О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5166

София 12.11.2025 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети октомври две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: БОНКА ДЕЧЕВА

Членове: ВАНЯ АТАНАСОВА

АТАНАС КЕМАНОВ

разгледа докладваното от съдията В. А. гр. д. № 4628/2024 година.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от ответницата Т. Д. А.-М., чрез адвокат Ц. Т., срещу решение № 2918 от 16.05.2024 г. по гр. д.№ 12981/2023 г. на Софийски градски съд, с което, след частична отмяна на решение № 13674 от 07.08.2023 г. по гр. д.№ 36294/2022 г. на Софийски районен съд, Т. Д. А.-М. е осъдена, на основание чл. 31, ал.2 ЗС, да заплати на Б. А. П. и М. В. П. сумата 5000 лева обезщетение за ползване, в периода 1. 01. 2020 г. – 7. 07. 2022 г., на 1/6 идеална част от недвижим имот - апартамент № 4, находящ се в [населено място], [улица], ет.2, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба – 05.07.2022 г. до окончателното й изплащане. Твърди се наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, във връзка с което се поставят процесуалноправни въпроси.

В депозиран от ищците Б. А. П. и М. В. П. отговор са развити съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че в исковия период ищците и ответницата са съсобственици на процесния недвижим имот – апартамент № 4, находящ се в [населено място], [улица], ет.2, със застроена площ от 90.64 кв. м., заедно с 6.99% идеални части от общите части на сградата и от 23.44/1878 идеални части от правото на строеж върху мястото. Ищците са придобили, в режим на СИО, 1/6 идеална част на основание влязло в сила постановление за възлагане на идеална част от недвижим имот от 12. 04. 2019 г. по изп. д. № 20128460400165 по описа на ЧСИ О. М. влязло в сила на 30. 05. 2019 г., вписано на 18. 07. 2019 г. Ответницата Т. Д. А.-М. е придобила идеални части от жилището на основание договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен с н. а. 62/19. 05. 2008 г. С нотариална покана рег. № 19075/20. 11. 2019 г., отправена от ищците до ответницата, връчена на последната на 27. 01. 2020 г., по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК, видно от констативен протокол от 27. 01. 2020 г. и удостоверителното изявление на нотариуса върху нотариалната покана, ищците са отправили до ответницата искане за ползване на придобитата 1/6 идеална част от правото на собственост върху процесния апартамент, а при неосигуряване на възможност за реално ползване на притежаваната от тях идеална част от имота - искане за заплащане на обезщетение в размер на 200 лева месечно, считано от 01.01.2020 г. Въз основа на заключението на съдебнооценителната експертиза е прието за установено, че средната наемна пазарна цена за исковия период (1. 01. 2020 г. – 7. 07. 2022 г.) за 1/6 идеална част от имота възлиза на 5505 лева. С постановление от 08. 03. 2023 г. по чл. 496, ал. 1 ГПК по изп. д. 20228460400318 по описа на ЧСИ О. М. процесният имот, изнесен на публична продан след проведено делбено производство, е възложен на съделителката Т. Д. А.-М., при което след исковия период ответницата е станала изключителен собственик на процесния апартамент.

От правна страна въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 31, ал. 2 ЗС за уважаване на иска: наличие на съсобственост между страните в исковия период, с размер на квотата на ищците в съсобствеността 1/6 ид. ч.; лично ползване на жилището от ответницата-съсобственик и неосигуряване на възможност за ползването му от ищците в процесния период (в тази връзка въззивният съд е приел, че ответницата не е оспорила факта на лично ползване на целия имот за времето, в което е била налице съсобственост с ищците, че никоя от страните не е приела този факт за спорен, както и че не е бил спорно и твърдението за липса на учредено в полза на трето лице вещно право на ползване на имота); отправяне на писмено искане от ищците до ответницата за заплащане на обезщетение за ползване на 1/6 идеална част от имота, връчено на ответницата преди началото на исковия период; установен размер на обезщетението.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. Когато въззивния съд се произнася по допускане и приемане на посочени за първи път пред въззивната инстанция от страните доказателства, следва ли в определението си по чл. 267, ал.1 ГПК да мотивира произнасянето си в изпълнение на задълженията си да провери допустимостта на тези доказателства и с оглед на конкретните обстоятелства и данни по делото да направи преценка за наличието на основания за приемането им?

2. В кои случаи е допустимо във въззивната инстанция да се събират посочени от страната с въззивната жалба доказателства, които са съществували и са й били известни при разглеждане на делото пред първата инстанция?

3. Длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните, относими към правния спор.

Твърди се, че първият въпрос е решен в противоречие с решение № 50026 от 11.09.2023 г. по гр. д.№ 3498/2021 г. на ВКС, ІV г. о., вторият - в противоречие с решение № 312 от 07.01.2020 г. по гр. д.№ 1083/2019 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 111 от 04.05.2015 г. по гр. д.№ 1173/2014 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 328 от 15.05.2014 г. по гр. д.№ 805/2012 г. на ВКС, ІV г. о.,третият – в противоречие с решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д.№ 4265/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 27 от 28.06.2017 г. по гр. д.№ 2430/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 261 от 05.06.2015 г. по гр. д.№ 2857/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 310 от 04.11.2014 г. по гр. д.№ 795/2014 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д.№ 1649/2010 г. на ВКС, ІV г. о.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса. Съгласно практиката на ВКС (решение № 7/29.01.2021 г. по т. д. № 94/2020г. на ВКС, II т. о., решение № 135/16.06.2015г. по гр. д. № 6627/2014г. на ВКС, III г. о., решение № 7/27.01.2015г. по гр. д. № 2427/2014г. на ВКС, III г. о., решение № 18/04.03.2022г. по т. д. № 454/2021г. на ВКС, I т. о. и др.), разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК цели отстраняване на процесуални нарушения на първоинстанционния съд, които са довели до непълнота на доказателствата по делото. Тя е способ за попълване на доказателствения материал от въззивната инстанция, когато допустими и относими доказателства са поискани от страната в рамките на преклузивните срокове, но не са събрани от първоинстанционния съд поради допуснати процесуални нарушения или когато първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, поради което страната не е направила доказателствени искания (напр. когато докладът е непълен или неточен, доказателствената тежест не е разпределена, в нарушение на чл. 146, ал. 2 ГПК не са дадени указания на някоя от страните, че не сочи доказателства относно твърдени от нея обстоятелства, за установяването на които носи доказателствена тежест). Когато е сезиран с искане по чл. 266, ал. 3 ГПК във въззивната жалба или в отговора на въззивната жалба, за да отстрани допуснатото процесуално нарушение, въззивният съд е длъжен да събере относимите и допустими доказателства, които не са били събрани поради допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение. Това задължение на въззивната инстанция произтича от обстоятелството, че преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК не може да настъпи, когато пропускът за установяване на действителните отношения между спорещите страни чрез попълване на делото с доказателства се дължи на допуснато нарушение на процесуални правила. В случая, въззивният съд се е произнесъл по заявените с въззивната жалба доказателствени искания, като е допуснал част от представените писмени доказателства след извършена преценка, че същите са относими, допустими и необходими и преклузията по чл. 266, ал.1 ГПК не е настъпила. Оставил е без уважение искането за събиране на гласни доказателства, за извършване на служебна справка и за приемане на останалите документи като писмени доказателства, като преклудирано. Действията на съда не противоречат, а съответстват на практиката на ВКС, формирана във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 266 ГПК, включително и на цитираните от жалбоподателката решения: решение № 50026 от 11. 09. 2023 г. по гр. д. № 3498/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 312 от 07.01.2020 г. по гр. д.№ 1083/2019 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 111 от 04.05.2015 г. по гр. д.№ 1173/2014 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 328 от 15.05.2014 г. по гр. д.№ 805/2012 г. на ВКС, ІV г. о.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по третия въпрос. Въззивният съд е обсъдил относимите и допустими доказателства, установяващи релевантни за спора факти, разгледал е доводите и възраженията на страните, направил е собствени изводи от фактическа и правна страна и ги е обективирал в мотивите към решението. Последните отразяват правораздавателна дейност, осъществена от инстанция по съществото на спора.

Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа и множество оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Тези оплаквания представляват касационни основания за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и разглеждането им е допустимо само в случай на допускане до касационен контрол на въззивното решение за проверка на правилността му. В производството по чл. 288 ГПК се извършва преценка само за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване, която се осъществява без да се преценява правилността или неправилността на обжалвания съдебен акт.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице соченото от жалбоподателката основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част по поставените в изложението въпроси.

Ответниците по касационната жалба не претендират присъждане на разноски за касационната инстанция.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2918 от 16.05.2024 г. по гр. д.№ 12981/2023 г. на Софийски градски съд, с което, след частична отмяна на решение № 13674 от 07.08.2023 г. по гр. д.№ 36294/2022 г. на Софийски районен съд, Т. Д. А.-М. е осъдена, на основание чл. 31, ал.2 ЗС, да заплати на Б. А. П. и М. В. П. сумата 5000 лева обезщетение за ползване, в периода 1. 01. 2020 г. – 7. 07. 2022 г., на 1/6 идеална част от недвижим имот - апартамент № 4, находящ се в [населено място], [улица], ет.2, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.07.2022 г. до окончателното й изплащане.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: