О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 229

София, 03.06.2022 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т. о. в закрито заседание през две хиляди и двадесет и втора година в състав:

Председател: Е. С.

Членове: И. П.

Десислава Добрева

като изслуша докладваното от съдията Петрова ч. т.д. № 934 по описа за 2022 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда чл.274,ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба касационна жалба, подадена от ищеца „Глобъл транс трейд“ ЕООД, [населено място] срещу определение № 110 от 11.03.2022г. по в. ч.гр. д.№ 91/2022г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено определението по гр. д.№ 2878/2021г. на ОС Пловдив за прекратяване на производството по делото поради отсъствие на международна компетентност за разглеждане на спора от български съд.

С частната касационна жалба се иска отмяна на атакуваното и потвърденото с него определение като незаконосъобразни. Твърдението е, че въззивният съд не е разгледал основното възражение на въззивника, че институтът на непозволеното увреждане не е уреден и не попада в обхвата на специалния закон - Кодексът за търговското корабоплаване, поради което на основание чл.1,ал.2 КТК следва да се приложи действащото българско законодателство. Жалбоподателят счита, че дори да е налице договор за морски превоз между него и втория ответник „MSC Mediterranean Shipping Co“, Швейцария, това не го лишава от правото му да търси обезщетение от корабособственика „SFL Roberta Inc“ със седалище в Либерия, който е причинител на вредите. Посочва се, че вторият ответник „MSC Mediterranean Shipping Co“, независимо че е поел задължение да превози процесните банани, не е извършил превоза със собствен кораб, а е наел контейнеровоз, собственост на „SFL Roberta Inc“ , поради което отговорността на втория ответник е по чл.49 ЗЗД

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите:

1/„Задължен ли е въззивният съд да се съобрази с представените превозни документи и изложени доводи от ищеца при погрешното определяне на първия ответник SFL Roberta Inc като превозвач, приемайки, че това дружество е осъществило превоза със собствения си кораб на повредените банани, при условие, че единственият превозвач по договор за превоз е „MSC Mediterranean Shipping Co“, [населено място]”. Жалбоподателят се позовава на противоречие на обжалваното решение с практика на ВКС /решение по т. д.№ 491/2012г. на 2 т. о. на ВКС и по гр. д.№ 4581/2014г. на 1 г. о. на ВКС/, формирана по процесуалноправните въпроси относно задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си.

„Възможно ли е SFL Roberta Inc като собственик на контейнеровоза MSC Vidisha R и MSC Mediterranean Shipping Co, като лице, което на основание чл.101 КТК е извършило възмездно превоз по море на процесните повредени банани, да притежават едновременно качеството на корабопритежател по смисъла на чл.9,ал.3 КТК или това качество може да се притежава единствено от лицето, което експлоатира кораба от свое име, независимо от това дали е собственик“. Твърдението е, че единственият превозвач, извършил процесния превоз е „MSC Mediterranean Shipping Co“, и това е единствено възможният корабопритежател. Позовава се на същата практика на ВКС като допълнителна предпоставка за допускане на обжалването и по този въпрос.

Препис от частната касационна жалба не се връчва.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

Въззивната инстанция е констатирала, че е предявен главен иск срещу „SFL Roberta Inc“ регистрирано в Либерия и евентуален иск срещу „MSC Mediterranean Shipping Co“, регистрирано в Швейцария, за заплащане на обезщетение за вреди, произтекли от повреждането на банани при превоза им по море от пристанище в Еквадор до пристанище Бургас и искът е основан на твърдения, че отговорността на корабособственика „SFL Roberta Inc“ е извъндоговорна за непозволено увреждане, тъй като ищецът не е сключвал с него договор за превоз на стоки по море, и спрямо ищеца той е трето лице, получило фактическото владение от момента, в който е приело стоката за превоз, а превозвачът „MSC Mediterranean Shipping Co“ е отговорен като възложител на превоза. Като правна квалификация на исковете е посочена такава съответно по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД. Ищецът е изложил, че продавачът, от който той закупил бананите от Еквадор, е сключил с втория ответник договор за превоз на стоката по море и превозът бил извършен с контейнеровоз, собственост на първия ответник; по време на превоза товарът изцяло бил във владение на корабособственика, който бил длъжен да полага грижи за опазването му. Част от стоката била повредена при пристигане на пристанище Бургас, поради което ищецът претендира заплащане на обезщетение за увредения товар.

Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено:

На първо място поставените въпроси нямат правна характеристика, а са фактологично обусловени - не притежават съществен белег на общото основание за осъществяване на факултативния касационен контрол, съгласно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.

На второ място поставените въпроси за изцяло неотносими към решаващите правни аргументи на въззивната инстанция, т. е. не са обуславящи изхода на спора. И двата въпроса са основани на неправилно възприетото в обжалваното определение качество на първия ответник като превозвач, но този извод на въззивната инстанция е без значение за крайния изход на спора.

Решаващите изводи на състава на апелативния съд са основани на съображенията, че съгласно чл. 3, ал. 1 от КМЧП, разпоредбите на този кодекс не засягат уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена в международен договор, в друг международен акт в сила за Р. Б. или в друг закон, а такъв друг закон е Кодексът за търговското корабоплаване. Мотивирано е, че според специалната разпоредба на чл. 25, ал. 2 КТК при липса на друга уговорка между страните, които са граждани или чиито седалища са в различни държави /каквато уговорка в случая не се твърди и установява да е постигната/, компетентен е съдът, където се намира седалището на корабопритежателя, а корабопритежател по смисъла на чл. 9, ал. 3 от КТК е лице, което експлоатира кораба от свое име, независимо от това дали е собственик на кораба или го ползва на друго законно основание. За неоснователен е счетен доводът на ищеца, че отношенията по повдигнатия от него спор не попадат в обхвата на КТК, а за тях е приложим, съгласно чл. 1, ал. 2 от КТК, общият ред за непозволеното увреждане по ЗЗД, който да определя обща компетентност за българския съд по чл. 18, ал. 1 във връзка с чл. 4 от КМЧП. Мотивирано е, че съдът не е обвързан от посочената правна квалификация на исковете, която следва да се определи съобразно твърденията на ищеца, които сочат на на отношения по чл. 116 от КТК, свързани с търговското корабоплаване по чл. 1, т. 1 от КТК досежно отговорността на превозвача спрямо получателя за вреди по чл. 170 и по чл. 338 от КТК, обосноваващи специалната компетентност по чл. 25, ал. 2 от КТК на съда на страната по седалището на корабопритежателя.

Изложените принципни правни доводи, които са обуславащи изхода на спора са в синхрон с формираната практика на ВКС - определението по ч. т.д.№ 520/2009г. на 2 т. о. и определението по ч. т.д.№ 1364/2016г. на 1 т. о. на ВКС - че Кодексът за международно частно право не дерогира приложението на приетите преди него актове, уреждащи материята на международното частно право - напротив, в чл. 3, ал. 1 от същия нормативен акт е посочено ясно и недвусмислено, че неговите разпоредби не засягат уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена в международен договор, в друг международен акт в сила на Р. Б. или в друг закон. Такъв „друг закон”, относим към международната компетентност на българския съд по спорове, възникнали от отношения, свързани с търговското корабоплаване, се явява именно Кодексът на търговското корабоплаване. Съгласно чл. 25 от КТК при спор, възникнал от отношения, свързани с търговското корабоплаване, ако една от страните има седалище в друга държава или е гражданин на друга държава, може по общо съгласие на двете страни да се предвиди разглеждането му от съд или арбитраж в една от двете държави или в трета държава. Ако няма такава уговорка, компетентен е съдът на страната, където се намира седалището на корабопритежателя.

При тези принципни съображения, независимо от неточното определяне в обжалваното определение на първия ответник „SFL Roberta Inc“, със седалище в Либерия като „осъществил превоза със собствения си кораб и корабопритежател по смисъла на КТК”, вместо коректното му посочване като корабособственик по смисъла на пар.1а, т. 24 от ДР на КТК и съответно коректно назоваване на втория ответник „MSC Mediterranean Shipping Co“, регистриран в Швейцария, като превозвач и корабопритежател по смисъла на чл.9,ал.3 КТК, изводите за отсъствие на международна компетентност на българския съд не могат да бъдат различни от възприетите в обжалваното определение, тъй като и седалището на втория ответник-корабопритежателя, е извън страната ни. Дали и на какво основание ищецът има право да претендира обезщетение за вредите от корабособственика, посочен като пряк причинител и евентуално от превозвача - от втория ответник, наел контейнеровоз, собственост на „SFL Roberta Inc“, на основание гаранционно обезпечителната му отговорност за чуждо противоправно поведение, е въпрос, който следва да бъде разрешен от компетентния съд, а той, съгласно разпоредбата на чл.25,ал.2 КТК, е съдът на страната, където се намира седалището на корабопритежателя, тъй като несъмнено настоящият спор е възникнал от „отношения, свързани с търговското мореплаване“.

По изложените съображения, Върховен касационен съд, състав на първо т. о. на ВКС

О П Р Е Д Е Л И :

Не допуска касационно обжалване на определение № 110 от 11.03.2022г. по в. ч.гр. д.№ 91/2022г. на Апелативен съд Пловдив.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: