела в [населено място], докато били живи родителите тя идвала в имота на гости, а след тяхната смърт е идвала само няколко пъти и по никакъв начин не е демонстрирала собственически права. Тя дори нямала ключ от този дом. По делото останали недоказани твърденията, че ищцата и брат й са вземали общи решения за имота и че заедно са го управлявали. В исковата молба нямало конкретни факти, от които да се направи извод, че ищцата не се е дезинтересирала от имота. Жалбоподателите се позовават на решение № 203 от 26.09.2014 г. по гр. д. № 2173/2014 г. на ВКС, I-во г. о., според което при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта на доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл.193 ГПК и за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик, както е прието в ТР № 11/2012 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, тъй като законът бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; поради неизпълнение на задължението на съда при докладване на въззивната жалба да укаже необходимото съдействие за изясняване на делото от фактическа и правна страна, съгласно чл.146, ал.2 ГПК. Повторени са оплакванията в касационната жалба.

Ответницата в производството В. И. О. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност следва да личи от самия прочит на въззивното решение, без преди това ВКС да се е запознал с процесуалните действия, извършени от въззивния съд и от страните, както и с доказателствата по делото. В настоящия случай само от текста на обжалваното решение не може да се направи пряко извод дали първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения при разпределяне на доказателствената тежест и дали въззивният съд е имал основание да поправи тези нарушения. От текста на въззивното решение обаче е видно, че жалбоподателите са ангажирали писмени и гласни доказателства в подкрепа на тезата си, че са придобили имота по давност - освен нотариалния акт по обстоятелствена проверка, който ги легитимира като собственици, те са довели и свидетели в подкрепа на твърденията си. Тези свидетели са изяснили пред съда обстоятелствата, които са им били известни във връзка с осъществяваната от жалбоподателите фактическа власт върху процесния имот и отношенията между наследниците на имота и техните родители. Уважаването на иска за собственост е последица не от липса или непълнота на указанията на съда във връзка с доказателствената тежест, а от прилагането на разрешенията, дадени в две групи актове на ВКС, макар въззивният съд да не се е позовал на тях. На първо място това са решенията, които разграничават владението от търпимите действия - решение № 483 от 11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012 г., I г. о., решение № 122 от 3.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3549/2019 г., I г. о. и др. и на второ място - ТР № 1/06.08.2012 г. то тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, което касае най-общо придобивна давност между съсобственици. Първата група решения има отношение към фактическата власт на жалбоподателите, упражнявана приживе на родителите на ищцата и първия ответник, т. е. до 2008 г., а тълкувателното решение се прилага за периода след 2008 г., когато имотът придобива наследствен характер. Макар още преди четиридесет години жалбоподателите да са заживели на втория етаж от жилищната сграда, която се намира в процесния имот, това е станало със съгласие на нейните собственици и поради близките отношения между тях, затова не може да се приеме, че ползването на имота от жалбоподателите през този период представлява владение, т. е. упражняване на фактическа власт с намерение за своене. След смъртта на родителите имотът придобива наследствен характер и тогава възниква въпросът за придобивната давност между съсобственици. Този въпрос е разрешен в ТР № 1/06.08.2012 г. то тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. В него се сочи, че когато само някои от съсобствениците упражняват фактическа власт върху общия имот, те упражняват владение върху собствените си идеални части и държане върху идеалните части на другите съсобственици, които не са в имота. Ето защо докато трае това държане, те не могат да придобият по давност идеалните части на съсобствениците, които не са в имота, тъй като придобивната давност изисква владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС, а не държане по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС. Именно затова само ако те са обърнали държането на чуждите идеални части във владение, при това по начин, който да бъде обективиран изрично пред съсобствениците, които не са в имота, може да започне да тече придобивна давност. Това обективиране следва да е ясно и недвусмислено. Както е прието в тълкувателното решение, завладяването чуждите идеални части трябва да се манифестира чрез действия, отблъскващи владението на съсобствениците и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. В настоящия случай именно такова отблъскване на владението на ищцата не е доказано. Само от факта, че тя не живее в имота и идва в него „на гости“, както и че няма ключ от него, не може да се приеме, че правата й на собственик са отречени от жалбоподателите и че това отричане е станало ясно за нея. По делото няма данни ищцата да е разбрала за намерението на ответниците да владеят целия имот за себе си, като отричат нейните наследствени права. Макар въззивният съд да не се е позовал на посочената практика на ВКС, постановеното от него решение съответства на тази практика, при което не може да се приеме, че то е очевидно неправилно поради прилагане на закона в неговия противоположен смисъл. Не може да се приеме и виждането на жалбоподателите, че въззивното решение противоречи на решение № 203 от 26.09.2014 г. по гр. д. № 2173/2014 г. на ВКС, I-во г. о. и ТР № 11/2012 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС по въпроса за тежестта на доказване при оспорване на признато с нотариален акт право на собственост върху недвижим имот. В мотивите на това тълкувателно решение е прието, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Настоящият случай е точно такъв, тъй като не само жалбоподателите имат нотариален акт за собственост на спорния имот, но и родителите, от които черпи права ищцата и чиито права не се оспорват от жалбоподателите.

При този изход на делото на ответницата по жалбата следва да се присъдят разноските за касационното производство в размер на 1500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 13.01.2025 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 435 от 14.08.2024 г. по в. гр. д. № 514/2024 г. на Благоевградския окръжен съд.

ОСЪЖДА Г. И. У. и И. Б. У., двамата от [населено място], [община], област Б., да заплатят на В. И. О. от [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, сумата от 1500 лв. разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: