О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№221

София, 23.03.2022 година

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: Ж. Д. ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 3081 по описа на Върховния касационен съд за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Постъпила е касационна жалба от А. Н. П. и Л. К. П., подадена чрез адв. Г. Г., срещу въззивно решение № 10330 от 20.04.2021 г., постановено по в. гр. д. № 5744/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 5902 от 02.08.2019 г., постановено по гр. д. № 6139/2017 г. по описа на Софийския градски съд, в частите му, с които на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД А. Н. П. е осъден да плати на И. П. С. сумата 10 696 евро и Л. К. П. е осъдена да плати на И. П. С. сумата 3591 евро, представляващи авансово платена цена по развален предварителен договор за покупко-продажба на имот, сключен на 27.04.2013 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба – 18.05.2017 г. до окончателното им изплащане.

Касаторите считат, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по жалбата И. П. С. в писмен отговор, подаден чрез адв. Т. П. - П., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, излага и съображения за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира:

С обжалваното решение Софийският апелативен съд е отменил частично първоинстанционното решение № 5902 от 02.08.2019 г., постановено по гр. д. № 6139/2017 г. по описа на Софийския градски съд и е отхвърлил исковете на И. П. С. с правно основание чл. 55, ал.1, предл.3 ЗЗД, предявени против А. Н. П. за разликата над сумата 10 696 евро до сумата от 13 000 евро и против Л. К. П. за разликата над сумата 3591 евро до сумата 5000 евро, като погасени чрез прихващане и е потвърдил решението в останалата обжалвана част. Решението в частта, с която исковете са отхвърлени не е обжалвано и е влязло в сила на основание чл. 296, ал. 1, т. 2 ГПК.

По делото е установено, че на 27.04.2013 г. ответниците А. Н. П. и Л. К. П. сключили с ищеца И. П. С. предварителен договор за покупко-продажба на собствения им недвижим имот в [населено място], представляващ обект в сграда с идентификатор № 02676.17.106.1.13 по КККР на [населено място], общ. Б., одобрени със заповед на РД-18-81/10.12.2009 г. на изп. директор на АГКК и представляващ апартамент № 13, на 4 етаж в жилищна сграда с адрес: [населено място], местност Грамадето и с площ 47,65 кв. м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 11,43 кв. м. и съответните идеални части от правото на строеж върху мястото за сумата 25 000 евро, платима, както следва: сумата 10 000 евро – в момента на сключване на предварителния договор, като е посочено, че същият служи за разписка за платената сума, а остатъкът в размер 15 000 евро – в срок 24 месеца от сключването на договора. Уговорено е окончателният договор да се сключи в срок от 14 дни, но не по-късно от 30 дни след плащане на уговорената продажна цена. Според чл. 1.3 продавачите предават владението върху имота на купувача в деня на сключване на предварителния договор и при плащане на първата вноска от продажната цена, като купувачът има право да ползва същия несмущавано и без да дължи каквото и да е обезщетение за ползването за периода на действие на предварителния договор. В чл. 5.2 от договора е уговорено, че при неизпълнение на задълженията на купувача за плащане на дължимата цена в сроковете по т. 2.2 , той дължи на продавача неустойка в размер 5 % от дължимата сума, а при забава над 60 дни продавачите могат да развалят договора с едноседмично предизвестие и да влязат във владение на имота без намесата на други органи и без действията му да се считат за самоуправни. Страните не спорят, че при подписване на предварителния договор ищецът е платил на продавачите сумата 10 000 евро, както и, че е ползвал недвижимия имот, предмет на договора до м. 02.2016 г. Видно от представената разписка на 07.12.2015 г. А. Н. П. е получил от И. П. С. сумата 8 000 евро, представяща втора вноска по предварителния договор в брой. Във връзка с направено оспорване е установено от заключението на съдебно-почеркова експертиза, че подписът до текста „подписах собственоръчно” е на лицето А. Н. П.. С представеното по делото „предизвестие“, получено от ищеца на 06.02.2016 г., А. Н. П. и Л. К. П. са заявили, че развалят предварителния договор за покупко продажба, съгласно чл. 5.2 от същия. С нотариален акт № 69, том ІІ, рег. № 2349, дело № 215/12.08.2016 г. на 12.08.2016 г. ответниците продали на трето за спора лице процесния недвижим имот за сумата 9900 лева.

Въззивният съд е приел, че ответниците надлежно са упражнили извънсъдебно потестативното право да развалят предварителния договор от 27.04.2013 г. поради неизпълнение от страна на купувача да плати до 27.04.2015 г. пълния размер на продажната цена. Посочил е, че в случая, до ищеца-купувач е отправено уведомление, надлежно връчено му на 06.02.2016 г., в което се съдържа изрично волеизявление за развалянето на процесния предварителен договор поради забава с повече от 60 дни на задължението за плащане на продажната цена. Приел е, че възражението на ответника за погасяване на вземането с изтичането на кратката 3-годишна давност е неоснователно, доколкото предмет на иска е вземане на ищеца за платена по развален предварителен договор част от продажна цена, тоест касае се за вземане за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, дължимо на отпаднало основание, което се погасява с изтичане на общата 5-годишна давност. Тази давност започва да тече от момента на отпадане на основанието, въз основа на което е извършено плащането, тоест от момента на разваляне на процесния предварителен договор – с връчването на 06.02.2016 г. на уведомлението за развалянето на предварителния договор, а към момента на на подаване на исковата молба в съда – 19.05.2017 г., давността не е изтекла. Приел е, че страните не са придали на авансово платената сума 10 000 евро функцията на задатък, а са уговорили последиците от неизпълнението на договорните задължения, чрез клаузи за неустойки, поради което възражението им за упражняване право на задържане на сумата 10 000 евро на основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД е неоснователно. Изложил е съображения, че направеното от ответниците евентуално възражение за прихващане със сумата 9900 евро, представляваща обезщетение за ползването на имота за периода от 27.04.2013 г. до 06.02.2016 г. на основание чл. 206, ал. 2 ЗЗД, предвид признанието на ищеца, че е ползвал имота в периода е основателно за сумата 7256 лева, равняваща се на средния пазарен наем, съгласно заключението на съдебно-техническа експертиза. Съдът е изложил, че уговорката за предоставяне на ползването по предварителния договор не представлява постигнато съгласие за заем за послужване по чл. 243 ЗЗД, а по-скоро има характер на предварително изпълнение на договор за продажба и макар в нея изрично да е посочено, че купувачът не дължи обезщетение за ползването на имота по време на действие на предварителния договор, то с развалянето на договора с обратна сила е отпаднало и основанието за ползването на имота. Въззивният съд е приел, че възражението за прихващане със сумата 12 000 евро, представляваща обезщетение за вреди от обезценяване на имота поради лошо стопанисване от ищеца е неоснователно, тъй като по делото не са ангажирани никакви доказателства в подкрепа на твърдението на ответниците, че лошото състояние на имота е причинено поради действия/бездействия на ищеца по време на ползването. Напротив, установено е от показанията на свидетелката И. В. П., че към момента на предаване на владението в същия е имало влага и подуване на вратите, канализацията не е работела, нямало е вода в кухнята и стените са били зацапани. Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението за прихващане със сумата 38 995 лева, за което ответниците сочат, че им се дължи обезщетение за пропусната полза в посочения размер, тъй като са уговорили с ищеца продажна цена в размер 25 000 евро, като след развалянето на договор са продали имота на трето лице за символичната сума 9900 лева и претендират разликата. Въззивният съд е изложил съображения, че обстоятелството, че процесният имот е продаден на по-ниска цена от тази, уговорена от страните по предварителния договор от 27.04.2013 г. не води до извод, че е налице пропусната полза и че в случая въпреки установената разлика в цената на имота по предварителния договор от 2013г. и по нотариалния акт от 2016 г. не е установено по делото, договорената в нотариалния акт по-ниска продажна цена да е в резултат от договорното неизпълнение на ищеца. Посочил е, че действително, в случай, че ищецът беше изпълнил задължението си по предварителния договор за заплащане на продажната цена, ответниците биха получили сумата 25 000 евро, но по делото не са представени доказателства какъв е бил размерът на пазарната цена на имота към 12.08.2016 г. и дали същата е действително по-ниска от уговорената в предварителния договор, а отделно от това според нотариалния акт от 2016 г. данъчната оценка на имота към 12.08.2016 г. е в размер 41 910,20 лв. Уговорената между ответниците и трето за спора лице в нотариалния акт от 2016 г. продажна цена на имота е в пъти по-ниска от данъчната му оценка, но не е установено да е в причинна връзка с неизпълнението на ищеца на задължението му по предварителния договор, нито да е в причинна връзка с такова негово действие/бездействие, довело до понижаване на пазарната стойност на имота. Съдът е приел, че възражението за прихващане със сумата 1250 евро, представляваща вземане за неустойка за забава по смисъла на чл. 5.2 от договора също е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 5.2 от договора неустойка в размер 5 % от продажната цена се дължи от купувача на продавачите за забавеното й плащане, тоест страните са уговорили т. нар. мораторна неустойка. Съгласно ТР № 7 от 13.11.2014 г. по тълк. д. № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС не се дължи неустойка за забава по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, когато двустранен договор, който не е за продължително или периодично изпълнение, е развален поради виновно неизпълнение на длъжника. Дължима в такава хипотеза е единствено неустойка за обезщетяване на вреди от неизпълнението поради разваляне – неустойка за разваляне, ако такава е била уговорена. Ето защо, ако договорът бъде развален, изправната страна не може да търси уговорената неустойка за всеки вид неизпълнение. Във въззивната жалба не се поддържа възражението за прихващане със сумата 3869,91 лева – вземане за обезщетение за забава върху неплатената главница 15 000 евро за периода от 27.04.2015 г. до 12.08.2016 г., поради което не е обсъждано от въззивния съд. При съпоставяне с получените от ответниците суми, съответно от А. Н. П. 13 000 евро и Л. К. П. 5000 евро и погасените, чрез прихващане суми въззивният съд е приел, че по отношение на А. Н. П. исковете следва да се уважат за сумата 10 696 евро и по отношение на Л. К. П. за сумата 3591 евро, като за разликата над тази суми до пълните предявени размери следва да се отхвърлят, като погасени, чрез прихващане.

Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Атакуваното решение е валидно и допустимо.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите поставят следния правен въпрос: „Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди и другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?“, за който твърдат, че е разрешен в противоречие с ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС, решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 1985 от 17.10.2005 г. по гр. д. № 1075/2005 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, І г. о. и решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на ВКС, ІV г. о. Поддържат и, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Настоящият касационен състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване. Въпросът не може да обуслови достъп до касационно обжалване. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие практиката, включително и посочената от касаторите, извършил е анализ на събраните доказателства заедно и поотделно, включително и в тяхната съвкупност и взаимовръзка и е направил обосновани изводи по всички наведени от ответниците възраженията срещу исковете за връщане на заплатените от ищеца суми по предварителния договор. Приел е, че при направеното от ищеца признание, че е ползвал имота в процесния период, като не е заплатил за това съответно обезщетение на ответниците направеното от тях възражение за прихващане е основателно и доказано до сумата 7256 лева, равняваща се на средния пазарен наем за 36,3 месеца. Останалите възражения са приети за неоснователни –в полза на ответниците не е възникнало вземане, а твърденията им са останали недоказани. Изложил е, че показанията на свидетеля Р. К. П. не могат да обусловят извод за основателност на възражението за прихващане със сумата 12 000 евро, представляваща обезщетение за вреди от обезценяване на имота поради лошо стопанисване от ищеца, доколкото свидетелят сочи единствено какво е било състоянието на апартамента след напускането на ищеца, без да излага впечатленията си за състоянието му към момента на предаване на владението. Установено е от показанията на свидетелката И. В. П., че към момента на предаване на владението в същия е имало влага и подуване на вратите, канализацията не е работела, нямало е вода в кухнята и стените са били зацапани. Несъгласието на касаторите с изводите на съда не обосноват достъп до касационно обжалване. В производството по допускане на касационно обжалване касационната инстанция не може да проверява правилността на въззивното решение, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че не е налице и бланкетно релевираното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което е изключено предвид наличието на безпротиворечива практика по поставения от касатора въпрос.

По изложените съображения касационното обжалване на решението не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ЗЗД на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 800 лв. – за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 10330 от 20.04.2021 г., постановено по в. гр. д. № 5744/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА А. Н. П. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], кв. Г., [улица] и Л. К. П. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], кв. Г., [улица] да заплатят на И. П. С., [дата на раждане] , гражданин на Руската федерация, със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. *, офис * сумата 800 /осемстотин/ лв. – разноски по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: