Върховният административен съд на Р. Б. - Четвърто отделение, в съдебно заседание на тридесети май две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Т. Х. Членове: ЛЮБОМИРА МОТ. С. при секретар С. Т. и с участието на прокурора А. П. изслуша докладваното от съдията Л. М. по административно дело № 2657 / 2023 г.
Производството по реда на чл. 185 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по жалба на „Ч. Л. ЕООД, представлявано от управителя Ф. Х., подадена чрез процесуалния представител адвокат М. С., против чл. 3, ал. 1, ал. 2, ал. 3, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 от Наредба № 44 от 20.04.2006 г. за ветеринарномедицинските изисквания към животновъдните обекти /обн., ДВ, бр. 41 от 2006 г., изм. – ДВ, бр. 5 от 2020 г./.
Жалбоподателят излага доводи, че оспорените текстове ограничават стопанската инициатива и създават неравнопоставеност между различните субекти като възпрепятстват възможността за създаване на нови животновъдни стопанства и нарушават конкуренцията като създават предимства за вече съществуващи животновъдни ферми. В подкрепа на това се позовава на чл. 119 от ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) /ДФЕС/, чл. 16, чл. 52 и чл. 54 от Хартата на основните права на Европейския съюз /Хартата/, регламентацията на национално ниво, дадена в чл. 19 от Конституцията на Република България /КРБ, Конституцията/ и решения на Конституционния съд относно допустимите ограничения на стопанската дейност, осъществявана от правните субекти. Изразява становище, че както Хартата, така и Конституцията допускат ограничаване на правото на свободна стопанска инициатива само при наличието на определени условия и винаги пропорционално, при минимално ограничаване на конкуренцията. Според жалбоподателя безспорно наличието на епизоотична обстановка е ситуация, при която надделява общественият интерес от запазване на здравето на животните и предотвратяване на големи икономически загуби, и това налага намеса на държавата, включително чрез създаване на ограничения в условията на пазара. Счита обаче, че за да се спази принципът на пропорционалност и обоснованост на тези ограничения, те следва да отговарят на динамиката на епизоотичните обстановки, които винаги имат временен и различен по интензитет, и териториално разпространение характер. Цитират се отделни разпоредби от законодателството на ЕС относно мерките за борба със заболяванията африканската чума по свинете /АЧС/ и инфлуенца по птиците – Регламент (ЕС) 2016/429 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година за заразните болести по животните и за изменение и отмяна на определени актове в областта на здравеопазването на животните; Делегиран регламент (ЕС) 2020/687 на Комисията от 17 декември 2019 година за допълнение на Регламент (ЕС) 2016/429 на Европейския парламент и на Съвета, по отношение на правила за профилактика и контрол на някои болести от списъка; Регламент за изпълнение (ЕС) 2021/687 на Комисията от 26 април 2021 година за изменение на приложение I към Регламент за изпълнение (ЕС) 2021/605 за определяне на специални мерки за контрол във връзка с африканската чума по свинете; Директива 2002/60/ЕО на Съвета от 27 юни 2002 година за определяне на специфични разпоредби за борба с африканската чума по свинете и за отмяна на Директива 92/119/EИО относно болестта на Тешен и африканската чума по свинете; Директива 2002/60/ЕО на Съвета от 27 юни 2002 година за определяне на специфични разпоредби за борба с африканската чума по свинете и за отмяна на Директива 92/119/EИО относно болестта на Тешен и африканската чума по свинете. Жалбоподателят анализира и националната правна уредба в областта на мерките за профилактика, ограничаване и ликвидиране на някои особено опасни заразни болести. От изложената нормативна регламентация на ниво ЕС и национално ниво прави извода, че конкретните мерки не предвиждат ограничение във възможността за създаване на нови животновъдни обекти по принцип, независимо от епизоотичната обстановка и наличието изобщо на заразни заболявания по животните. Според жалбоподателя оспорените разпоредби от Наредба № 44 от 20.04.2006 г. за ветеринарномедицинските изисквания към животновъдните обекти, в редакцията след изменението им /ДВ, бр. 5 от 2020 г./ противоречат и на научните становища на Центъра за оценка на риска по хранителната верига и практиката на Българската агенция по безопасност на храните. На последно място се твърди липса на законова делегация за приемане на оспорените разпоредби, предвид изменението на чл. 137, ал. 10 от Закона за ветеринарномедицинската дейност, обн. ДВ бр. 13 от 14.02.2020 г.
Ответникът - министърът на земеделието, чрез процесуалния си представител старши юрисконсулт Л. Т., в съдебно заседание и в становище по съществото, оспорва основателността на жалбата. Поддържа, че с въведените през 2020 г. изменения в оспорените разпоредби на Наредбата не се нарушава свободната стопанска инициатива, като нормите включително срещат подкрепата на мнозинството от представителите на браншовете животновъдство и птицевъдство. Посочва, че на практика с измененията се въвеждат изискванията, които са определени с европейски регламенти, като излага подробни съображения досежно съответствието на измененията с първичното законодателство на ЕС.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че цялата наредба, включително и на акта, с който тя е изменяна, е издадена от компетентен орган, в кръга на законовата му делегация и при спазване на установения ред. Намира за неоснователно твърдението, че оспорените текстове, въвеждащи териториални ограничения по отношение на регистрацията на новите животновъдни обекти, противоречат на чл.16 от Хартата на основните права на ЕС, прогласяващ свободната стопанска инициатива, както и на чл.19 от Конституцията. Поддържа, че оспорените разпоредби от наредбата не противоречат на нормативни актове от по - висока степен, като съображения за целесъобразност, както и наличието на потребност от постигането на обществено приоритетни и значими цели, каквито са целите за подобряване на биосигурността, за подобряване на мерките в борбата със заразните заболявания по животните, и в частност въвеждането на изисквания за повишаване на мерките за биосигурността на животновъдните обекти за отглеждане на свине и птици, допускат различия в законодателните решения, без това да противоречи на конституционния принцип по чл. 19, ал. 2 от Конституцията. Предлага жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна.
Върховният административен съд, като прецени наведените в жалбата доводи и доказателствата по делото, приема следното:
Жалбата е допустима. Съгласно чл. 186, ал. 1 от АПК, право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи и законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него и за които той поражда задължения. „Ч. Л. ЕООД осъществява стопанската си дейност с основен предмет „Отглеждане на и търговия със селскостопански произведения и животни, хранителни продукти“. Фактическото осъществяване на тази дейност удостоверява с приложената към жалбата Регистрационна карта на земеделския производител, издадена от Областна дирекция „Земеделие“ на 14.05.2015 г. и заверена за 2022 г. Жалбоподателят е дружество - юридическо лице с надлежна процесуална легитимация, поради това, че се явява засегнато от оспорените разпоредби. С тях се засяга възможността му за регистрация на нови обекти за отглеждане на свине и птици, и разширяване на вече регистрираните такива, което има за последица ограничаване на евентуалното увеличаване на производството, развиване на стопанството и животновъдството, както и достъп до програми за финансиране. С оглед изложеното жалбоподателят по делото попада в кръга на лицата, за които нормативният акт поражда права и задължения в оспорената от него част. Във връзка с допустимостта на жалбата съдът преценява, че по смисъла на чл.187, ал. 1 от АПК оспорването на подзаконови нормативни актове е без времево ограничение, както и че не са налице процесуални пречки поради липса на данни за предходно съдебно обжалване на процесните разпоредби.
Като прецени наведените в жалбата доводи и доказателствата по делото, съдът приема следното:
Наредба № 44 от 20.04.2006 г. за ветеринарномедицинските изисквания към животновъдните обекти, издадена от министъра на земеделието и горите /обн., ДВ, бр. 41 от 2006 г.; изм., бр. 102 от 2006 г., бр. 40, 48 и 90 от 2008 г., бр. 50 от 2010 г., бр. 10 и 94 от 2012 г., бр. 69 от 2013 г., бр. 15 и 62 от 2014 г., бр. 44 от 2016 г., бр. 56 от 2017 г., бр. 17 и 42 от 2018 г., бр. 5 от 2020 г., бр. 6 от 2021 г./ е подзаконов нормативен акт по смисъла на чл. 75 от АПК. Оспорените разпоредби се съдържат в Раздел II „Общи ветеринарномедицински и зоохигиенни изисквания към животновъдните обекти за отглеждане на селскостопански животни“ и в съответната редакция са приети с 3 от Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 44 от 2006 г. за ветеринарномедицинските изисквания към животновъдните обекти, обн., ДВ бр. 5 от 17.01.2020 г. В изменената им и допълнена редакция предвиждат: Нови животновъдни обекти за отглеждане на свине във фамилна и индустриална ферма се изграждат при спазване на мерките за биосигурност и на разстояние не по-малко от 10 км от други обекти за отглеждане на свине във фамилна, индустриална ферма и заградена територия за отглеждане на космат дивеч. /чл. 3, ал. 1/; В случаите на технологично свързани обекти за отглеждане на свине в индустриална ферма разстоянията по ал. 1 не се прилагат. /чл. 3, ал. 2/; Нови животновъдни обекти за отглеждане на птици в индустриална ферма се изграждат при спазване мерките за биосигурност на разстояние не по-малко от: 1. 1500 метра от друг животновъден обект за отглеждане на птици и от регулацията на населените места – при отглеждане на открито; 2. 200 метра от друг животновъден обект за отглеждане на птици на закрито – при индустриално отглеждане на закрито. /чл. 3, ал. 3/; Нов животновъден обект за отглеждане на птици се изгражда на разстояние не по-малко от 10 км от заградена територия за отглеждане на пернат дивеч /чл. 3, ал. 4/; Разстоянията между животновъдните обекти по ал. 1, 3 и 4 се измерват между техните огради. (чл. 3, ал. 5); Разширение на сградите за отглеждане на свине и птици, както и разширение на самите животновъдни обекти, се допуска, ако не се нарушават изискванията за разстояния между обектите по ал. 1, 3 и 4. /чл. 3, ал. 6/.
Съгласно 4 от Преходните и заключителни разпоредби /ПЗР/ на Наредбата, същата се издава на основание чл. 137, ал. 10 от Закона за ветеринарномедицинската дейност и отменя Наредба № 29 от 2003 г. за ветеринарно-санитарните изисквания за животновъдни обекти за отглеждане на свине /обн., ДB, бр. 66 от 2003 г.; изм. и доп., бр. 42 от 2004 г./. Според посочената законова разпоредба в настоящата й редакция /Нова - ДВ, бр. 7 от 2013 г., изм., бр. 58 от 2017 г., в сила от 18.07.2017 г., изм. и доп., бр. 13 от 2020 г., в сила от 14.02.2020 г., бр. 102 от 2022 г. , в сила от 1.01.2023 г./ ветеринарномедицинските изисквания и мерките за биосигурност към животновъдните обекти се определят с наредби на министъра на земеделието. Поради това се установява, че по силата на 4 от ПЗР на Наредбата, същата се издава по прилагане на нормативен акт от по-висока степен – Закона за ветеринарномедицинската дейност във връзка с дадената от закона делегация относно отделни подразделения на закона, така както това е установено в приложимото правило на чл.7, ал. 2 от ЗНА.
Независимо, че към релевантния момент на изменение, съответно допълване на оспорените разпоредби на чл. 3, ал. 1, ал. 2, ал. 3, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 от Наредбата /ДВ, бр. 5 от 17.01.2020 г./ мерките за биосигурност в животновъдните обекти не са изрично включени в предмета на регулиране, така както е очертан в чл. 137, ал. 10 от Закона за ветеринарномедицинската дейност, в редакцията му към ДВ, бр. 17 от 2018 г., министърът на земеделието е разполагал с материалната компетентност по смисъла на чл. 76, ал. 1, предл. второ от АПК, да издаде оспорения акт. Това е така, защото издателят на акта е централен орган на изпълнителната власт с обща компетентност в областта на селскостопанската политика, а редакцията на цитираната разпоредба от Закона за ветеринарномедицинската дейност към ДВ, бр. 17 от 2018 г. му делегира правомощия да издаде нормативен акт от категорията на процесния, с който да бъдат регламентирани ветеринарномедицинските изисквания към животновъдните обекти. Освен това, според чл. 1, ал. 1 от Наредба № 44 от 20.04.2006 г. /доп. – ДВ, бр. 62 от 2014 г., изм., бр. 44 от 2016 г./ с нея се уреждат ветеринарномедицинските, включително мерките за биосигурност и зоохигиенните изисквания към животновъдни обекти за отглеждане на селскостопански животни, охлюви и калифорнийски червеи. По изложените съображения, настоящата инстанция счита за неоснователно твърдението на жалбоподателя, че е налице липса на компетентност за министъра на земеделието да приеме оспорените разпоредби.
Спазена е изрично предвидената писмена форма. Спазено е правилото на чл. 75, ал. 3 от АПК, изискващо процесният нормативен административен акт да има наименование, сочещо вида и автора на акта, както и главния му предмет. Текстът на наредбата е удостоверен по реда на чл. 78, ал. 1, т. 2 от АПК от издателя й и е изпълнено изискването на чл. 78, ал. 2 от АПК за обнародване на подзаконовия нормативен акт в "Държавен вестник" като условие за неговата валидност.
Не е налице допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила при издаването на оспорената наредба. Съобразно чл. 77 от АПК компетентният орган издава нормативния административен акт след като обсъди проекта заедно с представените становища, предложения и възражения. Видно от данните по делото е приложена извадка от интернет страницата на Министерството на земеделието, както и разпечатка от Портала за обществени консултации относно обявяването на 16.10.2019 г. на проекта на Наредбата за изменение и допълнение за обществено обсъждане, със срок до 15.11.2019 г. т. е. при спазване на срока по чл. 26, ал. 4, изр. първо от ЗНА. Приложен е доклад от заместник – министъра на земеделието, храните и горите, който съдържа подробни мотиви за предложените изменения и допълнения в съответните разпоредби на акта, както и справка за постъпилите становища и тяхното приемане или отхвърляне от органа, съобразно чл. 26, ал. 5 от ЗНА. По делото са налице и доказателства, от които е видно, че проектът на нормативен акт е изпратен на за съгласуване на органите, чиито правомощия са свързани с предмета на регулиране на предлагания акт или които са задължени да го прилагат.
В жалбата се сочи, че оспорените текстове ограничават стопанската инициатива и създават неравнопоставеност между различните субекти като възпрепятстват възможността за създаване на нови животновъдни стопанства и нарушават конкуренцията като създават предимства за вече съществуващи животновъдни ферми. Това оплакване е неоснователно. Свободата на стопанската инициатива винаги бива стеснявана от обществения интерес, какъвто е защитата на здравето на гражданите. Това виждане е застъпено от СЕС по дело C-544/2010 г., като в решението на Съда (трети състав) от 6 септември 2012 г. /Deutsches Weintor eG срещу Land Rheinland-Pfalz/ е посочено, че що се отнася, на второ място, до свободата при избор на професия и свободата на стопанската инициатива, следва да се напомни, че съгласно практиката на Съда свободното упражняване на професионална дейност, също както и правото на собственост, не е абсолютно, а трябва да се разглежда във връзка с неговата социална функция (вж. в този смисъл Решение от 14 декември 2004 г. по дело Swedish Match, C-210/03, Recueil, стр. I-11893, точка 72). Следователно свободите могат да бъдат предмет на определени ограничения, при условие че тези ограничения действително отговарят на преследваните от Европейския съюз цели от общ интерес и не представляват по отношение на преследваната цел непропорционална и нетърпима намеса, която би могла да накърни самата същност на тези права (Решение от 15 април 1997 г. по дело Irish Farmers Association и др., C-22/94, Recueil, стр. I-1809, точка 27, както и Решение от 10 юли 2003 г. по дело Booker Aquaculture и Hydro Seafood, C-20/00 и C-64/00, Recueil, стр. I-7411, точка 68). Поради това следва да се приеме, че свободата на стопанската инициатива, гарантирана в член 16 от Хартата, не е абсолютно право и неговото упражняване може да бъде правомерно ограничавано от законодателя на Съюза. От своя страна ДФЕС изисква да бъде осигурено високо равнище на защита здравето на хората и животните, както и на околната среда при определянето и изпълнението на политиките и дейностите на Съюза, като постигането на тази цел се осъществява включително чрез мерките във ветеринарната област, които имат за своя крайна цел опазването на здравето на хората. Това високо равнище на защита се гарантира от редица актове на първичното законодателство на ЕС, които ясно дефинират действията, които следва да бъдат предприети на национално ниво от компетентните органи. В преамбюла на Регламент (ЕС) 2016/429 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година за заразните болести по животните и за изменение и отмяна на определени актове в областта на здравеопазването на животните /Регламент (ЕС) 2016/429, 4/ изрично се посочва, че с цел да се гарантират високи стандарти за здравеопазването на животните и общественото здраве в Съюза и рационално развитие на селското стопанство и сектора на аквакултурата и да се повиши производителността следва да бъдат установени ветеринарно-здравни правила на равнището на Съюза. Тези правила са необходими, inter alia , за да се допринесе за завършването на вътрешния пазар и да се избегне разпространението на инфекциозни болести. Тези правила следва също, доколкото е възможно, да създадат условия за запазването на съществуващия здравен статус на животните в Съюза и да позволят по-нататъшното му подобряване. Освен това, според чл. 4, 23 от Регламента „биологична сигурност“ означава съвкупността от управленски и физически мерки, предназначени за намаляване на риска от въвеждане, развитие и разпространение на болести във, от и сред: а) дадена животинска популация; или б) даден животновъден обект, зона, компартмент, транспортно средство или всякакви други съоръжения, помещения или места. Съгласно чл. 10, 4 от Регламент (ЕС) 2016/429 мерките за биологична сигурност се изпълняват по целесъобразност чрез:- мерки за физическа защита, които могат да включват ограждане, преграждане, покриване, замрежване (според случая), както и почистване, дезинфекция и контрол на насекомите и гризачите; и - мерки за управление, които могат да включват процедури, по които животни, продукти, транспортни средства и хора могат да влизат в животновъдния обект и да излизат от него; процедури за използване на оборудването; условия на движение в зависимост от произтичащите рискове; условия за въвеждането на животни или продукти в животновъдния обект; карантина, изолация или отделяне на нововъведени или болни животни; система за безопасно унищожаване на умрели животни и други странични животински продукти. Изискванията на чл. 269, 1, б. „а" от Регламент (ЕС) 2016/429 позволяват на държавите членки да приемат национални мерки и да прилагат на своя територия мерки в допълнение към предвидените в същия регламент или по-строги от тях, които се отнасят до отговорностите за здравеопазването на животните, предвидени в част I, глава 3 (члeнове 10-17).
Към датата на публикуване на проекта на Наредба за изменение и допълнение на Наредба 44 от 2006 г. безспорно е била налице усложнена епизоотична обстановка в страната от АЧС, бързо нарастващ брой огнища при домашните свине и установени случаи при дивите свине, както и установена инфлуенца по птиците – обстоятелства, които са били изрично упоменати в изготвения към проекта Доклад. Предвид изричната разпоредба чл. 269, 1, б. „а" от Регламент (ЕС) 2016/429, министърът на земеделието е предприел мерки чрез въвеждането на действия и процедури, с които да се намали нивото на епизоотичен риск и/или неговото елиминиране, в това число нормативно са въведени изискванията за отстояния в чл. 3, ал. 1-6 от Наредба № 44 от 2006 г. При определянето на отстоянията както за изграждане на нови животновъдни обекти, така и за разширение на вече съществуващите такива е оценен рискът от възникване и разпространение на двете заболявания. На съществуващия риск не може да бъде противопоставена евентуалната възможност за нарушаване на конкуренцията, каквато жалбоподателят твърди да е налице с оглед предимството на съществуващите ферми птици или свине. Цитираната от жалбоподателя разпоредба на чл. 65 от Регламент (ЕС) 2016/429, макар да дефинира мерки за контрол на болести в ограничителна зона не влиза в противоречие с цитирания чл. 269, 1, б. „а", който, както беше посочено, позволява въвеждането на допълнителни или по-строги мерки от страна на държавите членки.
На следващо място Регламент за изпълнение (ЕС) 2023/594 на Комисията от 16 март 2023 година за определяне на специални мерки за контрол на болестта във връзка с африканската чума по свинете и за отмяна на Регламент за изпълнение (ЕС) 2021/605 /Регламент за изпълнение (ЕС) 2023/594/ осигурява подход за регионализация, който да се прилага в допълнение към мерките за контрол на болестта, изложени в Делегиран регламент (ЕС) 2020/687, и следва да съдържа списък с ограничителните зони в държавите членки, засегнати от огнища на африканска чума по свинете, или в риск поради своята близост до такива огнища /засегнатите държави членки/. Тези ограничителни зони следва да се разграничават според епизоотичната обстановка по отношение на африканската чума по свинете и степента на риска и следва да се класифицират като ограничителни зони I, II и III, като ограничителна зона III включва областите с най-високата степен на риска от разпространение на това заболяване и най-динамичното положение, свързано с болестта при отглежданите свине / 5 от Преамбюла/. Понастоящем територията на Р. Б. попада в зони в част II и III, което опровергава тезата на жалбоподателя че въведените ограничения не отговарят на динамиката на епизоотичната обстановка. След като Р. Б. не е извадена от списъка с ограничителните зони, то липсва основание за преразглеждане на нормативно установените мерки на национално ниво за контрол на посочените болести /т. нар. мерки за биосигурност/. Цитираната от жалбоподателя Директива 2002/60/ЕО е отменена с Регламент (ЕС) 2016/429 и не представлява действащо право на ЕС. Същевременно оспорените разпоредби от Наредбата не противоречат на и Директива 2005/94/ЕО на Съвета от 20 декември 2005 година относно мерки на Общността за борба с инфлуенцата по птиците и за отмяна на Директива 92/40/ЕИО.
Най – сетне следва да бъде посочено, че разпоредбата на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от Конституцията прокламира принципа на равната стопанска инициатива и защитава възможността на правните субекти да участват в стопанския живот, но не издига тази възможност над другите принципи, залегнали в КРБ. Съгласно установената практика на Конституционния съд с редица конституционни решения правото на свободна стопанска инициатива няма абсолютен характер. Законодателят има правомощието да очертае конкретни рамки при установяване на този принцип в отделните сфери на икономическия и социалния живот. Налагането на едни или други ограничения не противоречи на Конституцията, ако са въведени с цел защита на обществения интерес и ако отговарят на законодателната целесъобразност, какъвто е настоящия случай.
От изложеното при направена съвкупна преценка на фактите и обстоятелствата по спора се налага извод за липса на основания, които да мотивират отмяната на нормативния административен акт
При този изход на спора, в полза на ответника следва да се присъди претендираното юрисконсултско възнаграждение, платимо от жалбоподателите на основание чл. 143, ал. 3 от АПК във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в размер на 200 /двеста/ лева.
Воден от горното и на основание чл. 193, ал. 1, предл. последно от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на четвърто отделение
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалба на „Ч. Л. ЕООД, представлявано от управителя Ф. Х., против чл. 3, ал. 1, ал. 2, ал. 3, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 от Наредба № 44 от 20.04.2006 г. за ветеринарномедицинските изисквания към животновъдните обекти /обн., ДВ, бр. 41 от 2006 г., изм. – ДВ, бр. 5 от 2020 г./.
ОСЪЖДА „Ч. Л. ЕООД, [ЕИК], със седалище и адрес на управление: О. Б. О. С. с. Дамяница, сграда Винпром, да заплати на Министерството на земеделието и храните, със седалище в гр. София, бул. „Х. Б. № 55 сумата от 200 /двеста/ лева, представляващи разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред петчленен състав на Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщението на страните.
Вярно с оригинала,
Председател:
/п/ ТАТЯНА ХИНОВА
секретар:
Членове:
/п/ Л. М. п/ СВЕТОСЛАВ СЛАВОВ