9О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 942 гр.София, 02.11. 2023 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Б. ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
КРАСИМИР МАШЕВ
като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 2538 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ЗД „Б. И. АД, Х. И. Г. и В. Б. М. срещу решение № 151/08.02.2022г. по в. гр. д. № 3217/2021г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, в различни негови части.
ЗД „Б. И. АД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 260146/10.05.2021г. по гр. д. № 247/2020г. на Софийски окръжен съд, ТО, 1 състав е отхвърлен предявеният от касатора-застраховател против В. Б. М. обратен иск по чл.433, т.3 КЗ за възстановяване на суми, заплатени като обезщетение на Х. И. Г..
Х. И. Г. обжалва въззивното решение в частта, с която след частични отмяна и частично потвърждаване на решение № 260146/10.05.2021г. по гр. д. № 247/2020г. на Софийски окръжен съд, ТО, 1 състав, е отхвърлен предявеният от него против ЗД „Б. И. АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над присъдените 15 000 лв. до претендираните 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие ПТП от 25.12.2019г.
В. Б. М., като трето лице-помагач на ответника-застраховател по иска с правно осн. чл.432, ал.1 КЗ - ЗД „Б. И. АД, обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение 260146/10.05.2021г. по гр. д. № 247/2020г. на Софийски окръжен съд ЗД „Б. И. АД е осъдено да заплати на Х. И. Г. на основание чл.432, ал.1 КЗ сумата от 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие ПТП от 25.12.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.01.2020г. до окончателното плащане.
Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно в съответните обжалвани части, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Писмени отговори са подадени от Х. И. Г., В. Б. М. и ЗД „Б. И. АД, като с първия отговор се оспорва основателността на касационната жалба на ЗД „Б. И. АД, а с останалите два – касационната жалба на Х. И. Г..
Подадени са и касационни жалби от ЗД „Б. И. АД и В. Б. М. срещу решение № 458/31.03.2022г. по в. гр. д. № 3217/2021г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, с което е допълнено по реда на чл.250 ГПК постановеното по делото решение № 151/08.02.2022г., като В. Б. М. е осъден да заплати на ЗД „Б. И. АД на основание чл.500, ал.2 КЗ сумата от 15 000 лв., представляваща присъдено в полза на Х. И. Г. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие ПТП от 25.12.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.01.2020г. до окончателното плащане, както и сумата от 1297,50 лв. – разноски по делото за адвокатска защита за въззивното производство, сумата от 900 лв. – държавна такса за въззивното производство и сумата от 112,50 лв. – съдебно – деловодни разноски, присъдени по въззивното дело, при условие че горепосочените суми бъдат заплатени от ЗД „Б. И. АД.
ЗД „Б. И. АД обжалва допълнителното решение в частта, с която предявеният от него срещу В. Б. М. иск по чл.500, ал.2 КЗ е отхвърлен за разликата над сумата от 15 000 лв. до сумата от 26 000 лв., частично претендирана от 40 000 лв. Твърди, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В. Б. М. поддържа, че решението по чл.250 ГПК е недопустимо в частта, с която размерът на присъдената в полза на ЗД „Б. И. АД сума евентуално надхвърля уважения размер на претенцията по главния иск.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното:
По отношение на обжалваното въззивно решение № 151/08.02.2022г. по в. гр. д. № 3217/2021г. на САС:
Касационната жалба на ЗД „Б. И. АД следва да бъде преценена като недопустима. За страната отсъства правен интерес от обжалване на въззивното решение в частта, с която предявеният обратен иск е отхвърлен поради липса на предпоставките на чл.433, т.3 КЗ, предвид доводите по жалбата, касаещи единствено второто заявено от застрахователя основание за регресна претенция по чл.500, ал.2 КЗ, по което след подаване на касационната жалба е постановеното по същото дело решение по чл.250 ГПК. С последното обратният иск на застрахователят е уважен на основание чл.500, ал.2 КЗ, т. е. целеният от дружеството правен резултат – осъждане на делинквента да възстанови платените на пострадалия суми, вече е постигнат. С оглед на това касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане.
Кaсационните жалби на Х. И. Г. и на В. Б. М. са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил заключенията на допълнителната САТЕ и СМЕ, както и събраните по делото свидетелски показания, и е приел за установено, че на 25.12.2019г. В. Б. М., като водач на застрахования при ответното застрахователно дружество лек автомобил „Пежо 107“, е предизвикал ПТП, при което е причинил телесни увреждания на ищеца Х. И. Г.. По отношение на първото възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия поради непоставянето на обезопасителен колан, САС е отчел приетото в заключението на СМЕ, че съобразно механизма на ПТП и естеството на процесните травми ищецът би получил уврежданията независимо от това дали е пътувал с колан или не. С оглед на това е заключил, че обстоятелството, че пострадалият е пътувал без правилно поставен обезопасителен колан, не е в причинна връзка с претърпените от него увреждания при ПТП. На следващо място, въззивният съд, като е намерил, че установената от констативния протокол за ПТП концентрация на алкохол в кръвта на водача В. Б. М. от 0,35 промила е в рамките на разрешената от закона до 0,5 промила алкохол в кръвта, е приел, че ищецът не е завишил рисковете за здравето си, приемайки да пътува при водач с такава ниска концентрация на алкохол в кръвта, респ. поведението му не е в причинна връзка с увреждането му. По отношение на третото възражение за съпричиняване, САС е съобразил свидетелските показания на В. А. и е намерил, че въпреки че пострадалият е знаел, че В. Б. М. не е правоспособен водач, съзнателно е предприел пътуване в управлявания от него автомобил, с което е поел риск по-висок от нормалното пътуване в автомобил. Ищецът е пренебрегнал собственото си здраве и живот, което е противоправно поведение в причинна връзка с процесното ПТП. С оглед на това въззивният съд е заключил, че е налице съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия. По отношение на последното възражение, основано на поведението на ищеца при излизане на автомобила от пътя, изразяващо се в дърпане внезапно на ръчната спирачка, САС е съобразил заключението на допълнителната САТЕ и е счел, че макар поведението да е рисково, същото не е в причинна връзка с настъпилото ПТП. При определяне на размера на съпричиняване апелативният съд е отчел, че вината на водача на МПС за настъпване на ПТП е по-голяма от тази на пострадалия, тъй като е поел отговорност да превозва пътници в автомобил, без да е правоспособен, избрал е превишена и несъобразена скорост за движение и не е манипулирал опитно с уредите за управление на автомобила. Въз основа на тези съображения въззивният съд е заключил, че съпричиняването възлиза на 25 % от страна на пострадалия.
По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди САС е съобразил възрастта на ищеца към датата на ПТП – 18 години; претърпените от него травми на главата, лакътя на лявата ръка, разкъсване на сухожилието на триглавия мускул на лява мишница; не много продължителния възстановителен период около 2 месеца; претърпяната оперативна намеса; обездвижването на ръката; необходимостта от помощ в ежедневието; обстоятелството, че първоначално ищецът е изпитвал интензивни болки, както и неговото възстановяване. Отчел е също и момента на настъпване на увреждането – 2019г., както и стандарта на живот в страната към този момент. С оглед на тези съображения въззивният съд е счел, че справедливото обезщетение възлиза на 20 000 лв., като го е редуцирал до 15 000 лв., поради приетия размер на съпричиняване.
По касационната жалба на Х. И. Г.:
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът не е формулирал изричен правен въпрос, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, по който касационният съд да се произнесе. Изложението на основанията за допускане на касационно обжалване съдържа само оплаквания за неправилно приложение на закона – чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД, поради което доводите в него представляват основания за неправилност на атакуваното решение, съгласно чл.281, т.3 ГПК, относими към разглеждане на жалбата по същество, а не такива, относими към фазата по селекция на касационните жалби. Последната предполага разглеждане на дадени разрешения по приложение на материалноправни или процесуалноправни норми във връзка с конкретно поставени правни въпроси, а не проверка за обоснованост на изводите на въззивния съд относно приетите за установени факти. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, липсата на формулиран правен въпрос е достатъчна причина за недопускане на касационното обжалване, като ВКС няма правомощия да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касатора, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставен от страната правен въпрос. Извън изложеното, от данните по делото е видно, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд надлежно е преценил фактите, за които касаторът твърди, че са останали без обсъждане, а по отношение на приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД съображенията на съда са в съответствие с Тълкувателно решение № 1/23.12.2015г. по тълк. д. № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, съгласно което поемането на предвидим и реално очакван риск /каквото безспорно е качването в автомобил, управляван от неправоспособен водач/ представлява обективен принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, който е противоправен и се намира в пряка причинна връзка с вредоносния резултат.
По касационната жалба на В. Б. М.:
В изложението по чл.284, ал.1, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ За точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД трябва ли решаващият съд да извърши преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за определяне на обезщетението поотделно и в съвкупност? За да бъде спазен критерият справедливост по чл.52 ЗЗД, достатъчно ли е в мотивите на съдебното решение съдът само формално да е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, но без да е мотивирал оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите?; 2/ Годно доказателствено средство ли са свидетелските показания за установяване на факти, изискващи специализирани знания в областта на медицината, имащи значение за определянето на размера на обезщетението?; 3/ Как следва да се преценяват свидетелските показания и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл.172 ГПК при противоречие с показанията на друг свидетел, за когото не е налице тази хипотеза, както и с други доказателства по делото? Позовава се на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като правните въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първи въпрос – обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., решение № 161/17.01.2020г. по т. д. № 2783/2018г. на ВКС, II т. о., решение № 15/19.02.2020г. по т. д. № 146/2019г. на ВКС, II т. о., решение № 252/07.03.2018г. по гр. д. № 60225/2016г. на ВКС, IV г. о., решение № 94/18.07.2019г. по т. д. № 3030/2018г. на ВКС, II т. о. и решение № 28/24.04.2020г. по т. д. № 374/2019г. на ВКС, II т. о.; по втори въпрос – обективирана в решение № 197/19.10.2017г. по гр. д. № 60258/2016г. на ВКС, IV г. о., решение № 314/22.11.2011г. по гр. д. № 392/2011г. на ВКС, II г. о. и решение № 133/19.11.2020г. по т. д. № 2306/2019г. на ВКС, II т. о., а по трети въпрос – обективирана в решение № 79/12.07.2017г. по гр. д. № 3244/2016г. на ВКС, IV г. о. и решение № 700/28.10.2010г. по гр. д. № 91/2010г. на ВКС, IV г. о.
Първият въпрос не отговаря на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968г., ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г. понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените в резултат на деликта болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на болките, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Именно икономическата конюнктура е в основата на нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. В разглеждания случай САС в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на релевантните факти и обстоятелства, като ги е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност, а не формално, в който смисъл е наведеното от касатора твърдение.
Вторият и третият въпроси не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдържат субективен оценъчен елемент по отношение на доказателствата по делото. По своето същество въпросите представляват твърдения за необоснованост на изводите на съда по отношение на събраните доказателства и изискват техния анализ, по-конкретно на свидетелските показания на майката на ищеца и заключението на СМЕ. Необосноваността е основание за отмяна на въззивното решение като неправилно и сочи на оплакване по чл.281, т.3 ГПК, което не може да бъде предмет на проверката във фазата по чл.288 ГПК.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивно решение № 151/08.02.2022г. по в. гр. д. № 3217/2021г. на САС.
В полза на страните не се дължат разноски за подадените от тях касационни жалби. В качеството на ответник по подадената от насрещната страна-застраховател касационна жалба В. Б. М. не ангажира доказателства за извършени разноски.
По отношение на обжалваното въззивно решение № 458/31.03.2022г. по в. гр. д. № 3217/2021г. на САС:
Кaсационните жалби на ЗД „Б. И. АД и на В. Б. М. са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, като е съобразил, че с постановеното по делото решение № 151/08.02.2022г. е разгледал и се е произнесъл само по иска по чл.500, ал.1, т.1 КЗ, квалифициран като такъв по чл.433, т.3 КЗ, е приел, че не са налице мотиви и произнасяне по второто заявено от застрахователя основание за регресна претенция против делинквента, а именно обстоятелството, че последният е управлявал МПС без да е правоспособен водач – иск по чл.500, ал.2 КЗ. Съобразил е представения по делото протокол за ПТП и е приел за безспорно установено, че В. Б. М. е бил неправоспособен водач към момента на ПТП. Изтъкнал е, че в тази част протоколът има характер на официален свидетелстващ документ и по същество не е спорен между страните. С оглед на това САС е заключил, че е доказана хипотезата на чл.500, ал.2 КЗ и виновният за ПТП неправоспособен водач дължи на застрахователя сумата от 15 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 21.01.2020г. до окончателното плащане, сумата от 1297,50 лв. – разноски по делото за адвокатска защита, сумата от 900 лв. – държавна такса, както и сумата от 112,50 лв. – съдебно – деловодни разноски.
По касационната жалба на ЗД „Б. И. АД:
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът поставя следните правни въпроси: „Спазен ли е и приложен ли е принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди по конкретното дело в съответствие с ППВС № 4/1968г.? Даденото от въззивния съд разрешение на значимия за крайния резултат по делото въпрос на материалното право, свързан с критериите за определяне на „справедливо“ по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди, е ли е в противоречие със задължителната практика на ВКС в тази насока, израз на която е ППВС № 4/1968г.? Правилно ли са разгледани и оценени от въззивната инстанция въпросите за критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ по чл.52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинено в резултат на деликт увреждане?“. Въвежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 93/23.06.2011г. по т. д. № 43/2010г. на ВКС, II т. о., решение № 33/21.03.2015г. по т. д. № 543/2014г. на ВКС, II т. о. и решение № 36/08.03.2016г. по т. д. № 507/2015г. на ВКС, I т. о.
Поставените въпроси не отговарят на изискванията на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС съобразява, че същите имат отношение към определянето на размера на дължимото от застрахователя по чл.432, ал.1 КЗ обезщетение в полза на увреденото лице и са били предмет на преценка от въззивната инстанция в решение №151/08.02.2022г. по в. гр. д. № 3217/2021г. на Софийски апелативен съд. Срещу същото в осъдителната част за сумата от 15 000 лв. застрахователното дружество не е подало касационна жалба. В този смисъл формулираните в изложението към касационната жалба въпроси са били преценявани в основното решение на САС, но не и отново в допълнителното решение на САС и нямат характера на обуславящи изхода на делото по него.
По касационната жалба на В. Б. М.:
В молба – уточнение с вх. № 18137/22.08.2022г. касаторът поддържа, че е налице предпоставката по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационно обжалване в случай, че бъде допусната до касационно обжалване жалбата му срещу основното решение в частта за осъждане на застрахователя да заплати на увреденото лице сумата от 15 000лв. и се стигне до намаляване на размера му. Тъй като съобразно изложеното по-горе не се допуска касационно обжалване по касационната жалба на М. срещу основното решение на САС в частта, с която след частична отмяна на решение 260146/10.05.2021г. по гр. д. № 247/2020г. на Софийски окръжен съд, ТО, 1 състав, ЗД „Б. И. АД е осъдено да заплати на Х. И. Г. на основание чл.432, ал.1 КЗ сумата от 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие ПТП от 25.12.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.01.2020г. до окончателното плащане, то не е налице твърдяната от касатора вероятност допълнителното решение № 458/31.03.2022г. по в. гр. д. № 3217/2021г. на САС да е евентуално недопустимо.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивно решение № 458/31.03.2022г. по в. гр. д. № 3217/2021г. на САС.
В полза на страните не се дължат разноски за подадените от тях касационни жалби.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 151/08.02.2022г. по в. гр. д. № 3217/2021г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 458/31.03.2022г. по в. гр. д. № 3217/2021г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, постановено по реда на чл.250 ГПК.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба на ЗД „Б. И. АД против решение № 151/08.02.2022г. по в. гр. д. № 3217/2021г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, в частта, с която след частична отмяна на решение № 260146/10.05.2021г. по гр. д. № 247/2020г. на Софийски окръжен съд, ТО, 1 състав е отхвърлен предявеният от ЗД „Б. И. АД против В. Б. М. обратен иск по чл.433, т.3 КЗ за възстановяване на суми, заплатени като обезщетение на Х. И. Г..
Определението в частта, с която се оставя без разглеждане касационната жалба на ЗД „Б. И. АД, може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението, а в останалата част по чл.288 ГПК - не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: