О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3124гр. София, 07.11.2025 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
като разгледа докладваното от съдия Василева т. дело № 1002 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „Групама застраховане“ ЕАД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Р. Ч. и насрещна касационна жалба на ищцата П. И. Б. чрез процесуален представител адвокат Г. Б. Х. срещу решение № 91 от 30.01.2025 г. по гр. дело № 882/2022 г. на Апелативен съд – София.
Касаторът - ответник „Групама застраховане“ ЕАД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 97 от 09.12.2021 г. по гр. дело № 226/2021 г. на Окръжен съд - Монтана ответното застрахователно дружество е осъдено да заплати на П. И. Б. сума в размер 3 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди - болки и страдания, предизвикани от влошаване на състоянието - гонартроза на лява колянна става и съпътстващите болки и ограничение на движението, съставляващи ексцес на вредите, настъпили при ПТП, реализирано на 23.08.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба - 29.07.2018 г., до окончателното изплащане.
Касаторът - ответник прави оплакване за недопустимост и неправилност на въззивното решение в обжалваната осъдителна част поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излага твърдения, че въззивният съд се е произнесъл свръхпетитум, доколкото според касатора предмет на претенцията на ищцата е получаване на сума за обезщетение за новонастъпило след ПТП състояние, а не за посоченото и основополагащо основателността в решението право на ищцата за получаване на сума за обезщетение за влошена следствие на пътния инцидент налична гонартроза. Излагат се също оплаквания, че съдът неправилно е обсъдил и оценил събраните по делото доказателства.
В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът - ответник релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, тъй като въззивният съд се е произнесъл по въпрос относно правото на обезщетение за твърдения ексцес в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 10 от ППВС № 4/1975 г., т. 2 от ППВС № 7/1959 г. и Тълкувателно решение № 1/2013 г. по т. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и поради това, че решението в обжалваната част е недопустимо и очевидно неправилно.
Ищцата П. И. Б. не изразява становище по касационната жалба на „Групама застраховане“ ЕАД, [населено място].
Касаторът - ищец П. И. Б. обжалва с насрещна касационна жалба въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 97 от 09.12.2021 г. по гр. дело № 226/2021 г. на Окръжен съд - Монтана в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. И. Б. против „Групама застраховане“ ЕАД иск с правно основание чл. 432 КЗ за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, съставляващи ексцес на увреждане, настъпило в резултат от ПТП, реализирано на 23.08.2018 г. за разликата над 3 000 лв. до размер 20 000 лв., ведно със законната лихва върху отхвърлената част от главницата, считано от 29.07.2021 г. до окончателното изплащане.
Касаторът - ищец прави оплакване за неправилност на въззивното решение в отхвърлителната част поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд е приложил неправилно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като не е преценил правилно тежестта на влошаването на здравословното състояние на ищцата, както и пожизнения характер на настъпилите последствия. Излага и оплакване, че въззивният съд не се е съобразил с увеличения лимит на отговорността на застрахователите по смисъла на чл. 432 КЗ към момента на възникване на произшествието, както и че само формално се е позовал на икономическата конюнктура в страната.
В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в касационната жалба касаторът - ищец релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК , тъй като въззивният съд се е произнесъл по въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, в противоречие с практиката на ВКС, както и поради това, че решението в обжалваната част е очевидно неправилно:
1. Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществена вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППСВ № 4/1986 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? - противоречие с т. II на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, Решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 158/28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о.
2. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществена вреди да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществена вреди, причинени от застрахования на трети лица, и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените? Противоречие с решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 31/25.03.2014 г. по т. д. № 1203/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 217/20.12.2017 г. по т. д. № 990/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о.
Ответникът „Групама застраховане“ ЕАД, [населено място] чрез процесуален пълномощник юрисконсулт Р. Ч. оспорва касационната жалба като поддържа становище за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване по съображения, изложени в писмен отговор.
Касационната жалба на ответника и насрещната касационна жалба на ищцата са редовни от външна страна – подадени са в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, съответно чл. 287, ал. 2 във връзка с ал. 1 ГПК от процесуалнолегитимирани страни, насочени са срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е констатирал, че вследствие на пътно-транспортно произшествие /ПТП/ на 23.08.2018 г., реализирано от водача на самокатастрофиралия лек автомобил „Рено М. Сценик“ с рег. [рег. номер на МПС] в района на км. 70, в близост до [населено място], при навлизане в десен завой с несъобразена скорост, ищцата П. И. Б. е получила телесни увреждания и е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, свързани с възникването и лечението на фрактура на проксималната трета лява фибула и разкъсно-контузна рана в същата област, за които е била обезщетена от застрахователя със сумата от 20 000 лв. – 15 000 лв. изплатени доброволно, а другите 5 000 лв. присъдени на ищцата с влязло в сила решение от 11.06.2019 г., постановено по т. дело № 189/2018 г. на ОС - Монтана. Последното е потвърдено с решение № 10226 от 10.03.2021 г. по в. гр. дело № 3952/2019 г. Софийски апелативен съд и влязло в сила на 27.04.2021 г.
Въззивният съд е обсъдил заключенията на двете съдебномедицински експертизи /СМЕ/, приети в първоинстанционното и въззивното производство, и ги е кредитирал в частта, в която вещите лица посочват, че гонартрозата на П. Б. не е възникнала като последица от процесното ПТП и причинените при него травматични увреждания. За да направи извод, че е налице фактическият състав на ексцес, съдебният състав е приел, че наличната гонартроза при ищцата е повлияна отрицателно от настъпилото през 2018 г. ПТП и по-конкретно от причинените от него травматични увреждания, доколкото ищцата е била с поставена гипсова имобилизация в продължение на 60 дни, което съобразно заключението на тройната експертиза, прието във въззивното производство, неминуемо води до влошаване на състоянието на ставите, особено ако са налице артрозни изменения в тях. Посочил е, че в тази връзка кредитира заключението на тройната СМЕ, в което е уточнено, че най-ранни данни за наличие на заболяването гонартроза съществуват от 2018 г., когато в епикризата от болница в [населено място],[жк]/„Национална специализирана болница за физикална терапия и рехабилитация“ ЕАД/ е посочено, че ищцата се оплаква от болки в лявата колянна става по време на провежданата рехабилитация на травмите от ПТП. Диагнозата е поставена през 2021 г. при преглед и след направено изследване ЯМР, от което ясно се вижда наличието на гонартрозни промени. Вещите лица са посочили, че това заболяване започва в ранна възраст, има характер на дегенеративно, характерно е с напредването на възрастта и прогресира с нея като протича с различна интензивност при различните индивиди в зависимост от начина на живот /хранене, движение, натоварване и др./, теглото и други заболявания, включително може да бъде отрицателно повлияно от продължително обездвижване. С оглед на това са констатирали, че в случая ищцата най-вероятно е страдала от гонартроза и преди настъпване на ПТП през 2018 г., която се е влошавала с напредване на възрастта, но принос за това има и обездвижването й за лечение на травматичното увреждане, настъпило при катастрофата, включително са настъпили артрозни изменения и в колянната става на десния крак. Към момента на прегледа за нуждите на експертизата вещите лица са установили ограничение в движението на лявата колянна става от 10%, а на дясната - от 15 %.
За да определи обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди в размер 3 000 лв., въззивният съд е приел, че в случая в пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП и като ексцес на вредите от него може да се приеме единствено влошаването на вече съществуващото заболяване на ищцата, като не може да се направи обоснован извод дори и от вещите лица каква конкретно е прогресията и дали тя е ускорена значително след продължителното обездвижване за лечение от травмите, причинени при ПТП. Съобразил е, че процесното ПТП е само един от факторите, които независимо от останалите обективни такива, в някаква степен е влошил състоянието на прогресиращото заболяване и то е дало своето отражение в периода на обездвижване на ищцата. Към този момент обаче останалите фактори, оказващи влияние върху прогреса на състоянието и които нямат връзка с ПТП, вече са започнали да действат и ще продължат и в бъдеще да оказват отрицателно въздействие върху развитието на заболяването, предвид което ответното застрахователно дружество не може да носи отговорност за причинените болки и неудобства в тяхната цялост. Въззивната инстанция е взела предвид също, че съгласно заключението на СМЕ ограничение в движението на лявата колянна става е само от 10%. Съобразила е и показанията на свидетеля В. К. А. - син на ищцата, въз основа на които е установила, че ищцата може да извършва нормална дейност, обслужва се, ходи в градината, навежда се, но изпитва болка, като от време на време се налага да седне, за да си почине, и не може да вдига тежести за дълги разстояния. Изложила е съображения, че макар и да има леко ограничение в подвижността на ставата и болка при движението й, ищцата все пак продължава да живее активно, не е изпаднала в принудителна изолация, няма нужда от чужда помощ за обичайната си дейност, а фактор е и напредващата възраст, която сама по себе си води до постепенно ограничение на активностите, които преди е вършила с лекота.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на ответника:
Доводът на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от него част по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е неоснователен, тъй като въпросът относно недопустимостта на въззивното решение не е решен в противоречие с константната практика на ВКС. Съобразно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г., едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато решението е било постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран – разгледал е непредявен иск. В посочения смисъл са постановени и множество решения на ВКС. Въззивното решение е недопустимо и когато въззивната инстанция се е произнесла по непредявена или недопустима въззивна жалба, например при подаване след преклузивния срок или от ненадлежна страна, както и когато не е поправена в срок в случай на нередовност или ако въззивната жалба е оттеглена.
Посочените хипотези не са налице, тъй като първоинстанционният и въззивният съд са разгледали предявения иск в рамките на заявения петитум в исковата молба. Предвид обстоятелството, че претендираното обезщетение е за неимуществени вреди в резултат на ексцес - гонартроза на лявата колянна става, влошено състояние в резултат на травмите, получени след настъпило ПТП и които не са отчетени по т. дело № 189/2018 г. по описа на ОС - Монтана, настоящият иск е допустим. Съдебният състав се е произнесъл по допустима въззивна жалба, допустим иск, предявен от надлежна страна срещу процесуалнолегитимиран ответник, не е бил десезиран, поради което въззивното решение е допустимо.
Неоснователен е и доводът на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от него част по формулирания въпрос относно правото на обезщетение при ексцес, тъй като не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съгласно даденото задължително тълкуване на закона с т. 10 от ППВС № 4/30.10.1975 г., както и трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 553/27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 50018/18.07.2023 г. по т. д. № 2255/2021 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 50059/20.10.2023 г. по т. д. № 1647/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 123/05.03.2025 г. по гр. д. № 2177/2023 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 137/22.05.2025 г. по т. д. № 1787/2024 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др., ексцесът съставлява влошаване на здравословното състояние на пострадалия, което причинява нови необезщетени до този момент неимуществени вреди. При ексцес за пострадалия възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания, което ново състояние се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение. При присъждане на обезщетение за вреди от ексцес следва да се съобразява обстоятелството дали при присъждане на първоначално обезщетение влошаването на здравословното състояние е било предвидено и съобразено от съда. В съответствие с принципа на пълното обезщетяване, предвиден в чл. 51, ал. 1 ЗЗД, когато по-късно настъпилите вреди съставляват влошаване на състоянието на пострадалия, комуто в предходен момент вече е било присъдено обезщетение, то следва да се дължи обезщетение за новите вреди. Последващо обезщетяване на новите неимуществени вреди не се дължи само ако настъпването им е било взето предвид в предходното производство и е формирало размера на присъденото обезщетение.
В случая въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС. Съобразил е установените факти и обстоятелства във връзка с претендираното право на обезщетение при ексцес и е приел, че е налице пряка причинно-следствена връзка между твърдените от ищцата усложнения на здравето /гонартроза на лявата колянна става/ и ПТП. Отчел е, от една страна, че наличната гонартроза при ищцата е повлияна отрицателно от ПТП и по-конкретно от настъпилите от него травматични увреждания, а от друга - че процесното ПТП е само един от факторите, които независимо от останалите обективни такива, в някаква степен е влошило състоянието на така или иначе прогресиращото заболяване и то е дало своето отражение в периода на обездвижване на ищцата, с оглед на което е уважил предявения иск до размер от 3 000 лв.
Не е налице и претендираното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения въпрос, доколкото извън бланкетното позоваване на тази разпоредба, не е обоснована специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че решението на Апелативен съд - София не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - София. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство.
С оглед изхода на спора разноски на касатора – ответник не се дължат.
По насрещната касационна жалба на ищцата:
Предвид обстоятелството, че касационната жалба на касатора - ответник не се разглежда по същество поради недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от застрахователното дружество осъдителна част, насрещната касационна жалба на ищцата не подлежи на разглеждане на основание чл. 287, ал. 4 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 91 от 30.01.2025 г. по гр. дело № 882/2022 г. на Апелативен съд – София в частта, с която след частична отмяна на решение № 97 от 09.12.2021 г. по гр. дело № 226/2021 г. на Окръжен съд - Монтана „Групама застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на П. И. Б. сумата 3 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди - болки и страдания, предизвикани от влошаване на състоянието гонартроза на лява колянна става и съпътстващите с това болки и ограничение на движението, съставляващи ексцес на вредите, настъпили при ПТП, реализирано на 23.08.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.07.2018 г. /датата на подаване на исковата молба/ до окончателното изплащане, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в размер, както следва: за първоинстанционното производство 137,50 лв. - деловодни разноски и 171,99 лв. с ДДС - адвокатско възнаграждение; за въззивното производство 122,50 лв. - деловодни разноски и 366 лв. с ДДС - адвокатско възнаграждение.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба на П. И. Б. на основание чл. 287, ал. 4 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.