О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 485

гр. София 14.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 08 юни през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: З. А. ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

ДИМИТЪР ДИМИТРОВ

като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова

гр. дело № 2585 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД населено място, чрез юрисконсулт И. Н. срещу решение № 260049/02.03.2021 г. по в. гр. дело № 992/2020 г. на Добричкия окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 96/23.07.2020 г. на Балчишкия районен съд по гр. дело № 412/2019 г. в частта, с която са отхвърлени установителните искове, предявени по реда на чл.422 ГПК от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу Р. С. И. за следните парични вземания: в размер на горницата над 3939.95 лв. до 6000 лв. невърнат кредит по договор за потребителски кредит № PLUS – 14033688, сключен на 21.10.2016 г., 5872.55 лв. възнаградителна лихва за периода 05.08.2017 г. – 05.11.2021 г. и 1310.33 лв. лихва за забава за периода 06.09.2017 г. – 04.02.2019 г. и е осъдена „Агенция за събиране на вземания” ЕАД да заплати на Р. С. И. сумата 600 лв. разноски за въззивното производство. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос в изложението, да се отмени решението в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се уважат изцяло.

В изложението към касационната жалба е поставен правният въпрос: Следва ли съдът да прилага разпоредбата на чл.10,ал.1 от ЗПК, в частта относно изискването за конкретна големина на шрифта на договора, доколкото подобно изискване не е предвидено в Директива 2008/48/ЕО и наличието на забрана за държавите-членки да въвеждат национални разпоредби, различни от предвидените в Директивата? Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответницата по касационната жалба Р. С. И. не изразила становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на решението намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, което в обжалваната част, подлежи на касационен контрол и е процесуално допустима.

Въззивният съд е приел, че установителните искове по чл.422 ГПК са допустими.

Прието е, че първоинстанционният съд е отхвърлил иска за главницата частично и исковете за двата вида лихви изцяло въз основа на извод, че спорното правоотношение се регулира от правилата на Закона за потребителския кредит. Приел е, че предвиденият в договора годишен процент на разходите от 46,77 % надвишава размера по член 19,ал.4 от ЗПК; уговореният размер на възнаградителната лихва от 9 444 лева надхвърля двукратния размер на законната лихва от 10 % , както и че използваният в документа за договора и общите условия шрифт е по – малък от 12 и не съответства на изискването на член 10,ал.1 от ЗПК . Преценил, че клаузата за ГПР е нищожна на основание член 19,ал.4 от ЗПК, че клаузата за възнаградителната лихва е нищожна на основание член 26,ал.1,пр.2 от ЗЗД ( противоречие с добрите нрави ) и договорът е изцяло недействителен на основание член 22 от ЗПК във връзка с член 10,ал.1 от ЗПК с последицата по член 23 от ЗПК - намаляване на дълга на потребителя до размера на чистата стойност на кредита и недължимост на лихви и други разходи. Установил, че прехвърлянето на вземанията в полза на новия кредитор е произвело действие спрямо длъжника, предсрочната изискуемост на кредита е настъпила и внесените от длъжника осем вноски в общ размер от 2 060, 05 лева са послужили за погасяване на единствения му дълг за чистата стойност на кредита като непогасената част от него възлиза на 3 939,05 лева.

Прието е, че спорните вземания произтичат от сключен на 21.10.2016 г. между праводателя на ищеца - „ БНП П. П. Ф. “ ЕАД, населено място и ответницата Р. И. в писмена форма договор за потребителски кредит. Посочил е, че заверен от ищеца препис от документа е представен и събран като доказателство. Кредитът е отпуснат чрез предоставяне за ползване на кредитна карта PLUS – 14033688 с кредитен лимит от 6 000 лева, част от който е „ такса ангажимент “ в размер от 210 лева, удържана при усвояване на кредита. Уговорено е, че дължимите от потребителя плащания възлизат в общ размер 15 444,60 лева ( 6 000 лева – кредит ; 2 016 лева – застрахователна премия и остатък - възнаградителни лихви съобразно фиксирания годишен лихвен процент – 36,99 % ) и че следва да се извършат с ежемесечни вноски, всяка в размер от 257,41 лева, в срок от 60 месеца, считано от 05.12.2016 г. до 05.11.2021 г. съгласно посочен в договора погасителен план. Прието е, че годишният процент на разходите е 46,77 %. Установено е със заключението по т.5 на вещото лице, че ответницата е внесла между 06.12.2016 г. и 18.08.2017 г. осем вноски в общ размер от 2 060,05 лева.

Преценен е за правилен извода на районния съд, че спорното правоотношение се урежда от Закона за потребителския кредит, както и извода, че валидността на договора има значение за възникването на претендираните с исковете вземания и че съдът следи служебно за нарушаването на императивните правила за формата на договорите. Позовал се е на разясненията в т.2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които съдът има служебно правомощие да прилага императивните материалноправни норми. Такива са разпоредбите, уреждащи основанията за нищожност на договорите.

Прието е за незаконосъобразно становището на районния съд, че приложимо е правилото от общия закон – член 26,ал.1 от ЗЗД и че могат да съществуват едновременно пороци, водещи до нищожност на целия договор и на отделни клаузи. Според въззивния съд съдържащите се в специалния закон правила за недействителност изключват действието на правилата от общия закон – ЗЗД. Ако е налице някое от основанията за недействителност на договора за потребителски кредит по член 22 от ЗПК, не се обсъжда съществуването на основание за недействителност на отделни клаузи по член 19,ал.5 , член 21,ал.1 и ал.2 от ЗПК.

Въззивният съд е приел, че според действалото към датата на сключването на договора за потребителски кредит правило на член 10,ал.1 от ЗПК ( в ред. от изм., Дв. бр.35 от 2014 г. в сила от 23.07.2014 г.) договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер на шрифта – не по – малък от 12, в два екземпляра. Приел е още, че от съставения при сключването на договора документ ( еднакъв с оригинала според извършената от ищеца заверка на преписа ) е видно, че използваният шрифт е по – малък от 12. Според въззивния съд изискването за размер на шрифта е относимо към формата за валидност на договора за потребителски кредит.

Прието е, че Директива 2008/48 / ЕО на Европейския парламент и съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на директива 87/102 ЕИО на Съвета съдържа хармонизирани разпоредби „ в редица ключови области “ от правната уредба на потребителския договор. По силата на съображение 9 от преамбюла на директивата за държавите – членки възниква ограничение да запазят или въвеждат различни ( от разпоредбите на директивата ) национални разпоредби . Изрично е посочено, че това ограничение се прилага само до колкото съществуват хармонизирани с директивата разпоредби. Такава е разпоредбата на член 10, параграф 1 от директивата, която изисква договорите за потребителски кредит да се изготвят на хартиен или друг траен носител. Съгласно втората алинея на същата разпоредба посоченото изискване не засяга националните правила, отнасящи се до действителността на сключването на договорите за кредит. Изведен е извод, че извън въведеното с директивата изискването за форма „ на хартиен или друг траен носител “ държавите – членки не са ограничени да поставят допълнителни условия за действителност на договора. Съдът е приел, че правилото на член 10,ал.1 от ЗПК в сила от 23.07.2014 г. предвижда изискване за размер на шрифта, което директивата допуска и което е задължавало страните да сключат договора в съответствие с него. Прието е, че съставеният при сключването на договора документ е еднакъв с преписа, приложен по делото. Ясно е според съда от прегледа на писменото доказателство, че размерът на използваният шрифт е по – малък от изискуемия – 12.

Приел е, че правилото на член 22 от ЗПК ( в същата редакция, в сила от дата 23.07.2014 г. ) свързва с посоченото несъответствие недействителност на договора, а правилото на член 23 от ЗПК свързва с недействителността задължение за потребителя да върне само чистата стойност на кредита. Посочено е, че доколкото ответницата не оспорва фактическите констатации за осъществяване на фактите по член 60,ал.2 от ЗКИ и член 99,ал.4 от ЗЗД, следва да се приеме, че за нея е възникнало задължение за връщане само на получения кредит от 6 000 лева и че с оглед частичното плащане вземането за горницата над 3 939,50 лева до 6 000 лева е погасено. Прието е, че правилно е отхвърлен установителният иск за главното вземане за посочената горница и правилно са отхвърлени в цялост установителните искове за лихви. Формиран е извод, че първоинстанционното решение следва да се потвърди в тази обжалвана част, в т. ч. по възложените на въззивника – ищец разноски ( част от тях е дължима на основание член 78,ал.4 от ГПК ) и държавната такса. За въззивното производство съдът е присъдил на въззиваемата разноски за адвокатско възнаграждение в размер от 600 лева.

По правния въпрос:

Съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по поставения правен въпрос. Същият касае приложение разпоредбите на чл. 10,ал.1 от Закона за потребителския кредит, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. Освен това по въпроса е налице практика на Съда на Европейските общности.

С определение на Съда на Европейските общности/шести състав/ от 14.04.2021 г. по дело С-535/2020 се е дадено тълкуване по следните въпроси:1. Следва ли чл.22,пар.1 от Директива № 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета да се тълкува в смисъл, че не допуска национална мярка, с която се цели транспонирането на тази директива във вътрешното право, да налага на кредитните институции непредвидени в директивата задължения, отнасящи се до представянето на всички елементи на договора за кредит в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12? 2. Следва ли член 10,пар.2 и съображение 31 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО да се тълкуват в смисъл, че елементите на договора за кредит – неговите условия, идентификационните данни на кредитополучателя/чл.10, пар.2, б.”б” от директивата/ и условията на застраховката/чл.10,пар.2,б.”о” от директивата/, трябва да са представени в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, за да отговарят на изискването, предвидено в тези разпоредби, за посочването им по ясен начин? С определението е дадено следното тълкуване:Член 10,параграф 2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на С.. Поради това соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК не се установява.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

Не допуска касационно обжалване на решение № 260049/02.03.2021 г. по в. гр. дело № 992/2020 г. на Добричкия окръжен съд по касационна жалба вх. № 262201/16.04.2021 г., подадена от ищеца”Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК, със седалище и адрес на управление, населено място, бул.”Д-р П. Д.”, № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, чрез юрисконсулт И. Н..

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: