7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5035

София, 05.11.2025 година

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. К. ЧЛЕНОВЕ: Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева

като разгледа докладваното от съдия Светлана Калинова

частно гражданско дело № 3669 от 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

С определение № 272/04.07.2025г. по в. ч.гр. д. № 182/2025г. по описа на Окръжен съд-Кърджали, ІІ състав е оставена без уважение въззивната частна жалба, подадена от А. Х. М. и М. С. М. против разпореждане №1407/23.05.2025г. по гр. д.№1544/2024г. по описа на РС-Кърджали, с което производството по делото е прекратено на основание чл. 299, ал. 1 ГПК вр. чл. 298, ал. 2 ГПК.

Определението е обжалвано с частна жалба с вх.№3497/18.07.2025г., подадена от А. Х. М. и М. С. М. чрез процесуалния им представител адв. Х. Б. К. от АК-К., с оплаквания, че е неправилно. За неправилен считат извода на съда, че е налице отвод за пресъдено нещо. Поддържат, че не е налице пълна идентичност на подадената от тях искова молба, въз основа на която е образувано производството по гр. д.№1544/2024г. с исковата молба, въз основа на която е било образувано и решено гр. д.№1628/2015г. по описа на РС-Кърджали. Посочват, че в настоящата искова молба за първи път е включено твърдението за съществуването на договор за наем, сключен между М. С. М. като наемодател и сестра му Н. С. Ю. (наследодател на сегашния ответник), по силата на който Н. Ю. е била настанена в собствения им имот, за да живее под наем, поради което поддържат, че същата не го е завладяла. И тъй като нито в мотивите, нито в диспозитива на решение №7 от 20.04.2016г., постановено по гр. д.№1628/2015г. не е отбелязан като съществуващ този факт и наличието на наемно правоотношение, считат, че не е налице идентичност между двете дела. Молят след допускане на касационното обжалване определението на въззивния съд и потвърденото с него разпореждане да бъдат отменени и делото и бъде върнато на първоинстанционния съд за разглеждането му и решаването на спора по същество.

В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частните жалбоподатели поддържат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочената практика на ВКС по въпросите:

1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и доказателствата във връзка с тези доводи и възражения и ще бъдат ли налице условията за непререшаемост на даден казус в случай, че между същите страни за първи път в новата искова молба, въз основа на която е било образувано гражданско дело №1544/2024г. по описа на РС-Кърджали, е релевирано дадено обстоятелство и правоотношение, а именно наличието на наемен договор за процесния недвижим имот като преюдициален въпрос, по който не е налице към настоящия момент сила на пресъдено нещо с установеното в първото, влязло в законна сила съдебно решение №7/20.04.2016г., постановено по гр. д.№1628/2015г. по описа на РС-Кърджали?

Позовават се на решение №181 от 09.07.2014г. по гр. д.№1625/2014г. на ВКС и решение №55 от 22.02.2012г. по гр. д.№81/2011г. на ІІ г. о. на ВКС, в които е прието, че когато дадено обстоятелство или правоотношение е било включено в спорното право по отхвърлен установителен иск и е обхванато от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, то в последващ процес между същите страни или техните правоприемници е недопустимо да се разглежда наново спорът, касаещ това обстоятелство или правоотношение, като поддържат, че именно в отклонение от тази практика въззивният съд не е съобразил, че твърдяното от тях обстоятелство за съществуването на наемно правоотношение между М. С. М. и Н. С. Ю. не е било включено в спорното право, предмет на гр. д.№1628/2015г. и съответно не е обхванато от силата на пресъдено нещо на постановеното в производството по това дело решение.

Позовават се и на решение №47 от 20.07.2016г. по гр. д.№5642/2015г. на ІІ г. о. на ВКС, в което е прието, че съгласно чл. 298 ГПК решението влиза в сила само между същите страни и техните универсални и частни правоприемници по отношение на предявеното основание на спорното право и заявеното искане, като произнасянето по тях се съдържа в диспозитива на съдебното решение като концентриран израз и краен извод за това дали спорното право съществува на предявеното от ищеца основание, а при отрицателен установителен иск - дали ответникът притежава отричаното от ищеца право и то на всички възможни основания, които последният следва да релевира с оглед преклудирането им при уважаване на иска.

Позовават се и на т. 18 от ТР №1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, според която със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право, докато мотивите не са част от него и затова, ако страната иска да се формира сила на пресъдено нещо по едно преюдициално правоотношение, тя следва да го въведе като предмет на спора с предявяването на инцидентен установителен иск. В противен случай съдът ще обсъди това преюдициално правоотношение в мотивите, за да реши спора, предмет на делото, но по него няма да се формира сила на пресъдено нещо, с изключенията на чл. 298, ал. 4 ГПК, поради което и разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ще е неприложима.

Поддържат, че именно тези особености в настоящия случай въззивният съд не е съобразил, тъй като съществуването на договора за наем не е било заявено от страните в производството по гр. д.№5642/2015г., и в този смисъл непроизнасянето по това обстоятелство представлява непроизнасяне по един преюдициален въпрос, по който сила на пресъдено нещо с решението по това дело не би била формирана. Посочват, че в случай, че съществуването на наемно правоотношение се установи, то от неговото съществуване ще зависи изцяло изхода на делото, тъй като ще се установи по категоричен начин невъзможността на наследодателката на ответника да е осъществявала давностно владение върху процесния имот и приложение ще намери разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, което ще им даде основание да искат отмяна на влязлото в сила решение №7 от 20.04.2016г. по гр. д.№1628/2015г.

2.Длъжен ли е съдът при спор между страните за уговореното в договора да извърши тълкуване на тяхната воля при спазване на законовите критерии в чл. 20 ЗЗД?

Поддържат, че този въпрос е обуславящ правилното решаване на настоящия казус, тъй като въззивният съд не е съобразил установената практика, че при наличието на спор относно вида на договора съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните.

В писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът М. Е. Ю. чрез процесуалния си представител адв. М. Ю. С. от АК-К., изразява становище, че частната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения.

Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на постановения от Окръжен съд-Кърджали съдебен акт, съставът на I г. о. на Върховния касационен съд намира следното:

При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е съобразил, че с решение №7 от 20.04.2016г. по гр. д.№1628/2015г. по описа на РС-Кърджали, влязло в сила на 26.11.2016г., е отхвърлен предявеният от А. Х. М. и М. С. М. против Н. С. Ю. иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване владението и отстъпване на собствеността върху, застроен урегулиран поземлен имот ІІ-15 в кв.1 по плана на [населено място] поле, [община], ведно с построената в него масивна жилищна сграда, като с исковата молба, въз основа на която е било образувано производството по това дело, ищците са релевирали като основание за претендираното от тях право на собственост върху сградата построяването й в собствен имот, каквото основание за придобиване на правото на собственост са релевирали и в исковата молба, въз основа на която е било образувано производството по гр. д.№1544/2024г. по описа на РС-Кърджали, а именно построяване от тях през 1967-1968г.

Посочил е, че в подадената през 2024г. искова молба, съдържаща искане за установяване по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК правото на собственост на А. М. и С. М. и осъждане на ответника да им предаде владението на същия недвижим имот, са наведени доводи, че ищците са живели в къщата до 1990г. постоянно, а след това всяка година през зимата и лятото по около три месеца, като през 2010г. отдали под наем имота на Н. С. Ю., сестра на М. С. М., а след нейната смърт през 2018г. в имота се настанил ответникът М. Е. Ю., който първоначално се съгласил да заплаща наем, но не сторил това, а не допускал ищците, когато посещавали имота.

Прието е, че по отношение на предявените искове, касаещи масивната жилищна сграда, е налице отвод за пресъдено нещо, тъй като в исковата молба, въз основа на която е образувано производството по гр. д.№1544/2024г., е посочено същото основание за придобиване на собствеността, както и в исковата молба, въз основа на която е било образувано производството по гр. д.№1628/2015г., т. е. налице е идентичност на основанието на претенциите по двете дела, поради което формираната сила на пресъдено нещо препятства пререшаването на спора между страните.

По отношение на дворното място въззивният съд е съобразил, че основание за придобиване на правото на собственост в исковата молба не е било посочено, като след оставяне на производството по делото „без движение“ ищците уточнили, че не разполагат с нотариален акт, но имотът е записан в разписната книга за недвижимите имоти на [община], кметство [населено място] поле като тяхна собственост. Излагайки съображения, че записването на имота в разписния лист към плана на селото не е основание, на което може да се придобие право на собственост, въззивният съд е приел, че исковата молба в частта по предявения иск за установяване правото на собственост върху дворното място е останала нередовна и само на това основание е следвало да бъде върната, а производството по делото - прекратено. Прието е, че сключеният договор за наем с наследодателката на ответника не представлява основание на предявения иск.

Съобразявайки така изложените от въззивния съд съображения и данните по делото, вкл. обстоятелството, че с решение №7 от 20.04.2016г. по гр. д.№1628/2015г. на РС-Кърджали е отхвърлено и искането на А. М. и М. М. за отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК на н. а.№7, том ІV, рег.№11811, дело №575/2015г., с който Н. С. Ю. е призната за собственик по давностно владение на застроения УПИ ІІ-15 в кв.1 по плана на [населено място] поле, ведно с построената в имота масивна жилищна сграда, настоящият състав приема, че не са налице поддържаните от жалбоподателите предпоставки за допускане на постановеното от въззивния съд определение до касационно обжалване.

В съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. посочената в изложението, въззивният съд е приел, че при идентичност на основанието, на което се твърди, че е придобито правото на собственост върху недвижим имот и при наличие на настъпило след постановяване на влязло в сила решение универсално правопремство, е налице идентичност в предмета на делата, което в съдебната практика се определя като отвод за пресъдено нещо.

Действително последователно в практиката си ВКС приема, че по отношение на преюдициално правоотношение, което съдът обсъжда само в мотивите към влязло в сила съдебно решение, сила на пресъдено нещо не се формира, освен в изрично предвидените в чл. 298, ал. 4 ГПК хипотези, но в настоящия случай тази практика на ВКС не би могла да обоснове наличие на поддържаното от жалбоподателите основание за допускане на касационно обжалване, на първо място по причина, че в исковата молба, въз основа на която е било образувано производството по гр. д.№1544/2024г., не се съдържа искане за установяване съществуването на твърдяното наемно правоотношение със сила на пресъдено нещо. Но дори такъв иск да беше предявен при условията на обективно съединяване с иска по чл. 108 ЗС, това не би променило извода, че предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице, доколкото доводът за съществуването на наемно правоотношение между М. М. и наследодателката на ответника представлява защитно средство срещу позоваването на изтекла придобивна давност от страна на Н. С. Ю. посредством съставянето на нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2015г., който е бил представен в производството по гр. д.№1628/2015г., като установеното с този нотариален акт придобивно основание е било прието за осъществило се - искането за отмяна на този нотариален акт е било отхвърлено с постановеното на 20.04.2016г. решение. Твърдението за наличие на наемно правоотношение с праводателя на ответника не може да бъде определено като довод за осъществяването на придобивно основание, различно от посоченото при предявяването на иска в производството по гр. д.№1628/2015г. Единствената цел, която се преследва с въвеждането на това твърдение в настоящия процес, както е посочено и в изложението към частната касационна жалба, е възможността да се иска отмяна на влязлото в сила съдебно решение №7/20.04.2016г., постановено по гр. д.№1628/2015г., по реда на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, като в производството по гр. д.№1544/2024г. удостовереното със съставения през 2015г. акт по обстоятелствена проверка придобивно основание бъде отречено и предявеният по реда на чл. 108 ЗС иск бъде уважен. Установената в разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК забрана обаче принципно препятства възможността подобна цел да бъде постигната, ако на разглеждащия делото съд стане известно, че спорът между страните е вече разрешен с влязло в сила съдебно решение.

Наред с това следва да се отбележи, че при постановяване на обжалваното определение въззивният съд е съобразил и обсъдил всички, имащи значение за прилагането на разпоредбата на чл. 299, ал. 2 ГПК факти и обстоятелства, които са установени по делото, поради което не е налице поддържаното от жалбоподателите основание за допускане на касационно обжалване по първия, поставен в изложението правен въпрос.

Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по втория правен въпрос, поставен в изложението, тъй като при постановяване на обжалваното определение подобен въпрос не е бил поставян и по него въззивният съд не се е произнасял.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 272/04.07.2025г. по в. ч.гр. д.№182/2025г. по описа на Окръжен съд-Кърджали, ІІ състав.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: