О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 140

София, 22.03.2022 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т. о. в закрито заседание на втори март през две хиляди и двадесет и втора година в състав:

Председател: Т. К.

Членове: И. П.

Десислава Добрева

като изслуша докладваното от съдията Петрова т. д. № 1183 по описа за 2021 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба, подадена от ответника ЗАД”Б. В. И. Груп” АД, [населено място] срещу решение № 12059 от 06.10.2020г. на Апелативен съд София, ГО, 14 състав, с което след отмяна на решението по гр. д.№ 5943/2018г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на иска за сумата 15 000лв., застрахователното дружество е осъдено да я заплати на ищеца Г. А. С. на основание чл.226,ал.1 КЗ-отм. като обезщетение за претърпени неимуществени вреди от травматични увреждания, причинени на 08.12.2014г., ведно със законната лихва от същата дата. Въззивното решение в частта за потвърждаване на първоинстанционния акт за отхвърлянето на иска за разликата до предявения размер от 100 000лв. е влязло в сила.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Твърдението е, че не е установено виновно и противоправно поведение на водача, не е установено настъпването на събитие, което да обективира отговорността на застрахователя. Наведени са доводи, че не е представен официален свидетелстващ документ - Констативен протокол с пострадали лица, протокол за ПТП или друг документ от органите на МВР, който да установява настъпването на пътно произшествие, а показанията на майката на ищеца не са в състояние да удостоверят настъпването на тези обстоятелства. Касаторът въвежда и оплакване, че въззивната инстанция е разгледала непредявена от ищеца претенция, поради което постановеното решение е „свърхпетитум”. Поддържа се, че въззивната инстанция, невъзприемайки дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на претенцията по чл.276,ал.1 КЗ-отм. и квалифицирайки иска по чл.226,ал.2 КЗ-отм., не е направила доклад по делото и не разпределила доказателствената тежест, съответно не дала указания на страните за кои обстоятелства не сочат доказателства като по този начин са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Според касатора ищецът е претендирал заплащане на обезщетение по застраховка „злополука на пътниците в градския транспорт”, а въззивната инстанция не е съобразила, че по този риск застрахователят изплаща обезщетение при трайна загуба на трудоспособност или смърт, до какъвто резултат процесният инцидент не е довел. Посочва се, че дори да се приеме, че искът е предявен на основание „гражданската отговорност на автомобилистите”, в производството не е установен нито механизмът на настъпването на произшествието, нито причинната връзка между деликта и претърпените вреди. Наведени са и доводи за неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Искането е за отмяна на решението и отхвърлянето на иска.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по „Въпроса при неправилна или грешна правна квалификация на предявените искове и значението на задължителното тълкуване на съдържанието на закона, извършено с тълкувателните решения и постановления на съда и нормативно установеното задължение на съда да ги съобразява при правоприлагане по отношение на задължението да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсват оплаквания за неговото нарушаване в първоинстанционното решение”. Според касатора въззивният съд е процедирал в нарушение на задълженията си по т.2 от ТР №1 от 09.12.2013г. по тълкувателно дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС - като е счел за неправилна квалификацията на иска, приета от първоинстанционният съд, не е обезпечил правилното приложение на материалния закон и не е изпълнил задълженията си да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и не указал на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства. Поддържа се, че въпреки уточнението на ищеца, че претендира обезщетение по застраховка „злополука на пътниците в градския транспорт”, въззивният съд уважил иск с правно основание чл.226,ал.1 КЗ-отм. Поради съществената разлика между двете застраховки касаторът счита, че съставът на САС е следвало да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и да укаже необходимостта от ангажиране на съответните доказателства. Касаторът се позовава и на противоречие на обжалвания акт с решението по т. д.№ 60218/2016г. на ІІІ г. о. на ВКС, с решението по т. д.№ 1113/2009г. на І т. о. на ВКС и решението по т. д.№ 13/2020г. на І т. о. на ВКС.

Отговор на касационната жалба от ищеца Г. А. С. не е постъпил в срока по чл.287 ГПК.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: В исковата молба ищецът е изложил обстоятелства, че на 08.12.2014г. в [населено място] поради внезапно спиране на трамвай № 10 /мотриса № 2037/ преди спирката на площад „С.” в посока[жк], политнал и претъпял удар на лявата ръка, довел до счупване на лявата лъчева кост на китката. Ватманът не преустановил движението, не се извинил, не съставил нужния протокол за инцидента. Поискал е заплащане от застрахователното дружество на обезщетение на телесното си увреждане в размер на 100 000лв., ведно със законната лихва от датата на събитието. Позовал се е на разпоредбата на чл.45 ЗЗД, посочвайки, че е увреден непозволено.

В отговора на исковата молба ответното застрахователно дружество не е оспорило наличието на валидно застрахователно правоотношение по задължителната застраховка „Г.” по конкретно посочена от него полица, валидна към датата на застрахователното събитие. Възразил е, че исковата молба е недопустима като неотговаряща на изискването по чл.127,ал.4 ГПК. Изложил е правни доводи, че задължителна застраховка „гражданска отговорност” покрива отговорността на застрахования за виновно причинени от него вреди на трети лица, позовавайки се на разпоредбите на чл.267 и чл.273 от глава 24 Задължителна застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите” на отменения КЗ. Възразил е срещу твърдението на ищеца, че на посочената от него дата е настъпил пътен инцидент, при който той е пострадал, навел е довод, че не е изяснен механизмът на пътното произшествие и причината връзка с евентуални увреждания на ищеца. Оспорил е размера на претендираното обезщетение като неотговарящо на критериите по чл.52 ЗЗД. Възразил е, че застрахователят не дължи лихви поради неизпълнение на задължението на застрахования по застраховката „гражданска отговорност” по чл.224 КЗ -отм. Доказателствени искания във връзка с така предприетата защита не са направени. В допълнителния отговор на исковата молба е възразил, че ищецът следва да конкретизира иска си като посочи по коя задължителна застраховка претендира обезщетение. Доказателствени искания не са направени.

В проекта за доклад първоинстанционният съд е отделил като безспорен фактът, че ответното застрахователно дружество е застраховател по риска „Гражданска отговорност” и „Злополука на пътниците в средствата за обществен превоз“, сключени със собственика на пътното превозно средство - трамвайната мотриса. С проекто доклада на ищеца са дадени указания да уточни дали претендира обезщетение по задължителна застраховка „Злополука“ - чл.276 КЗ-отм. или претендира обезщетение по ЗЗГОА по чл.226,ал.1 КЗ-отм. Проекто докладът съдържа реквизитите по чл.146,ал.1, т.5 ГПК, при което доказателствената тежест между страните е разпределена и в двете хипотези - посочени са подлежащите на установяване от всяка една от страните релевантни факти при фактическия състав на всяка една от двете задължителни застраховки.

Първоинстанционният съд е приел, че съобразно уточненията в писменото изявление на ищеца /„може само да се твърди злополука на пътниците”, при същевременно изложени твърдения - „трамваят се движи бързо, спира рязко, а ватманът не е извършил необходимите действия”/, се претендира обезщетение на основание чл.276, ал.1 КЗ-отм. по задължителна застраховка „Злополука на пътниците в средствата за обществен превоз“. Искът е счетен за неоснователен по съображения, че по застраховката „Злополука“, отговорността на застрахователя е ограничена до покритите рискове - смърт или трайна нетрудоспособност, а съгласно приетата съдебно-медицинска експертиза ищецът е получил спукване без разместване на лявата лъчева кост на левия горен крайник, което увреждане е възможно да бъде получено при описания инцидент, но състоянието не определя трайна загуба на работоспособност.

Пред въззивната инстанция като свидетел е изслушана майката на ищеца, която е установила, че е пътувала по време на инцидента със сина си. В посока към пл. „С.”, трамваят се движел бързо, пътниците се „люшкали”, при внезапно спиране повечето политнали напред, а ищецът паднал и при падането си ударил ръката в желязото на седалка. Според свидетелката причина за рязкото спиране не е имало. Слезли на площад С., синът й чувствал се зле, оплаквал се от силни болки, на ръката му бил поставен гипс в продължение на 20 дни.

Въззивната инстанция е приела за установено от обективна страна, че в резултат на рязко спиране на трамвай № 10 в [населено място] на спирката на площад „С.“ в [населено място] ищецът е претърпял непълно счупване без разместване на лявата лъчева кост на лявата ръка, контузия на теменната област на главата и контузия на гръдния кош. Не е възприела дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска, излагайки съображения, че ищецът не е длъжен да посочи основанието на претенцията си, а само да опише фактическата обстановка, която съдът е длъжен да субсумира под конкретна правна норма. Мотивирала е, че с оглед заявените от ищеца факти и обстоятелства, се иска ангажиране на отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ на собственика на превозното средство и правното основание на иска е чл.226,ал.1 КЗ-отм. Изложила е подробни съображения за неговата основателност, считайки за установено противоправното поведение на водача на трамвай № 10, който спрял рязко, с което е извършил противоправно действие - управление в нарушение на чл.132,т.2 ЗДвП, при което пътниците са политнали напред, а ищецът е паднал на пода, удряйки се в интериора на мотрисата, в резултат на което е получил телесни повреди. За установена е приета и причинната връзка между така установеното противоправно поведение на ватмана и вредата за пострадалия. Обсъдено е, че пострадалият е бил на 57 години в активна трудоспособна възраст, че е претърпял телесно увреждане - средна телесна повреда и стрес от падането и удара и при отчитане на датата на настъпване на деликта и икономическата конюнктура в страната към този момент, е определено обезщетение в размер на 15 000лв., което е обусловило отмяна на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска до този размер и уважаването му.

Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено:

При дължимата служебна преценка, настоящият състав счита, че отсъства основание за извод въззивното решение да е вероятно недопустимо като постановено в нарушение на диспозитивното начало в процеса, по непредявен иск. Преценката за квалификацията на спорното материално субективно право е изведена въз основа на заявените факти и обстоятелства - предметът на делото е определен въз основа на обстоятелствата, на които страната се е позовала. Правораздавателната власт на съда е осъществена в рамките на този предмет и в обхвата на търсената от ищеца защита, поради което не е налице произнасяне „свърхпетитум“.

В изложението отсъства ясно формулиран въпрос с правна характеристика съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Въведено е единствено касационното оплакване, че при преценена като неправилна възприетата от първоинстанционния съд квалификация на иска, въззивната инстанция не е дала указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и указания относно необходимостта страните да ангажират съответни доказателства. Необосноваването на общата предпоставка е достатъчно основание за невъзможност да бъде осъществен факултативния касационен контрол, а и в конкретния случай отсъства основание за преценка въззивната инстанция да е процедирала в отклонение от задълженията, указани й в т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

В хипотезата на счетена за неправилна определената от първостепенния съд квалификация на иска, за въззивната инстанция възниква задължение служебно да предприеме посочените процесуални действия, но след преценка, че неправилното определяне на правното основание на заявеното спорно право е довело до дадени на страните неточни указания относно подлежащите на доказване факти. По конкретния спор първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест и е указал на страните подлежащите на установяване обстоятелства по иск с правно основание чл.226,ал.1 КЗ-отм., т. е. предприел е действията, обезпечаващи правилното приложение на тази разпоредба от материалния закон.

Същевременно в отговора на въззивната жалба касаторът не се позовава на допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада по чл.146,ал.1 ГПК. В тази хипотеза не възниква задължение за въззивния съд за даване на указания относно възможността за предприемане на процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които страните са пропуснали да извършат поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.

Както се посочи, в отговора на исковата молба защитата на касатора-ответник е проведена срещу прекия иск на увреденото лице по чл.226,ал.1 КЗ-отм., той е въвел защитните си възражения срещу иск, предявен в качеството му на застраховател по задължителна застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“ - чл.257 във вр. с чл. 264 КЗ-отм.

При отсъствие на въпрос, отговарящ на критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция няма правомощие да извежда включения в предмета на спора и значим за изхода му правен проблем, обусловил решаващите правни аргументи на въззивната инстанция, от оплакванията на касатора за неправилност на решението, от твърденията му по фактите и собствената му преценка за тяхното значение за изхода на спора. Единствено при наличието на изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнително основания може да бъде осъществен факултативният касационен контрол, а тези предпоставки в настоящия случай отсъстват.

Разноски за производството не се присъждат. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т. о.

О П Р Е Д Е Л И :

Не допуска касационно обжалване на решение № 12059 от 06.10.2020г. на Апелативен съд София, ГО, 14 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: