О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3816

[населено място], 01.08.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на първи август, две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: Д. Д.

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева ч. гр. дело № 2301/2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на К. – У. И. М. срещу определение № 1631 от 25.04.2024 г. по в. ч. гр. д. № 804/2024 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 10916 от 12.09.2023 г. по гр. д. № 12048/2021 г. на Варненски районен съд, с което на основание чл. 130 ГПК вр. с чл. 4 от Регламент (ЕС) 1215/2012 е прекратено поради липса на международна компетентност производството по предявените от К. – У. И. М. срещу ответниците Т. Е. Д., М. И. М. и А. И. М., последните двама действащи със съгласието на своята майка Т. Е. Д. облигационни искове.

Частният жалбоподател излага доводи за неправилност на атакуваното определение, тъй като счита за неправилен направеният извод относно липсата на компетентност на българския съд. Сочи, че предявените от него искови претенции са за непозволено увреждане и в този случай е следвало да бъде приложен чл. 7, ал. 2 от Регламент (ЕС) 1215/2012, обосноваващ компетентност на българския съд. С оглед изложеното, моли обжалваното определение да бъде отменено и делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване към частната жалба касаторът навежда хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „При посочена фактическа обстановка по дело с международен елемент, която удостоверява неправомерно поведение от страна на ответника, изразяващо се в декларирането на неверни твърдения, довело до заплащането на определени суми от страна на ищеца към трето лице, в случая Службата за младежи, семейство и образование, [населено място], Свободна държава С., съдът с какъв иск с правно основание е сезиран-неоснователно обогатяване или непозволено увреждане?” и 2. „При положение, че в петитума на исковата молба, коригиран с последваща уточняваща молба никъде не е посочено, че ответниците са се обогатили неоснователно с директно получаване на претендираните суми от ищеца и при фактическа обстановка, обуславяща претенция за непозволено увреждане, при данни, че постоянното местоживеене на ищеца-пострадало лице е в Р. Б. (РБ), въпреки че деянието е започнало в Германия, а вредоносният резултат е настъпил на територията на РБ, кой съд е компетентен да разгледа такъв иск-сезираният български съд или немски съд, т. е. коя от разпоредбите на Регламент (ЕС) 1215/2012 г. за компетентност следва да бъде приложена-по чл. 4-обща компетентност или по чл. 7, ал. 2-специалната компетентност относно института на непозволеното увреждане?“. Поддържа, че поставените въпроси са важни, тъй като с произнасянето по тях ще се даде яснота за точното прилагане, както на материалния, така и на процесуалния закон и за развитието на правото при подобни казуси, доколкото по тях няма съдебна практика.

Ответниците по частната касационна жалба – Т. Е. Д., М. И. М. и А. И. М., последните двама действащи със съгласието на своята майка Т. Д., подават писмен отговор, в който оспорват същата като неоснователна. Поддържат, че атакуваното определение е правилно, тъй като приложимото правило за международната подсъдност на спора е общото такова на чл. 4 от Регламент (ЕС) 1215/2012, определящо за компетентен немския съд. Молят обжалваният акт да бъде потвърден.

Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, намира че частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение, поради което тя е допустима.

Настоящото исково производство е образувано по предявени от ищеца К.-У. И. М. срещу ответниците Т. Е. Д., М. И. М. и А. И. М., последните двама действащи със съгласието на своята майка Т. Д., искове за осъждане на всеки от ответниците да заплатят сума в размер на по 3633. 43 лева, която ищецът е предал без основание и с която всеки от тях се е обогатил неоснователно. Поддържа, че процесните суми са внесени по сметка на социалните служби на Германия и представляват част от авансово платени от последните суми за дължими „издръжки“ в полза на малолетните ответници и на Т. Д. в лично качество, дължими от наследодателя на ищеца и негов баща И. М.. В исковата молба ищецът е посочил адрес за призоваване на тримата ответници в [населено място], Германия.

Ответниците по исковете са направили възражение за международна некомпетентност на българския съд поради това, че и тримата ответници са руска и немски граждани, с адрес и постоянно местоживеене в Германия, поради което спорът съгласно правилата на чл.62 от Регламент (ЕС) 1215/2012 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела следва да бъде разгледан от компетентния съд в [населено място], Германия.

За да приеме горепосоченото възражение за основателно, въззивният съд е счел, че международният елемент по процесното правоотношение произтича от установеното местоживеене на тримата ответници в Германия, която е държава членка на ЕС, към момента на предявяване на исковата молба – факт деклариран от ищеца в исковата молба с посочване на адрес за призоваването им в [населено място], Германия, който не е оспорен и е потвърден от самите ответници в отговора на исковата молба, връчена им надлежно в Германия. Посочил е, че в случая следва да намерят приложение разпоредбите на Регламент (ЕС) 1215/2012 от 12.12.2012 г., в сила от 10.01.2015 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела и съдържащото се в него общо правило на чл. 4, според което по искове срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, компетентни са съдилищата на тази държава членка. Лица, които не са граждани на държавата членка, в която имат местоживеене, се подчиняват на правилата за компетентност, които са приложими по отношение на гражданите на тази държава членка. Въззивният съд е обсъдил хипотезите на компетентност, независещи от местоживеенето на страните, т. н. изключения от общата компетентност – чл. 7, чл. 18, чл. 21, чл. 24, чл. 25 и чл. 26 от приложимия регламент, намирайки че визираните в тях предпоставки не са осъществени по конкретното дело. Намерил е, че международната компетентност по предявените искове е на съдилищата в Германия. Посочил е, че българският съд може да бъде международно компетентен по спора само, ако е налице изрично (чрез сключване на споразумение между страните) или мълчаливо (когато ответникът се е явил и е признал компетентността на сезирания съд, или е извършил конкретни действия пред призовалия го съд) уредена такава компетентност, като и двете хипотези не са налице. Приел е за неоснователно възражението на ищеца за приложимост на специалната компетентност по дела относно непозволено увреждане, уредена в чл.7, ал.2 от горепосочения регламент, тъй като предявените от ищеца искове нямат за предмет института на непозволеното увреждане, а този на неоснователното обогатяване, в какъвто смисъл е изричното позоваване в исковата молба. С тези решаващи съображения е потвърдил първоинстанционното преграждащо определение.

По основанията за допускане на касационно обжалване:

Поставените от касатора въпроси касаят начина на определяне на правната квалификация на предявения иск. Същите са от значение за изхода на спора, тъй като от правната квалификация на предявения иск ще зависи преценката на съда за определянето на компетентния да разгледа спора съд. Не се установява обаче наличието на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което се е позовал, така, както е предвидено в т.4 от TP № 1 /19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване; нито е обосновал настъпили изменения в законодателството или обществените условия. По поставените въпроси има трайно установената и непротиворечива практика на ВКС. Съгласно същата правната квалификация на иска е дейност на съда, при която се изхожда от обстоятелствената част и петитума на исковата молба (решение № 132/21.03.2011 г. по гр. д. № 1725/2009 г. на І г. о. на ВКС). Предметът на спора се определя от заявените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и от отправеното до съда искане, като квалификацията се определя от съда въз основа на изложените от ищеца факти, от които той извлича възникването на правото (определение № 783/08.12.2015 г. по ч. гр. д. № 5808/2015 г. на IV г. о. на ВКС). За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита (решение № 199/23.10.2015 г. по гр. д. № 369/2015 г., III г. о. на ВКС). Само за пълнота следва да се посочи, че въззивният съд се е съобразил с тази практика. Видно от съдържанието на исковата молба и подадените уточнителни молби към нея, процесните парични суми представляват част от платени от ищеца (жалбоподател в настоящото производство) без основание суми за издръжка в качеството му на наследник на И. М.. Изрично в исковата молба ищецът е изложил твърдения за наличие на неоснователно обогатяване като правопораждащ факт на процесните вземания, поради което не би могла да е приложима нормата на чл. 7, ал. 2 от Регламент (ЕС) 1215/2012, касаеща искове, основани на деликтна отговорност. Поради това, приемайки, че предявените искове имат своето основание в института на неоснователното обогатяване, въззивният съд е съобразил горепосочената практика на ВКС. При това положение и при неосъществяване на изключенията по чл. 7, чл. 18, чл. 21, чл. 24, чл. 25 и чл. 26 от приложимия регламент, искове, основани на неоснователно обогатяване срещу ответници с местоживеене в друга държава членка подлежат на разглеждане от съдилищата на последната според общото правило на чл. 4.

Съобразно гореизложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1631 от 25.04.2024 г. по в. ч. гр. д. № 804/2024 г. на Окръжен съд – Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: