11О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 167гр. София, 25.03.2022 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 2026 по описа за 2020г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Държавна консолидационна компания” ЕАД, представлявано от адв. А. А., срещу решение № 189 от 02.07.2020г. по в. т.д. № 136/2020г. на Апелативен съд – Пловдив, ТО, I състав, с което е потвърдено решение № 560 от 10.10.2019г. по т. д. № 151/2016г. на Окръжен съд - Пловдив. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора, заместил при условията на чл.226, ал.2 вр. чл.222 ГПК първоначалният ищец „Корпоративна търговска банка” АД /в несъстоятелност/, против „Авионамс” АД искове да заплащане на сума в размер на 4 661 983,60 евро, представляваща невърната главница по договор за банков кредит от 08.12.2011г., и за заплащане на сума в размер на 355 411,91 евро, представляваща обезщетение за забава на плащането на главницата за периода 08.06.2015г. – 07.03.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.03.2016г. до окончателното плащане.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивният съд е застъпил становище, основаващо се на разширително тълкуване на забраната по чл.187е, ал.3 ТЗ, приемайки, че същата се отнася до обезпечаване на всички сделки, чиято обща крайна цел е придобиването на акции на дружеството от трето лице, какъвто бил и договорът за кредит, отпуснат от „КТБ” АД /н./ на „Х. И. Б. АД. Излага съображения за незаконосъобразност на това тълкуване, като поддържа, че разпоредбата на чл.187е, ал.3 ТЗ урежда императивно ограничение /забрана/, представляващо изключение от общата свобода за договаряне на обезпечения, и поради това не може да бъде тълкувана разширително. Поддържа още, че дори и това тълкуване да се приеме за съответстващо на закона, то въззивният съд неправилно е приел, че встъпването в дълг е обезпечение, както и не е направил разграничение между хипотезата на първично придобиване на акции /емитиране на нови такива/ и вторично придобиване /чрез сделка, наследяване, принудително изпълнение и др./, което е довело до различни правни изводи относно това дали има обезпечаване и дали изобщо е възможно първичното придобиване да бъде обезпечавано. Навежда се и довод за необсъждане на направените във въззивната жалба възражения в тази насока. Касаторът поддържа, че мотивите на въззивният съд съдържат противоречие, тъй като е прието, че забранено от посочената разпоредба е и встъпването в дълг, при което встъпващият, без да ползва отпуснатите средства, ще отговаря за тяхното връщане, както е в процесния случай, а в същото време от фактическа страна е прието, че парите от увеличението на капитала са постъпили по сметка на „Авионамс” АД. Изтъква, че ответното дружество е встъпило в дълг за задължение, уговорено и дължимо във валута /19 444 000 евро/, докато придобиването на акции при увеличението на капитала от декември 2011г. представлява задължение в национална валута /33 333 255 лева/, поради което встъпването в дълг е за задължение не само с различен размер, но и с различен предмет и съответно предявеният иск е за осъждане на ответника да заплати поето от него валутно задължение, различно от правоотношението по придобиването на акции, свързано със задължения в лева, чието обезпечаване е забранено с чл.187е, ал.3 ТЗ. Сочи още, че ответникът е встъпил в задължения, чийто размер превишава с 4 695 903 лева стойността на акциите от увеличението от капитала, т. е. встъпването в дълг има и друго, различно от обезпечаването на придобиването на акциите, собствено основание, за което не са налице основанията за нищожност по чл.187е, ал.3 ТЗ, като съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора като цяло.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:
1. Отнася ли се забраната по чл.187е, ал.3, изр.1 ТЗ до обезпечаване на всички сделки, чиято обща крайна цел е придобиването на акции на дружеството от трето лице, или забраната следва да се тълкува стриктно и се отнася само до обезпечаване на самата сделка по придобиването на акции /когато придобиването е резултат на сделка по прехвърляне на акции/?
2. Приложимо ли е ограничението по чл.187е, ал.3 ТЗ при обезпечаване на сделка, с която се кредитира акционер, за да внесе стойността на първично придобити /записани/ акции от увеличението на капитала на АД /при което стойността на записаните акции се получава от самото АД/, или ограничението е приложимо само при обезпечаване на кредитна сделка, финансираща вторично придобиване на акции, независимо от способа?
Касаторът твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като нормата на чл.187е, ал.3 ТЗ е неясна и се нуждае от тълкуване.
3. Допустимо ли е разширително тълкуване на императивни правни норми, въвеждащи ограничение, представляващо изключение от общия режим, уреждащ дадени правоотношения, и в частност – допустимо ли е разширително тълкуване на ограничението по чл.187е, ал.3 ТЗ, уредено като изключение на общото правило, че всяко задължение свободно може да бъде обезпечавано, респ. като изключение от свободата за договаряне на обезпечения? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 28 от 2017г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 33 от 2010г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 237 от 2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 145 от 2015г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 117 от 2016г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 69 от 2009г. на ВКС, ТК, I т. о. При условията на евентуалност – ако касационната инстанция намери посочената съдебна практика за неотносима, прави искане за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
4. Обхваща ли се от ограничението по чл.187е, ал.3 ТЗ и сделка, която има за предмет задължение в различна валута от тази, в която е дължима стойността на акциите на акционерното дружество, страна по обезпечителната сделка? Намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 4/2015г. на ОСГТК на ВКС.
5. Встъпването в дълг представлява ли обезпечение, включително по смисъла на чл.187е, ал.3 ТЗ? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 50 от 2020г. на ВКС, ТК, I т. о. При условията на евентуалност – ако касационната инстанция намери посочената съдебна практика за неотносима, прави искане за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
6. Длъжен ли е съдът при наличие на частична недействителност да разреши спора при съобразяване на императивната материалноправна норма на чл.26, ал.4 ЗЗД? Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 230 от 2011г. на ВКС, ТК, II т. о.
Прави се и искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - поради очевидна неправилност, изразяваща се в явна необоснованост, пряко установима от самото въззивно решение. Искането е обосновано с твърдяно противоречие в мотивите на въззивното решение, тъй като е прието, че забранено от чл.187е, ал.3 ТЗ е и встъпването в дълг, при което встъпващият, без да ползва отпуснатите средства, ще отговаря за тяхното връщане, както е в процесния случай, а в същото време от фактическа страна е прието, че парите от увеличението на капитала са постъпили по сметка на „Авионамс” АД.
Ответникът „АВИОНАМС” АД, представляван от адв. Х. М., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като излага следните съображения: по първите два въпроса не са налице общата и допълнителните предпоставки, тъй като въззивният съд ясно е посочил коя е сделката, която попада в обхвата на разпоредбата на чл.187е, ал.3 ТЗ и не е разграничил в мотивите си сделките като такива за първично или вторично придобиване на акции; третият и петият въпроси са общи и хипотетични; по четвъртия въпрос липсва произнасяне от въззивния съд; във връзка с шестия въпрос не е налице обосноваване за допустимост до касация, тъй като въззивният съд е приел наличие на изначална нищожност, която обхваща всички уговорки в договора за встъпване в дълг и тази нищожност не се отнася само до определена клауза на договора. Оспорва и довода за явна необоснованост на въззивното решение. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е посочил, че процесният осъдителен иск е основан на твърденията на ищеца за сключен между „КТБ“АД /понастоящем в несъстоятелност/ и дружеството „Х. И. Б. АД договор за банков кредит от 08.01.2013 г., по силата на който банката е отпуснала на посоченото дружество в качеството му на кредитополучател кредит в размер на 22 000 000 евро, впоследствие увеличен с анекс №1 от 05.08.2013 г. на 39 000 000 евро, а кредитополучателят се задължил да върне кредита, ведно с дължимите лихви и неустойки, съгласно условията на договора и анекса; за сключен на 08.01.2013 г. с ответното дружество договор за встъпване в дълг като солидарен длъжник за всички задължения на кредитополучателя по посочения договор за банков кредит, включително и за изплащане на дължимата към момента на договора за встъпване в дълг главница в размер на 19 444 000 евро. Посочил е, че материалноправната си легитимация по процесния иск ищецът „Държавна консолидационна компания“ ЕАД, заместил при условията на чл.226, ал.2 ГПК вр. с чл.222 ГПК първоначалния ищец „КТБ“АД /н./, основава на твърдението, че е придобил претендираното с исковата молба вземане по силата на сключен между него и посочената банка договор за продажба на вземания чрез пряко договаряне от 18.09.2017 г.
Въззивният съд е взел предвид заключението на съдебно-почерковата експертиза и вписаните в Търговския регистър обстоятелства и е достигнал до извод, че оспореният от ответника договор за встъпване в дълг не само е автентичен, но и подписалото се от името на ответника физическо лице е разполагало с надлежна представителна власт спрямо ответното дружество в качеството му на един от двамата вписани в регистъра представители на дружеството, действащи заедно и поотделно. Намерил е, че доколкото договорът е подписан от представител на ответника, последният не може да се позовава на недостоверност на датата на договора, тъй като не е трето лице по смисъла на чл.181 от ГПК и същата дата му е напълно противопоставима.
На следващо място, въззивният съд е преценил като неоснователно възражението на ответника за недействителност на договора поради липса на решение на Съвета на директорите на дружеството за сключването му, като е посочил, че дори и да липсва такова решение на СД, договорът е действителен предвид разпоредбата на чл.236,ал.4 от ТЗ, съгласно която ограничения на представителната власт на СД, на УС и на овластените от тях лица по ал.2 нямат действие по отношение на трети лица, а това нарушение може да доведе до евентуална отговорност на лицето, сключило договора, спрямо самото представлявано от него дружество, но не и до липсата на съгласие от страна на представляваното дружество.
Въззивният съд е посочил, че с разпоредбата на чл.187е, ал.3, изречение първо от ТЗ се въвежда забраната едно акционерно дружество да предоставя заеми или да обезпечава придобиването на негови акции от трето лице, като според изречение второ това ограничение не се прилага за сделки, сключени от банки или финансови институции при обичайната им дейност, ако в резултат на това чистата стойност на имуществото продължава да отговаря на изискванията на чл.247а, ал.1 и 2. Посочил е, че в случая със сключения между ответника и „КТБ“АД договор за встъпване в дълг от 08.01.2011 г. е уговорено встъпването на първото дружество като солидарен съдлъжник във всички задължения, в това число за плащане на главницата в размер на 19 444 000 евро, лихвите, комисионните, евентуално наказателните лихви, неустойки, разноски и др., на „Х. И. Б. АД, които задължения са възникнали за последното дружество на основание договор за банков кредит, сключен на 08.12.2011 г. между същото дружество като кредитопучател и „КТБ“АД. Взел е предвид, че в чл.2 от самия договор за банков кредит е предвидено, че средствата по кредита са предназначени за увеличаване на капитала на „Телеком“АД /с ново наименование „Авионамс” АД/. Намерил е, че според заключението на назначената по първоинстанционното дело съдебно-счетоводната експертиза /т. нар. „допълнение към заключение“/, изготвено от в. л. Т. Р. и неоспорено от страните, паричните средства, предоставени на „Х. И. Б. АД по договора за банков кредит от 08.12.2011 г. и анекс №1 от 05.08.2013 г., послужили за увеличение капитала на „Телеком“ АД чрез записването на нови акции, съответно за плащане на цена за придобиване от кредитополучателя на акции от капитала на ответното дружество. Взел е предвид, че според вещото лице на 08.12.2011 г. от посоченото дружество-кредитополучател е била преведена по отразената в заключението банкова сметка 33 233 382 лева с основание – за увеличение на капитала на „Телеком“ АД – 1230866 бр. акции, а на 09.12.2011 г. е била преведена от същото дружество сумата от 99 873 лв. отново с основание за увеличение на капитала на „Телеком“АД, съответно - записване на 3699 бр. акции. Със средствата от увеличението на кредита съгласно анекс №1 са били записани и платени 696 913 бр. акции от капитала на „Телеком“ АД с номинал 18816651 лв., която сума е била предоставена на кредитополучателя по сметката, обслужваща кредита, и от нея са разпореждани суми за заплащане акциите от капитала на „Телеком“АД. Приел е, че плащанията, извършени от кредитополучателя, и по-специално първите две плащания, осъществени преди увеличението на кредита с анекс №1 към договора за кредит и имащи значение за настоящия правен спор, налагат несъмнен извод, че дружеството-кредитопучател е използвало отпуснатия му с договора кредит целево, т. е. за предвиденото в чл.2 от договора предназначение - за увеличаване на капитала на „Телеком“ АД, като по този начин и чрез записаните от дружеството-кредитополучател акции от капитала на дружеството при увеличението на капитала кредитополучателят фактически е придобил тези акции от капитала на „Телеком“ АД.
При така установените обстоятелства въззивният съд е приел, че с договора за встъпване в дълг от 08.01.2013 г. ответникът е станал съдлъжник за всички задължения, които са възникнали за „Х. И. Б. АД на основание договора за кредит от 08.12.2011 г., който има качеството на сделка, финансираща придобиването от кредитополучателя на акции от капитала на ответното дружество посредством записването на нови акции при увеличението на капитала му. Преценил е, че при това положение сключеният договор за встъпване в дълг има ролята на сделка, обезпечаваща не сделката по прякото придобиване на акции от трето лице, а обезпечаваща сделката, финансираща придобиването. В тази връзка е намерил за решаващ въпроса коя е сделката, която законът забранява с разпоредбата на чл.187е, ал.3 от ТЗ да бъде обезпечавана от дружеството и по-специално дали забраната се отнася до обезпечаване на сделката, финансираща придобиването на акции, или, както жалбоподателят поддържа - тази забрана се отнася само до заеми и обезпечения на самото придобиване на акции, но не обхваща други сделки на приобретателя на акциите с други лица и друг предмет. Въззивният съд е приел, че забраната, въведена с разпоредбата на чл.187е, ал.3 от ТЗ, се отнася до обезпечаване на всички сделки, чиято обща крайна цел е придобиването на акции на дружеството от трето лице, каквато сделка в случая несъмнено е и процесният договор за кредит, като е изложил съображения, че такъв извод следва и от самата разпоредба на чл.187е, ал.3 от ТЗ, с която законодателят не е въвел императивното ограничение единствено по отношение на сделката, въз основа на която са придобити акциите на дружеството, а е използвал израза - “дружеството не може да обезпечава придобиването на негови акции от трето лице“.
Въззивният съд е намерил за неоснователно и поддържаното във въззивната жалба възражение, че процесният договор за встъпване в дълг не попада под забраната на чл.187е, ал.3 от ТЗ, тъй като е сключен, след като вече е приключило и вписано в ТР увеличението на капитала на „Телеком“ АД. Изтъкнал е, че дори и това да е така, то целта на тази сделка остава същата, а именно - да обезпечи сделката, чрез която е финансирано увеличението на капитала, респ. придобиването на акции при това увеличение от трето лице - от кредиполучателя по финансиращата сделка - „Х. И. Б. АД.
Въззивният съд е приел за безспорно обстоятелството, че самият договор за встъпване в дълг има ролята на обезпечителна сделка спрямо финансиращата придобиването на акции сделка, изхождайки от наложеното в съдебната практика становище, че обезпечаване е всяко правно действие, в резултат на което дружеството би се оказало в положението на длъжник по обезпечената сделка. Посочил е, че в случая, чрез сключването на договора за встъпване в дълг и поемането с него на солидарна отговорност за всички задължения на кредитополучателя по договора за кредит, ответното дружество /т. е. встъпващото в дълга дружество/ несъмнено е поело риска да се окаже в положението на длъжник по обезпечената сделка при евентуалната фактическа реализация на обезпечението, т. е. при евентуално насочване на принудителното изпълнение спрямо него /като солидарен длъжник/ за произтичащи от договора за кредит задължения. Поради това е достигнал до извод, че обезпечителна сделка, забранена от чл.187е, ал.3 ТЗ, е и встъпването в дълг, при което встъпващият, без да ползва отпуснатите средства, ще отговаря за тяхното връщане, както е в процесния случай.
По изложените съображения въззиввният съд е достигнал до извод, че процесният договор за встъпване в дълг от 08.01.2013 г. попада под забраната на чл.187е, ал.3 от ТЗ и чрез сключването му е нарушена тази императивна разпоредба, което води до нищожност на договора поради противоречие със закона. Приел е, че когато нарушаването се явява резултат от разрешена сделка /в случая обезпечаване не на самото придобиване, а на сделката, финансираща придобиване/, е налице нищожност поради заобикаляне на закона. Изтъкнал е, че и в двата случая обезпечителната сделка не поражда правни последици, тъй като се явява нищожна. Посочил е, че след като договорът за встъпване в дълг е нищожен, то същият не е породил целените правни последици и отговорността на ответника не може да бъде ангажирана спрямо кредитора по договора за кредит на основание чл.101,ал.1,изр. 3 от ТЗ. С оглед на това е споделил извода на първоинстанционния съд за неоснователност на предявените срещу ответника осъдителен иск за заплащане на главница в размер на 4 661 983,60 евро и акцесорен иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на 355 411,91 евро, начислена върху главницата за периода 08.06.2015 г. - 07.03.2016 г.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора първи два материалноправни въпроса се отнасят до предметния обхват на разпоредбата на чл.187е, ал.3, изр. първо ТЗ. Въпросите са обсъждани от въззивния съд и са обусловили изхода на делото, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче поддържаният допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, обоснован от касатора с твърдения за неяснота и непълнота на нормата и липсата на съдебна практика по приложението . Настоящият състав намира, че посочената разпоредба е ясна и пълна при съобразяване както на съдържанието, така и на европейското законодателство, създадено в защита на интересите на съдружниците и третите лица по отношение на учредяването на акционерни дружества и поддържането и изменението на техния капитал. С чл.23 на Втора директива от 13 декември 1976г. (77/91/ЕИО), изменена с Директива 2006/68/ЕО от 6 септември 2006г., и чл.25 на Директива 2012/30/ЕС от 25 октомври 2012г. на държавите – членки е предоставена възможността да не разрешат или да разрешат при посочените условия на дружеството „пряко или косвено, да дава авансови средства, да отпуска заеми или да предоставя гаранции с цел придобиване на негови акции от трети лица”. С оглед предоставения на държавите - членки избор, с разпоредбата на чл.187е, ал.3 ТЗ е забранено на дружеството да предоставя заеми или да обезпечава придобиването на негови акции от трето лице. По начина, по който е формулирана съдържащата се в тази разпоредба забрана, е ясно, че тя се отнася до финансирането или обезпечаването не само на конкретната сделка по придобиване на акции на дружеството от трето лице, но и на сделките, които са насочени към постигане на този резултат. Липсва основание да се възприеме поддържаното от касатора тълкуване, че ограничението по чл.187е, ал.3 ТЗ се отнася само до финансиране или обезпечаване на самата сделка, с която се придобиват акции на дружеството от трето лице и то – само при вторично, но не и при първично придобиване на акции. От една страна, такъв извод не следва от буквалното тълкуване на разпоредбата, доколкото в нея е предвидено, че въведеното ограничение се отнася до финансиране или обезпечаване на „придобиването на негови акции” от трето лице, т. е. до всички сделки или поредица от такива, които като краен резултат водят до придобиване на акции, а не само на сделката, с която се придобиват акциите. Този извод се подкрепя и от редакцията на обсъдените по-горе разпоредби от европейското законодателство, които с оглед защита на интересите на съдружниците и третите лица по отношение на учредяването на акционерни дружества и поддържането и изменението на техния капитал предвиждат ограничения за дружеството не само пряко, но и косвено да финансира или да предоставя гаранции „с цел придобиване на негови акции от трети лица”. Въззивният съд, при прилагане на разпоредбата на чл.187е, ал.3 ТЗ, е взел предвид, че макар процесният договор за встъпване в дълг да не обезпечава пряко сделка по придобиване на акции от капитала му от трето лице, същият обезпечава сключения с цел придобиване на тези акции договор за банков кредит, с което се постига забраненият от разпоредбата резултат – обезпечаване на придобиването на негови акции от трето лице.
Третият материалноправен въпрос е предпоставен от възприемане на съдържащото се в него твърдение за направено от въззивния съд разширително тълкуване на императивна правна норма – разпоредбата на чл.187е, ал.3 ТЗ. С оглед изложените по-горе съображения въззивният съд е приложил посочената разпоредба в съответствие с точния смисъл, а не при дадено разширително тълкуване на същата. Поради това формулираният въпрос не се явява обуславящ изхода на делото и не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.
Поставените от касатора четвърти и шести материалноправни въпроси не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи, поради което не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Въззивният съд не е обсъждал дали ограничението по чл.187е, ал.3 ТЗ се отнася и до сделка, която има за предмет задължение в различна валута от тази, в която е дължима стойността на акциите, нито дали е налице основание за прилагане на императивната норма на чл.26, ал.4 ЗЗД, а процесуалноправен въпрос във връзка с липсата на такова обсъждане не е поставен.
Формулираният пети материалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче поддържатото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В посоченото от него решение № 50 от 26.06.2020г. по т. д. № 489/2019г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че встъпването в дълг няма характера на привилегия, принадлежност или обезпечение, в контекста на релевантния за спора по това дело въпрос дали същото преминава на основание чл.99, ал.2 ЗЗД при прехвърлянето на стария дълг на нов кредитор и изхождайки от становището, че при него, за разлика от поръчителството, задължението на новия длъжник не е акцесорно, а самостоятелно. Останалите две решения не съдържат обсъждане на поставения въпрос, а правят разграничение между встъпването в дълг и поръчителството. В настоящия случай въпросът е поставен не в контекста на приложението на чл.99, ал.2 ЗЗД, а във връзка с ограничението на чл.187е, ал.3 ТЗ. Даденото от въззивния съд разрешение дали процесният договор има характера на обезпечение по смисъла на чл.187е, ал.3 ТЗ е съобразено с конкретните факти по делото – уговорките между страните, характера на поетото задължение и целта на поемането му, както и с целта на посочената разпоредба. Въззивният съд е взел предвид, че с процесния договор за встъпване в дълг ответното дружество встъпва в задължението на третото лице по договор за банков кредит, чиято цел е придобиване на акции от капитала му, като по този начин се задължава солидарно с третото лице, и въз основа на това е достигнал до извод, че възникналата пасивна солидарност се явява обезпечение за кредитора. Този извод е в съответствие с решение № 116 от 25.01.2021г. по т. д. № 1623/2019г. на ВКС, ТК, I т. о., в което е прието, че според чл. 73, ал.5 от ЗКИ гаранти са всички лица, освен поръчителя, които гарантират изпълнението на задължението на кредитополучателя, предоставяйки лични или реални обезпечения за чужд дълг. С оглед обстоятелството, че отговорът на въпроса е обусловен от конкретните факти по делото, същият няма характера на правен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и поради това не е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правни норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано, а изложените от касатора твърдения за противоречие в мотивите на въззивния съд се основават на собствената му интерпретация, която не съответства на действителното им съдържание.
По изложените съображения не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства за такива.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 189 от 02.07.2020г. по в. т.д. № 136/2020г. на Апелативен съд – Пловдив, ТО, I състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: