О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4880

гр. София, 28.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети октомври две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: В. М.

Е. Д.

като изслуша докладваното от съдия Е. Д. ч. гр. дело № 3255 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба от Л. Д. В., подадена чрез адв. И. Т., срещу определение № 341/02.06.2025 г. по гр. д. № 255/2025 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 205/02.05.2025 г. по гр. д. № 265/2024 г. на Окръжен съд – Търговище, с което производството по делото по предявените от жалбоподателя против С. Й. С. и Е. Л. В., в качеството й на ЕТ „Димитров-2001-Е. В. , искове с правно основание чл. 440 ГПК е прекратено на основание чл. 130 ГПК.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във връзка с което са поставени следните въпроси: 1. „За допустимостта на отрицателен установителен иск необходимо ли е всякога интересът да е непосредствен, или е достатъчно той да е евентуален?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с определение № 677/19.07.2010 г. по ч. гр. д. № 108/2010 г. на ВКС, I г. о., ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС; 2. „Налице ли е правен спор, ако ответниците не оспорват правото на собственост на ищеца, но с предприетите действия застрашават същото, а за в бъдеще тези действия могат да доведат до загубване на правото на ищеца?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с ТР № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. дело № 3 от 2015 г. на ОСГТК на ВКС; 3. „За да е допустим иск за защита на гражданско право, достатъчно ли е ищецът да твърди, че притежава право, чието съществуване и/или упражняване би било осуетено от действията и претенциите на ответната страна?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Позовава се и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност.

В законоустановения срок е постъпил отговор на насрещната страна С. Й. С., подадена чрез адв. С. С., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на подадената частна касационна жалба.

Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирани лица и срещу преграждащо определение на въззивен съд, подлежащо на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. Не са налице обаче основанията за допускане на обжалваното определение до касационен контрол.

За да постанови обжалваното определение съдът е приел следното: в исковата молба се излага, че ищецът е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], представляващ УПИ *-*, кв. 9 по плана на населеното място, отреден за „Детска градина“, с площ от 12 300 кв. м., ведно с построената в него сграда, представляваща детска градина и склад, с обща застроена площ от 496 кв. м. Собствеността е придобита с договор за дарение от 16.03.2007 г., сключен от В. Д. В., брат на жалбоподателя, действащ като ЕТ „Димитров-2001-В. Д.“, гр. Попово. Срещу процесния имот било насочено принудително изпълнение по изп. д. № 350 по описа на ЧСИ А. З., рег. № *, с взискател С. Й. С. и длъжник ответницата Е. Л. В., в качеството й на ЕТ „Димитров-2001-Е. В. , която се явява правоприемник на търговското предприятие на В. В.. От отговора на исковата молба се установява, че ответникът С. Й. С. не оспорва правото на собственост на ищеца върху посочения имот. Въпреки това смята, че същият е годен обект на принудително изпълнение с оглед на обстоятелството, че В. Д. В., в качеството му на ЕТ „Димитров-2001-В. Д. е учредил на 12.03.2007 г. особен залог по реда на ЗОЗ на търговското си предприятие, в чието имущество влизал и процесния имот, за обезпечаване на договор за инвестиционен банков кредит от 27.09.2006 г., вземането по който договор е цедирано на С. и се изпълнява по горепосоченото изпълнително дело.

Въз основа на така установената фактическа обстановка е направен извод, че между страните няма спор относно собствеността на процесния недвижим имот. Обосновано е заключение, че действителният спор между страните, за съществуване на валидно заложно правоотношение, не се включва в предмета на предявените искове по чл. 440 ГПК, който обхваща единствено въпроса за липсата на принадлежност на правото на собственост върху недвижимия имот в патримониума на длъжника. В резултат на това е прието, че за ищеца не е налице интерес от предявените искове, тъй като формалното установяване, че длъжникът не е собственик на имота, не би довело до прекратяване на изпълнението върху него на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК, ако взискателят може да противопостави заложни права на третото лице.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Поставените от жалбоподателя въпроси се отнасят до правния интерес от търсената с предявените отрицателни установителни искове по чл. 440 ГПК, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК. Този въпрос е обуславящ за изхода на спора, с оглед изводите на въззивната инстанция за липса на такъв, в резултат на което производството по делото е прекратено. Не се установява наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касация. На първо място следва да се посочи, че даденото с т. 4 от ТР № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. дело № 3 от 2015 г. на ОСГТК на ВКС разрешение не е относимо към настоящия спор, тъй като разглежда въпроса за конкуренцията между способите за защита срещу принудителното изпълнение по чл. 440 ГПК и този по чл. 435, ал. 4 ГПК, който не е релевантен за настоящото производство. Изложеното се отнася и за посоченото определение № 677/19.07.2010 г. по ч. гр. д. № 108/2010 г. на ВКС, I г. о., което касае иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Посоченото тълкувателно решение по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС е относимо към спора. Според т. 1 от него, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, като при липса на правен интерес производството се прекратява. В настоящия случай съдът се е съобразил с дадените в цитираното тълкувателно решение указания, като е изследвал посочените в него критерии за наличието на правен интерес от исковете. От съдържанието на подадения отговор на исковата молба от С. С. е установено, че няма спор относно правото на собственост върху процесния недвижим имот. Съдът е изложил и своите мотиви, защо счита, че ищецът няма възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника, с оглед на обстоятелството, че евентуалното уважаване на иска не би довело до прекратяване на изпълнението върху него на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК, при положение, че ответникът има възможност да противопостави свои заложни права върху вещта. От изложеното следва, че даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в съответствие с указанията на посоченото тълкувателно решение.

Само за пълнота може да се посочи, че настоящият състав споделя изложените в обжалвания акт мотиви, че защитата на правата на ищеца не може да стане с предявяването на иск по чл. 440 ГПК в хипотезата, в която взискателя може да противопостави обезпечителни права на третото лице. Съгласно практиката на ВКС, в тази хипотеза приобретателят не е трето лице и няма правен интерес от предявяване на иска по чл. 440 ГПК ( в този смисъл са определение № 60103/19.07.2021 г. по ч. гр. д. № 1827/2021 г. на ВКС, I г. о., определение № 189/28.09.2017 г. по ч. гр. д. № 3126/2017 г. на І г. о., определение № 348/12.05.2014 г. по ч. гр. д. № 1594/2014 г. на ІV г. о. и др.). Този извод следва от разпоредбата на чл. 429, ал. 3 ГПК, с която законодателят е предоставил на взискателя право да насочва изпълнение върху имущество, което е собственост на трето лице. В тази хипотеза, собственикът - учредител на вещното обезпечение по силата на закона, е в правното положение на длъжника по изпълнителния лист – адресат е на принудата, упражнявана върху личното му имущество, независимо че сам не отговаря за изпълнението на дълга. При зачитане на правилото по чл. 173 ЗЗД съдебната практика приема, че и всеки приобретател на това имущество следва да търпи последиците от привеждане в изпълнение на изпълнителния лист за обезпечения дълг така, както би ги понесъл учредителят. От това следва, че ищецът – жалбоподател в настоящото производство, няма качеството на трето лице по смисъла на чл. 440 ГПК и за него липсва правен интерес от предявяването на този иск.

Тъй като по поставените въпроси има установена практика на ВКС и жалбоподателят не обосновава допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така както е предвидено с т. 4 от ТР № 1 /2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, то и това основание не е осъществено.

Не се установява и наличието на очевидна неправилност на обжалваното определение – основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. В конкретния случай, изложеното основание е мотивирано с доводи за необоснованост на постановеното определение, тъй като не са обсъдени всички изложени пред въззивния съд доводи. Поради изложените по-горе съображения тези доводи не могат да обосноват очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК.

Предвид това, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената частна касационна жалба.

При този изход на спора жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба направените разноски за адвокатска защита в касационното производство в размер на 1 500 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 341/02.06.2025 г., постановено по гр. д. № 255/2025 г. по описа на Варненски апелативен съд.

Осъжда Л. Д. В., ЕГН [ЕГН], да заплати на С. Й. С., ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1 500 лева – разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: