№ 747
Гр. София, 06.10.2023г.
Върховния касационен съд, Търговска колегия, II т. о. в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. С. ЧЛЕНОВЕ : П. Х. МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
като разгледа докладваното от съдия М. К. т. д. № 2245 по описа за 2022г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД чрез процесуалния й представител – адв. Т. П., срещу Решение № 617 от 28.04.2022г., постановено по в. гр. д. № 529/2022г. по описа на Апелативен съд – София, в следните му части: в частта, с която е уважена исковата претенция за неимуществени вреди на М. И. В. за сума над 35 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 17.11.2020г. до окончателното й изплащане; в частта, с която е уважена исковата претенция за неимуществени вреди на А. Г. В. за сумата над 40 000 лв., ведно със законната лихва, както и в частта, в която е уважена исковата претенция за неимуществени вреди на А. Г. В. за сумата над 40000 лв., също със законната лихва. Жалбоподателят поддържа, че обжалваният съдебен акт е незаконосъобразен и неправилен поради нарушение на материалния закон. Сочи, че изводът на САС относно възражението за съпричиняване от страна на загиналия Г. В. е неправилен, като приносът му е доказан и основна причина за настъпване на процесното ПТП са именно неговите действия, тъй като в качеството си на водач на л. а.“Фолксваген поло“ е избрал неподходящо място за спиране и паркиране на същия, без основателна и неотложна причина, налагаща спиране на платното за движение, с което са нарушени чл. 5, ал.1 от ЗДвП, чл. 94, ал.2 от ЗДвП и чл. 98, ал.1, т.1 от ЗДвП. Поддържа и че водачът В. не е предприел обезопасителни действия, не бил носил и светлоотразителна жилетка, въпреки че е било тъмно. Жалбоподателят счита, че справедливият размер на обезщетенията е този, който той е предложил по споразуменията, тъй като получените от Г. А. В. травми са настъпили поради негово виновно поведение, с което е създал условия и улеснил настъпването на вредоносния резултат. Поддържа, че съдът неправилно е приложил принципа на чл. 52 от ЗЗД и определените обезщетения са прекомерни и завишени по подробно изложените доводи, както предвид годината на настъпване на ПТП – 2017г., а и като несъответстващи на съдебната практика по сходни случаи за процесния период. В приложеното към касационната жалба изложение на основания за допускане на касационно обжалване се сочат такива по реда на чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че въпросът за съпричиняването по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е решен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, която е в смисъл, че следва да се прецени детайлно поведението и на пострадалия, неговото отношение и принос към ПТП-то, който се изразява в извършването на определени действия, които са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, като се позовава на Решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, Решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ІІ т. о., Решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2011 г. на ІІ т. о. В изложението касаторът е посочил следните въпроси: 1. В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя, при прилагането на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, кои са критериите за отчитане на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия в случай, че същият е създал условия и е улеснил настъпването на вредоносния резултат? 2. В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя, при прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД, необходимо ли е увреденият да е допринесъл за настъпване на вредите или е достатъчно наличието на причинна връзка между неговото действие/бездействие и вредоносния резултат? 3. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, когато пострадалият е поел предвидим и реално очакван риск, който съставлява обективен принос и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното пътнотранспортно произшествие? 4. В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя, при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, настъпили за наследниците на загинало лице вследствие на претърпяно пътнотранспортно произшествие, какъв следва да е критерия за установяване търпените от наследниците болки и страдания, които да са с интензитет по-голям от обичайните при загуба на близък родственик? 5. При липса на свидетелски показания, които да установят факти и обстоятелства, показващи висок интензитет, сила и продължителност на търпените от ищците болки и страдания, как следва да определи размера на обезщетенията за неимуществени вреди и кой е най-ниския предел
на обезщетение, който следва да бъде приложен в конкретния случай, за да бъде спазен принципа на чл. 52 от ЗЗД? 6. Самостоятелното и съзнателно поставяне в риск на собствения си живот и здраве, предопределя ли принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, и поведението му може ли да се тълкува като небрежно, с оглед на това, че е избрал неподходящо място за спиране и паркиране на управлявания от него автомобил, без да е имало основателна и неотложна причина, налагаща спирането на платното за движение? Касаторът претендира допускане на обжалване и уважаване на жалбата му, както и присъждане на разноски.
Ответниците по касационната жалба –ищците М. И. В., А. Г. В. и А. Г. В. оспорват същата в писмен отговор чрез процесуалния им представител – адв. Й. К. Д., като поддържат, че същата е неоснователна. Сочат, че всички възражения на ответника, включително и за съпричиняване, са обсъдени подробно и от Софийски окръжен съд, и от САС и са неоснователни. Поддържат, че постановеното от САС решение е изцяло съобразено с цитираната от техния процесуален представител практика, обективирана в т.7 от ППВС 17/1963г., съгласно която не всяко поведение на пострадалия, дори и когато не съответства на предписаното в закона, може да бъде определено като съпричиняващо вредата по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, а само това, чието конкретно проявление се явява пряка и непосредствена причина за произлезлите вреди, като се цитират и следните постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения, а именно решение №45/2009г. по т. д.№525/2008г. на 2 т. о., №39/16.07.2010г. по т. д.№551/2009г., 2 т. о.; №25/2010г - по т. д.№211/2009г., 1 т. о., №97/2009г. по т. д.№745/2008г., №59/2011г. по т. д.№286/2009г. 1 т. о. Поддържат, че твърдението на жалбоподателя, че ПТП е станало в тъмната част на деня е невярно, тъй като съгласно доказателствения материал, то е настъпило в 15,00ч. Считат, че няма нарушение на принципа на справедливостта от АС, тъй като присъдените обезщетения са намалени, спрямо присъдените от СОС, които считат за по-справедливи и в съответствие със съдебната практика.
Третото лице – помагач К. В. Н. е получил препис от касационната жалба на 23.08.2022г. и не е подал отговор на същата в законоустановения срок, като не изразява становище по нея.
Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, САС, който е бил сезиран с жалба от ответника – застрахователното дружество ЗК „Лев инс“ АД, е приел, че е безспорно установено настъпването на ПТП на 15.05.2016 г., виновното противоправно поведение на водача К. В. Н. при управление на лек автомобил „Р. М. С. с рег. № СО 1689 ВР, както и причинената в пряка причинна връзка с него смърт на Г. А. В., наследодател на ищците. С влязла в сила присъда № 8 от 13.03.2019 г. по нохд № 15/2019 г. на СОС, К. В. Н. е признат за виновен в това, че на 15.05.2016 г., на първокласен път ПП 1-8, в посока София - К., в участъка на 27+500 км., в района на Община С., Софийска област, при управление на МПС – лек автомобил марка „Рено“, модел „М. С. , с рег. № СО 1689 АТ, е нарушил правилото за движение по пътищата, визирано в разпоредбата на чл. 20, ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на Г. А. В. и средни телесни повреди на други две лица. САС е приел и че не е спорно и се установява, че виновният водач е имал валидна застраховка с ответното застрахователно дружество. САС е бил сезиран и с жалба в частта относно присъдено обезщетение на внуците на починалия Г. А. В., като в тази част, съобразно изложените мотиви, след отмяна на решението на СОС под №260317/15.11.2011г. по гр. д. №791/2020г., той е отхвърлил изцяло претенциите за обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 30 000 лв., предявени от ищците М. А. В., Г. А. В., Е. Е. Т. и А. Б. П., в която част решението е влязло в сила. САС подробно е обсъдил събраните по делото свидетелски показания и съобразно изложените мотиви е приел, че са установени близки отношения между починалия и ищцата М. В., негова преживяла съпруга, както и децата му – А. В. и А. В., които макар и на възраст 41г. и 42 г. са били лишени от продължаващата родителска любов предвид установените чувства на любов, разбирателство и доверие. Съобразявайки годината на настъпване на вредите – 2016г., установеното по делото, съдът е приел, че следващото се обезщетение за М. В. следва да е в размер на 120 000 лв., а за А. и А. Вътови – по 100 000 лв., поради което е отменил частично решението на СОС, с което исковите претенции за били уважени съответно до размер от 150 000 лв. за М. В. и по 120 000 лв. - за А. и А. Вътови, мотивирайки се, че не се установяват претърпени вреди, които да надхвърлят обичайните такива при смърт на близък човек. САС подробно е обсъдил доводите на въззивника и е приел, че е неоснователно възражението на застрахователя за съпричиняване от страна на пострадалия. САС е приел, че е установено, че лекият автомобил „Фолксваген поло“ е бил само спрян временно, а не паркиран, и то основно извън пътното платно, върху банкета, като само левите му колела са били върху маркировката, отделяща пътното платно от банкета, като спирането е обусловено от необходимост от смяна на перата на чистачките с оглед предстоящ дъжд. САС е приел, че с оглед ширината на банкета в конкретния участък, нямало как да бъде спрян автомобила изцяло на него, но е бил възможно най-дясно на същия и няма нарушение на разпоредбата на чл. 94, ал.1 или 2 от ЗДвП, а чл. 98 е изцяло неотносим, тъй като автомобилът не е бил паркиран. САС е приел, че ПТП е настъпило изцяло поради отклоняването на л. а. „Р. М. С. от посоката му на движение и удара от него на спрелия автомобил, а не поради местонахождението при спирането на л. а. „Фолксваген поло“, нито поради поведение на пострадалия Г. В., който е стоял пред спрения автомобил, т. е. върху банкета и няма доказателства да е бил на пътното платно. Приел е, че не е установено задължение на това лице да носи светлоотразителна жилетка с оглед часа на ПТП, нито че ПТП е в причинна връзка с липсата й, поради което е приел за изцяло неоснователни възраженията на ответника за съпричиняване.
ВКС намира при служебната проверка, че няма вероятност решението в обжалваната му част да е невалидно, недопустимо или постановено при очевидна неправилност и не са налице основания за допускане на касационното му обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос, който е от значение, като съдът не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, а ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение на ВС или ВКС или решение по чл. 290 от ГПК, което е постановено по същия правен въпрос. Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Първите три поставени от касатора въпроси, както и формулираният шести въпрос, са свързани с възражението му за съпричиняване на ПТП от пострадалия, поради което и доколкото са били предмет на обсъждане от въззивния съд, може да се приемат за обусловили изхода на спора, но не отговарят на критерия да са разрешени в противоречие със съдебната практика. Съгласно задължителната за долустоящите на ВКС инстанции практика, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС - решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ІІ т. о.; решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о.; решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. и решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на ІІ т. о., при преценката за съпричиняване на настъпилите в резултат от ПТП вреди следва да се отчита не само факта на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали нарушенията са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. Именно в тази насока апелативният съд подробно е коментирал твърденията на жалбоподателя дали е налице противоправно поведение на пострадалия, но е приел, че той по никакъв начин не е допринесъл за настъпване на ПТП, което при ясно време, добра видимост, изцяло е причинено от поведението на водача на автомобила, застрахован при ответника, който се е отклонил при движението си и е ударил спрелия автомобил, въпреки че е бил в състояние да предотврати удара и е имал необходимата видимост и възможност за безопасно преминаване по пътното платно при праволинейно движение на автомобила, като не е констатирана никаква техническа неизправност и никакви признаци за аварийно спиране с цел предотвратяване на удара. В този смисъл въззивният съд е съобразил акта си и със служебно известната на състава практика на ВКС, обективирана в решение №21/03.02.2017г. по т. д.№437/2016г., 2 т. о., и цитираните в същото актове по т. д.№762/2010г., 2 т. о. и по д.№1117/2019г., 2 т. о., че при определяне поведението на пострадалото лице като съпричиняване не е достатъчно да е установено несъответствие на същото със съответни правни норми, а то да е в пряка и непосредствена причинна връзка с настъпването на конкретните вреди. В случая дори и да е налице нарушение на чл. 94 от ЗДвП, не е налице обективна причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП. Независимо от това дали е спазил правилата за спиране в случая, не е налице съпричиняване от страна на водача на л. а. „Ф. П. , тъй като както е посочил и експерта и е видно от скицата и данните по делото, при праволинейно движение от страна на другия автомобил, без отклоняването му в посока банкета, което е било поради неовладяно превозно средство и не се установява технически проблем, лекият автомобил, управляван от водача Н., не би ударил спрения и сигнализиран със светлинен сигнал л. а. „Ф. П. , тъй като е имало прав участък, без неравности и наклон и водачът на л. а. „Р. М. е имал реална възможност да възприеме спрелия автомобил, на разстояние не по-малко от 200 метра и е имал възможност да задейства спирачната система, при което удар не би настъпил, но не са констатирани никакви спирачни следи в протокола за оглед на местопроизшествието / стр.6, т.6 от заключението на АТЕ/. Не може да се обоснове извод за нарушение на съдебната практика от въззивния съд поради посоченото, че съпричиняване било установено от наказателния съд. Съгласно константната съдебна практика на ВКС и от граматическото и логическо тълкуване на чл. 300 от ГПК, се налага извод, че по изрично разпореждане на закона влязлата в сила присъда е задължителна за съда, разглеждащ гражданскоправните последици от конкретно деяние, но само относно това, дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен. Следователно присъдата на наказателния съд се ползва със сила на пресъдено нещо единствено за изчерпателно посочените обстоятелства и всички други факти, изтъкнати в мотивите на същата не са задължителни за гражданския съд. Предвид горното преценявайки самостоятелно с оглед установените по делото обстоятелства и при позоваване на заключението на автотехническата експертиза дали пострадалият Г. В. е съпричинил процесното ПТП, апелативният съд е действал в съответствие със задължителната съдебна практика. Конкретните му фактически изводи не могат да бъдат ревизирани посредством така поставените от касатора правни въпроси, тъй като не се установява тези въпроси да са решени в противоречие с практиката на ВКС.
Следва да се отбележи, че напълно в противоречие с данните по делото касаторът поддържа, че неправилно не е уважено възражението му за съпричиняване и с оглед липсата на светлоотразителна жилетка от страна на пострадалия Г. В.. Констатира се, както от констативния протокол, така и от другите доказателства по делото, че същият е съставен от подписалия го мл. експерт в посочения час – 20,00ч., но за настъпило ПТП, което както е отразено в самия КП е настъпило на 15.05.2016г. в 15,10ч., т. е. безспорно в светлата част на деня. Следователно твърденията на касатора, че ПТП е настъпило по тъмно са изцяло неоснователни, още повече че в представения протокол за оглед на местопроизшествието е посочено изрично, че огледът му е започнал в 16,50 м., т. е. няма как самото ПТП да е настъпило в по-късен час, като изрично е отразено, че е при добра видимост и дневна светлина. Предвид горното съдът намира, че няма основание да бъде допуснато касационно обжалване по поставените въпроси във връзка със съпричиняването, на което се позовава касатора.
По отношение на останалите поставени в изложението въпроси, а именно относно приложението на чл. 52 от ЗЗД и въпроси 4 и 5, съдът намира, че съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното в жалбата Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., и по изключение, всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Ищците – преживялата съпруга и децата на починалия при ПТП безспорно попадат в кръга легитимирани лица. В случая Софийски апелативен съд е преценявал всички конкретни обстоятелства и е приел, че е налице установена от свидетелски показания силна връзка между починалия и неговите наследници по закон– преживяла съпруга и деца, която да обуславя присъждане на обезщетение в конкретните размери, като изрично я е изключил за другите родственици – внуците на починалия. Поставеният от касатора пети въпрос как да се процедира при липса на свидетелски показания не може да се приеме за значим, тъй като в случая са събрани и кредитирани такива гласни доказателства, изрично обсъдени и от СОС, и от въззивния съд. Поставеният от касатора четвърти и пети въпрос, ако се приеме, че са значими за делото, доколкото при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд се е ръководил от принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, спрямо тях също не е изпълнено допълнителното изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като разрешаването им от въззивния съд не е в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и с практиката на ВКС в цитираните от касатора решения. С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на Върховния съд е отговорил на въпроса кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост по чл. 52 ЗЗД и имат значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. В т. 11 на постановлението е указано на съдилищата, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В т. ІІ от съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е определил дължимото обезщетение за неимуществени вреди, след като е взел предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието справедливост. От мотивите към решението е видно, че въззивният съд е формирал решаващите си изводи относно справедливия размер на обезщетението в съответствие с относимата задължителна практика на ВС и ВКС, както и с посочената от касатора практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, и няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил всички релевантни факти относно определянето на размера на неимуществените вреди, поради което не е налице твърдяното несъответствие със задължителната практика на ВКС, което изключва проявлението, както на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на този по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като задължителната практика не е ревизирана. Настоящият състав не констатира при осъществяването на решаващата си дейност въззивният съд да се е отклонил от указанията, дадени в постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС, както и от цитираната от касатора, а и служебно известна на състава, практика на ВКС по чл. 290 ГПК / решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., решение
№ 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др./, тъй като при мотивиране на решението си същият е извършил анализ на всички събрани по делото доказателства, като установените въз основа на тях обстоятелства е съотнесъл към посочените в постановлението необходими за формирането на извода му за справедлив размер на обезщетението критерии. Съобразил е и общественото разбиране за справедливост към датата на настъпването на вредата, отчитайки конкретните икономически условия в страната, ориентир за което са съответните нива на застрахователно покритие. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед гореизложените съображения, ВКС намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното съдебно решение. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а от ответниците по касация не е заявено искане за присъждане на такива.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Второ т. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 617 от 28.04.2022г., постановено по в. гр. д. № 529/2022г. по описа на Апелативен съд – София, в обжалваните му части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.