О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 545

София, 29.06.2022 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 4731 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. В. Д., чрез пълномощника му адв. С. Д. против решение № 263721/08.06.2021 г. по в. гр. д. № 9727/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която след частична отмяна на решение от 14.06.2018г., поправено с решение от 16.04.2019 г. по гр. д. № 42918/2015 г. на Софийски районен съд, е прогласен за нищожен, по предявения от „Леофокс“ ООД срещу Д. В. Д. главен иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ...., том ..., рег.№ ....., дело № .... от ...... г. на М. Г.-нотариус, район на действие СРС, с рег. № ..... на НК, с който „Леофокс“ ООД, представляван от С. Б. Я. е прехвърлил на Д. В. Д. правото на собственост върху недвижим имот, представляващ празно дворно място, находящо се в [населено място], Столична община, район „Т.“, цялото с площ от 350 кв. м, съставляващо съгласно скица имот пл. № ..... от квартал..... по плана на [населено място], местността „М.“, одобрен по Протокол № ..... от 30.03.2001 год., Решение №..... на СОС, като сключен при липса на съгласие.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, без да са събрани доказателства нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство, че Д. В. Д. /за който безспорно е установено, че не е присъствал на общото събрание/, е бил редовно уведомен за провеждането на Общото събрание на „Леофокс“ ООД. Изложени са доводи, че с оглед момента, от който настъпва по отношение на Я. действието на решението на ОС /от дата на вземане на това решение/ и обсъденото, че в деня на изповядване на разпоредителната сделка в 10.19 ч. Я. е бил заличен като управител в ТРРЮЛНЦ, мотивите на решението страдат от противоречия, като се твърди и липса на мотиви в обжалваната част. Изложени са съображения, че при постановяване на въззивното решение съдът е тълкувал и приложил в противоречие с практиката на ВКС и разпоредбата на чл. 301 ТЗ.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК следните въпроси: 1/ От кой момент се счита уведомен управителят на ООД за решението на общото събрание на дружеството, с което същият е освободен от длъжност в хипотезата, в която управителят не е надлежно уведомен за свикването на това общо събрание и дневния ред, не е присъствал на общото събрание, независимо че освен управител е и съдружник и не е уведомен за взетите решения, включително за решението за освобождаването му от длъжност. В този случай може ли да се приеме, че и управителят е „трето лице“, по отношение на което се проявява конститутивното действия на вписването на заличаването на управителя по чл. 140, ал. 4 ТЗ; 2/ Представлява ли изрично противопоставяне на продажбата на недвижим имот по смисъла на чл. 301 ТЗ, отправена до освободения от длъжност управител нотариална покана, в която се посочва, че извършената сделка е незаконосъобразна. По отношение на хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е изложена конкретна обосновка. По първия въпрос се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 217 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 1961/2018 г. на ІІІ г. о. По отношение на втори въпрос се поддържа противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с практиката, обективирана в решение № 923/17.12.2009 г. по гр. дело № 1682/2008 г. на ІІІ г. о. и решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ІV г. о. Приложени са и решение № 115 от 17.09.2018 г. по гр. дело № 2150/2017 г. на ІV г. о. /вероятно касаещо първи въпрос/, и решение № 57 от 07.06.2011 г. по т. д. № 463/2010 г. на ІІ т. о. /вероятно касаещо втори въпрос/.

Насрещната страна – „Леофокс“ ООД, в отговор на жалбата аргументира становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата поддържа неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Иска се присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение..

За да уважи предявения от „Леофокс“ ООД срещу Д. В. Д. главен иск с правно основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД за прогласяване нищожност на договора, обективиран в нотариален акт № ....., том....., рег. № ...., дело №..... от ........г. поради липса на съгласие, въззивният съд е приел, че от съществено значение за спора е въпросът дали към момента на сключване на договора ответникът С. Я. е имал качеството на управител на ищцовото дружество. Съгласно представените по делото доказателства, решението на ОС за освобождаването му като управител е взето на 13.03.2014г. и във вътрешните отношения между съдружниците същото има незабавно действие, а конститутивното действие на вписването на заличаването на управителя на дружеството по чл. 140, ал. 4 ТЗ се проявява само спрямо третите лица. Съдът е съобразил данните от ТРРЮЛНЦ към АВ, според които С. Я. е заличен като управител на „Леофокс“ ООД на 19.06.2014г. в 10:19:27 часа, както и доказателствата, установяващи момента на сключване на процесната сделка, а именно: според т. 2 на Нотариален акт № ...., том ...., рег. № ....., дело № .... от .....г., цената по нея е изплатена напълно и по банков път преди подписването на договора, а от платежно нареждане за заплащане на цената от Д. Д. се установява, че идентификацията на наредителя е осъществена на 19.06.2014г. в 11:41 часа. При така установените факти, въззивният съд е приел, че това е най-ранният момент, в който плащането е могло да бъде осъществено и в този смисъл договорът да бъде подписан, което във всеки случай следва вписването, с което С. Я. е заличен като управител. Изложил е съображения, че за сключването на договора след вписаното заличаване може да се съди и от посоченото в преводно нареждане, с което купувачът по договора Д. Д. е заплатил дължимия местен данък, видно от което документът е бил създаден на 19.06.2014г. в 13:48 часа. Съгласно чл. 50, ал. 1 ЗМДТ, преди извършването на сделка с предмет вещни права, нотариусите следва да се уверят, че са заплатени дължимите местни данъци. Въпреки че заплащането на дължим данък във връзка със сделката само по себе си не е елемент от фактическия състав, обстоятелството, че нотариусът, под страх от дисциплинарна отговорност, не би изповядал сделката преди представяне на доказателства за заплащане на дължимия данък за придобиване на имущества индикира, че сделката е сключена след извършването на това плащане в 13:48 часа. Предвид изложеното, въззивният съд е стигнал до извода, че разглежданият договор е сключен след 10:19:27 часа на 19.06.2014 г., т. е. към момент, в който С. Я. не е бил органен представител на ищцовото дружество, поради което не могъл да формира волеизявление за продажбата на процесния недвижим имот.

За неоснователно е прието позоваването от страна на ответниците на презумпция по чл. 301 ТЗ, като въззивният съд е приел, че съдържанието на представената по делото нотариална покана акт ...., том ..., рег. .... от.....г. на нотариус В. М., изпратена до ответника С. Я., ищецът, чрез управителя си, установява изрично му противопоставяне относно процесната сделка като незаконосъобразна поради нарушение на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ и чл. 34, т. 8 от дружествения договор, тъй като към момента на сключването , С. Я. не е притежавал качеството управител на дружеството. Действително, с поканата С. Я. е поканен да предаде документите във връзка с продажбата, а също така и получената цена заедно с разликата до посочената от ищеца действителна цена на имота от 50000 евро, но съдът е приел, че тези изявления на ищеца, с оглед изричното оспорване на представителната власт на С. Я. и законосъобразността на сделката, не могат да бъдат ценени като съгласие и позоваване на последиците на процесния договор. Доколкото в поканата е претендирано заплащане на цена от 50 000 евро, значително надвишаваща тази, посочена в нотариалния акт от 22 120 лв., въззивният съд е приел, че тези изявления могат евентуално да бъдат разглеждани като предложение за извънсъдебно уреждане на отношенията между страните, но в никакъв случай не разкриват съгласие с договора, респективно не могат да обосноват извод за липса на противопоставяне и приложение на правилото на чл. 301 ТЗ. Предвид изложеното и доколкото ищцовото дружество не е формирало чрез надлежно избран и вписан в ТРРЮЛНЦ към АВ органен представител воля за отчуждаване на процесния имот, въззивният съд е приел, че сделката е нищожна на основание чл. 26, ал. 2, предл. второ ЗЗД, като сключена при липса на съгласие. С оглед пълнота, е посочено, че конкретната хипотеза не попада в обхвата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, доколкото, както е посочено в т. 2 на Тълкувателно решение от 15.11.2013 г. по тълкувателно дело № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, органното представителство се различава от представителството по пълномощие.

При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения:

За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС.

Първият въпрос няма характер на правен въпрос, тъй като въззивният съд не е давал разрешение по него и съответно не е обусловил решаващата му воля. Въззивният съд се е произнесъл по въпросите за незабавното действието на решенията на ОС по чл.140, ал.4 ТЗ във вътрешните отношения между съдружниците, което действие не е в зависимост от вписването им, а последното има значение относно действието спрямо трети за дружеството и самите съдружници лица, като даденото от съда разрешение е в съотвествие с трайната съдебна практика на ВКС по тези въпроси.

Вторият въпрос в изложението също няма характер на правен въпрос, а има изцяло фактически характер, т. е. има за предмет питане относно реализирането на определен факт от обективната действителност -противопоставил ли се е управителят на дружеството на сключената сделка с отправената до заличения управител нотариална покана. Обосновката на въпроса е свързана с оплаквания по съществото на спора, а именно с твърдения за неправилност и необоснованост на извода на съда, че новият управител на дружеството се е противопоставил на процесната сделка, а неправилността и необосноваността на съдебното решение, не са сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК и съответно са неотносими към спора в производството по чл.288 ГПК. Позоваването на необосноваността, което е основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК има значение във фазата по допускане на касационно обжалване само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието очевидна неправилност, каквато не се твърди и не се разкрива в конкретния случай. Ето защо, при липса на общото основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, не е необходимо да се разглеждат сочените допълнителни критерии. За пълнота на изложението следва да се посочи, че по отношение на повдигнатите въпроси не са налице и допълнителните селективни критерии, тъй като липсва относимост между поставените въпроси и част от приложените решения на ВКС, които касаят правомощията на въззивната инстанция - решение № 115 от 17.09.2018 г. по гр. дело № 2150/2017 г. на ІV г. о. и решение № 217 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 1961/2018 г. на ІІІ г. о., а решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ІV г. о. и решение № 923/17.12.2009 г. по гр. дело № 1682/2008 г. на ІІІ г. о. са изцяло неотносими към настоящия правен спор.

Не е налице и бланкетно заявения допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С. Т. решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитието на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма. Такива съображения липсват в изложението, а искането за произнасяне на Върховния касационен съд е обвързано единствено с преповтаряне на самата законова разпоредба - че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване.

При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна по жалбата – „Леофокс“ ООД, сумата от 2800 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство по договор за правна защита и съдействие от 17.11.2021 г.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 263721/08.06.2021 г., постановено по в. гр. д. № 9727/2019 г. по описа на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Д. В. Д., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на „Леофокс“ ООД, ЕИК[ЕИК], сумата от 2800 лв. - разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: