5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4932

гр. София,

30.10.2025 г.

Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми октомври две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА

Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЗЛАТИНА РУБИЕВА

като разгледа докладваното от съдията Райчева гр. д. № 3338 по описа за 2025 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК

Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 457 от 23.01.2025 г. по в. гр. д. № 14689/2021 г. на Софийски ГС , с което е уважен иск по чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД.

Жалбоподателят -И. Л. П. - Н., чрез процесуалния си представител, излага съображения за наличие на основания за допускане на касационното обжалване и за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Ответникът - А. Х. Х., чрез процесуалния си представител, излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК, приема за установено следното:

С обжалваното решение, въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение от 08.06.2021 г. по гр. д. № 53879/2019 г. на РС - София, е осъдил И. Л. П. - Н. да заплати на А. Х. Х. сумата от 10 000 лв. представляваща част от сума в общ размер от 126 190 лв. на основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД ведно със законната лихва от 20.09.2019 г. г. (датата на предявяване на исковата молба) до окончателното изплащане.

Със същото решение изцяло е отхвърлен предявения главен иск за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сума в размер на 10 000 лв. част от сума в общ размер от 126 190 лв., представляваща заем получен на 10.05.2018 г. и като необжалвано в тази си част е влязло в законна сила.

Съдът е приел, че е сезиран с частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД за връщане на част от получена сума без основание в общ размер от 126 190 лв., представляваща заплатена по банков път от А. Х. сума на И. П. - Н..

Установено е по делото, че на 10.05.2018г. А. Х. е усвоил банков кредит в размер на 130 000 лева от „УникредитБулбанк“ АД и на същата дата е превел сумата 126 190 лв. с платежно нареждане по сметка на И. П., като в графата основание е посочено „по договор“.

От приетия по делото нот. акт №189/2018г. за учредяване на договорна ипотека се установява, че солидарни длъжници по кредита са „Синергон“ ООД / обявено по-късно в неплатежоспособност с начална дата от 14.03.2018г./ с представител А. Х. и „Илипра“ ЕООД представлявано от И. П.. Крайния срок за погасяване на кредита е 2038г., като за обезпечаване на кредита е вписана ипотека върху недвижими имоти, собственост на длъжниците, в [населено място], Обл.Перник.

От представена по делото декларация по чл.50 ЗДДФЛ от 2018г. се установява също така, че ищецът е отразил в същата предоставянето на заем на ответницата в размер на 126 190лв.

Съдът е приел, че ищецът е превел на ответницата сумата в размер на 126 190 лв. по банковата сметка, с което е изпълнил доказателствената си тежест да установи извършеното плащане. Прието е, че ответницата не е изпълнила доказателствената си тежест да установи наличието на основание, въз основа на което е получила сумата и респективно е задържала същата.

Въззивният съд е изтъкнал, че представените от ответницата доказателства във връзка с предоставен банков кредит и ипотекиране на имот за обезпечаването му сочи на облигационни отношения, възникнали между две дружества, а не такива по договор между ищеца и ответницата.

По отношение на направеното във въззивната жалба възражение, че ищецът е изпълнил свой дълг към ответницата, тъй като в основанието за плащане е посочено, че същото е извършено на основание договор, е прието, че е въведено едва въз въззивната жалба и същото е преклудирано. Въпреки това съдът е посочил, че погрешното посочване на основанието за плащане, респ. недоказване на твърдяното по първоначалния иск основание за плащане - договор за заем, не доказва плащането да е извършено в изпълнение на дълг на ищеца към ответницата.

По изложените съображения въззивният съд е приел, че предявеният частичен иск е основателен.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателката, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да изложи свои собствени мотиви и да направи самостоятелна преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните, както и за задължението на съда да определи правилно предмета на спора и действителното правно основание на иска. Поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и по ал. 2 –очевидна неправилност на решението поради липсата на ясни и безпротиворечиви мотиви.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставените от жалбоподателката въпроси. На същите в решението на въззивния съд е даден отговор в съответствие със трайната практика на ВКС, намерила израз в Тълкувателно решение по тълк. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС, както и на казуалната практика на ВКС, на което се позовава и жалбоподателката. В т. 1 и 2 от ТР по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото, както и че когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма. В цитираното от жалбоподателката решение от 30.10.2013 г. по т. д. №1091/2012г. по описа на ВКС , съдът също е посочил, че основание на предявения иск са фактите и обстоятелствата, от които произтича претендираното право, т. е. правната квалификация се определя въз основа на твърдяните от ищеца правопораждащи факти и в този смисъл, решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран - когато е определил спорното право въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, в който случай е разгледан иск на непредявено основание. В казуалната практика на ВКС се приема, че правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, когато съдът се е произнесъл извън определения от страните по спора предмет и обхвата на търсената защита. Когато такова нарушение не е налице, дадената от съда правна квалификация на иска, с който е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът трябва да разреши правния спор съобразно отправеното искане за защита и действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди относимите за спора факти, доказателства по делото, становищата на страните и приложимия материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения с първата инстанция, съгласно указанията в Тълкувателно решение № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС и т.19 от Тълкувателно решение по т. д. № 1/04.01.2001 г. ОСГК/т. 19/, тъй като нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т. ч. и квалифициране на спорното право. При съобразяване с трайно установената практика въззивният съд е определил предмета на спора и правната квалификация на иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.

Върховният касационен съд, състав на IV г. о. намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като даденото от въззивния съд разрешение на поставените от жалбоподателя въпроси съответства на практиката на ВКС, която е трайна и не е неправилна, за да се налага да бъде променяна.

Що се касае до поддържаното основание за допускане на касационното обжалване визирано в чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на решението, то настоящият състав намира, че същото е неоснователно. Жалбоподателят не е мотивирал наличие на конкретни пороци на решението, които да обуславят извод за очевидна неправилност на решението. Не се посочват и такива конкретни нарушения в дейността на въззивния съд, които да дават възможност да се направи извод за това твърдяната неправилност действително да е налице. Преценката за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 2 ГПК не е елемент от дейността по съществото на спора в касационната му фаза, когато се установяват действително съществуващи пороци на решението, а селекцията се състои само в преценка за наличие на достатъчна аргументираност в изложението на жалбоподателя, която в случая не е налице.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателката следва да заплати на ответника направените пред настоящата инстанция разноски за процесуално представителство в размер на 975 лева.

Предвид изложените съображения, съдът

ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 457 от 23.01.2025 г. по в. гр. д. № 14689/2021 г. на ГС – София в частта му, с която е уважен иск по чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД.

ОСЪЖДА И. Л. П. – Н. да заплати на А. Х. Х. сумата 975 лева разноски пред ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: