О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4882

София, 28.10.2025 година

Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева

Е. Д. изслуша докладваното от съдия Е. Д. гражданско дело № 4378 от 2024 година, и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на адв. Т. Б. като пълномощник на Т. П. Д. срещу въззивно решение № 293, постановено на 08.07.2024 г. по в. гр. д. № 392/2024 г. по описа на Окръжен съд - Хасково, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за уважаване на предявените от П. Ц. П. срещу жалбоподателката и П. П. Ж. искове, квалифицирани с правно основание чл. 21, ал. 4 СК, за признаване за установено по отношение на ответниците, че всяка от тях не е собственик на по 1/6 ид. ч. от правото на собственост върху подробно описани недвижими имоти.

В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. „налице ли е окончателно прекъсване на фактическата, духовна и икономическа връзка между съпрузите /фактическа раздяла/, което е основание за оборване на презумпцията за наличие на СИО досежно възмездното придобиване на недвижими имоти по време на брака им, при условие, че са налице доказателства за извършване на съвместни разпоредителни действия на съпрузите, включително в периода на придобиване на имотите“. Сочи се противоречие с тълкувателно решение № 35/14.06.1971 г., ОСГК на ВС и решение № 146/18.10.2019 г. по гр. д. № 137/2019 г. на ВКС, първо г. о. 2. „за тежестта за доказване при оборване на презумпцията за съвместен принос, както и за възможността страна по сделка да опровергава съдържанието на подписан от нея нотариален акт“, като се сочи противоречие с решение № 20/26.02.2021 г. по гр. д. № 1409/2020 г. на ВКС, първо г. о.; 3. „относно дейността на възивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал, след обсъждане доводите и възраженията на страните при съблюдаване на очертаните с възивната жалба предели на въззивното производство и релевираните в нея оплаквания, да изложи собствени мотиви по съществото на спора“. Твърди се противоречие с решение № 44/10.07.2020 г. по гр. д. № 1963/2019 г. на ВКС, второ г. о.

Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК - очевидна неправилност.

Ответникът П. Ц. П., чрез процесуалния си представител, е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изразил становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

Ищецът е предявил срещу ответниците отрицателни установителни искове за признаване за установено в отношенията между страните, че Т. Д. и П. Ж. /негови дъщери/ не притежават на основание наследствено правоприемство от майка си Н. А. П., починала на 09.11.2020 г., процесните идеални части от описаните имоти. Посочил е, че придобитите имоти по време на брака: апартамент в [населено място] и поземлени имоти, находящи се в [населено място], [населено място], [населено място], [населено място], [населено място] и [населено място], заедно с находящи се в тях жилищни сгради, лятна кухня, гараж, кравеферма, телчарник и стопански сгради, не са представлявали съпружеска имуществена общност поради липса на принос на съпругата в придобиването. Изложил е твърдения, че тези имоти са негова лична собственост. Между него и съпругата му е настъпила фактическа раздяла през 1999 г., когато е заживял на квартира в процесното жилище. Закупил е същото през 2001 г. и е заживял в него с новороденото си дете и неговата майка. Започнал да се занимава с животновъдство и е бил регистриран като земеделски производител през 2002 г., след което във връзка с дейността си е закупил процесните имоти.

Ответницата П. П. Ж. е признала исковете.

Ответницата Т. П. Д. е оспорвала исковете с твърдението, че майка й има принос в придобиването на имотите.

По делото е установено, че бракът между ищеца и майката на ответниците Н. П. е сключен през 1971 г., като последните са родени съответно през 1972 г. и 1975 г. Преди 1999 г. дъщерите вече са имали сключени бракове, като ответницата Ж. е живяла при майка си.

Въз основа анализ на свидетелските показания, както и на признанието на исковете, направено от ответницата П. Ж., въззивният съд е приел, че настъпилата фактическа раздяла между родителите на ответниците през 1999 г., е била трайна, с прекъсване на всяка връзка /духовна, физическа и икономическа/ между съпрузите. Обсъдил е подробно показанията на свидетелите Б., Т. и П., от които се установяват следните факти: през 1999 г. ищецът е напуснал семейното жилище; не е посещавал същото; съпрузите не са поддържали никакви контакти. Не е кредитирал показанията на свидетелите Д. /съпруг на ответницата Д./, Д. /свекърва на ответницата Д./ и Г., според които съпрузите не са били разделени, като противоречащи на останалите събрани доказателства. Според обясненията на ответницата Ж., дадени по реда на чл. 176 ГПК, след 1999 г. родителите й не са поддържали никаква връзка, като баща й е създал друго семейство, родило му се е дете. От представените писмени доказателства е видно, че имотите са закупувани от П. П. в периода след 2001 г.

Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Решаващият правен извод в обжалваното въззивно решение е свързан с приетото за установено, че имотите са били придобити по време на брака между ищеца и майката на ответниците, но при настъпила фактическа раздяла. Изводът е направен при съобразяване на дадените с тълкувателно решение № 35/14.06.1971 г., ОСГК на ВС указания, съгласно които придобити по време на брака вещни права върху недвижими имоти стават СИО, независимо дали същите са придобити през време на фактическата раздяла на съпрузите, освен ако между тях не са били прекъснати всякакви духовни, физически и икономически връзки.

В цитирания тълкувателен акт са дадени разяснения, че продължителната фактическа раздяла на съпрузите се характеризира с прекъсването на физическата, духовна и икономическа връзка между тях, в резултат на което е изключена всякаква възможност за придобитите имущества от някой от съпрузите другият съпруг да има принос. Ето защо при дълга фактическа раздяла между съпрузите, макар и да се включва в рамките на началния и краен срок на понятието „през време на брака“, не може да се приеме, че има нормален брак между съпрузите, че придобитите от тях имущества са резултат на съвместните им усилия.

При съобразяване на тези разяснения, Върховният касационен съд в своята практика приема, че имуществата, придобити от единия от съпрузите през време на трайна фактическа раздяла, която е довела до прекъсване на всякакви духовни, физически и икономически връзки между съпрузите, е негова лична собственост, а не съпружеска имуществена общност. В случая въззивният съд е обосновал извод, основан на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, че към момента на придобиване на процесните недвижими имоти родителите на ответниците са били в продължителна и трайна фактическа раздяла, настъпила през 1999 г., която е довела до прекъсване на всякакви икономически и духовни връзки между тях.

Следва да се посочи, че по всяко конкретно дело съдът преценява дали спорното имущество е придобито при условията на фактическа раздяла, при съвкупна преценка на доказателствата по делото. Случаите са различни и не може да се изведе едно общо правило, а разрешението зависи от съвкупната преценка на доказателствата по делото. В настоящата хипотеза е направена такава преценка, като е обоснован извод за настъпила трайна и окончателна фактическа раздяла между съпрузите.

Поставеният първи въпрос е обоснован с доводи за извършени разпоредителни сделки от двамата съпрузи, за които се твърди, че сочат на наличие на икономически връзки между тях.

Не се установява противоречие с цитираното решение № 146/18.10.2019 г. по гр. д. № 137/2019 г. на ВКС, първо г. о. В същото е даден отговор на въпроса налице ли е окончателно прекъсване на фактическата, духовна и икономическа връзка между съпрузите /фактическа раздяла/, съставляващо основание за оборване на законовата презумпция за наличие на СИО по отношение възмездното придобиване на недвижим имот по време на брака, при условие, че са налице доказателства за извършване на съвместни разпоредителни действия на съпрузите. Разгледана е хипотеза, при която е било поето общо задължение по договор за кредит и същото е било обезпечено с ипотека съвместно от двамата съпрузи върху техен общ имот, като същевременно са били налице данни за съвместно извършване в същия период на разпоредителни сделки с общо имущество. Посочено е също така, че при наличието на такива данни страната, която твърди, че икономически връзки между съпрузите не са съществували, следва да установи конкретната причина за извършването на тези действия и по-специално, че действията са били извършвани по необходимост, по причина, че подобни съвместни действия са били наложителни само и единствено поради факта на съпритежаване на ипотекираното, респективно съвместно разпореденото имущество.

Не се разкрива сходство с горната хипотеза, тъй като в настоящата съпругата не е била кредитополучател по договор за кредит, нито съпрузите са ипотекирали за неговото обезпечаване общ имот. В случая с оглед събраните доказателства следва да се приеме, че единствено установените действия на разпореждане с общо имущество са били извършвани съвместно от съпрузите само по причина на тяхната наложителност, с оглед съпритежаване на разпореденото имущество.

Вторият въпрос е свързан с оборване на презумпцията за съвместен принос, като твърдяното противоречие е изведено от положението, че не е била налице пълна липса на принос, като последният отново е обоснован с извършените разпоредителни сделки съвместно от съпрузите.

Решение № 20/26.02.2021 г. по гр. д. № 1409/2020 г. на ВКС, първо г. о., е посочено с оглед приетото в него, че за страната по сделката, сключена в нотариална форма, действа забраната на чл. 164, ал. 1, т. 2 ГПК, поради което събраните свидетелски показания според касатора са били недопустими. Гласните доказателства в процеса са събрани за установяване на фактическата раздяла между съпрузите, като същите не са били допуснати за опровергаване съдържанието на документ. Липсата на принос е била изключена от установената по делото трайна фактическа раздяла.

Третият въпрос е мотивиран с доводи за това, че във въззивното решение липсват собствени мотиви относно пълната липса на принос на наследодателката на ответниците, както и налице ли е продължителна фактическа раздяла между двамата съпрузи.

Не е налице противоречие с трайната съдебна практика, според която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантните факти, от които произтича спорното право, обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. Въззивният съд е изложил собствени мотиви по съществото на спора, като решението съдържа изчерпателно обсъждане на доказателствата, както и изложени съображения за установените факти и доказателствата, които ги подкрепят.

Не се установява и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – не е налице порок на обжалваното решение, който може да бъде изведен пряко и единствено от неговото съдържание, както и такова съществено процесуално нарушение, което да е довело до формиране на решаващ за изхода на делото резултат. Очевидната неправилност е обоснована с логическо противоречие между обсъдените доказателства и фактическите изводи на въззивния съд, както и с липсата на изложени собствени мотиви. При формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд са спазени логическите, опитните и научните правила, поради което не може да се приеме, че решението е явно необосновано.

С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 2 400 лв. – разноски /за адвокатско възнаграждение/ в касационното производство.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 293, постановено на 08.07.2024 г. по в. гр. д. № 392/2024 г. по описа на Окръжен съд - Хасково.

Осъжда Т. П. Д. със съдебен адрес: [населено място], [улица], адв. Т. Б., да заплати на П. Ц. П. от [населено място], [община], сумата 2 400 лв. – разноски в касационното производство.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: