ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2037

гр. София, 07.07.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав: Председател:Албена Бонева

Членове:Боян Цонев

Мария Христова

като разгледа докладваното от Б. Ц. К. гражданско дело № 20228002104627 по описа за 2022 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Х. Г. Т. срещу решение № 816/14.06.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 880/2022 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260020/08.02.2022 г. по гр. дело № 72/2021 г. на Асеновградския районен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу И. А. К. иск за заплащане на сумата 7 500 лв., претендирана като част от договорена между страните продажна цена в размер 69 000 лв. за прехвърлени в собственост на ответника 120 броя говеда въз основа на договор за покупко - продажба на движими вещи от 27.05.2020 г. с рег. № 1447/27.05.2020 г. на нотариус с рег. № 641, ведно със законната лихва върху главницата; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото.

Касационната жалба на ищцата Т. е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението на ищцата-касатор по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) в случай, че единият от съпрузите е земеделски производител и в това си качество е отглеждал животни, регистрирани в предприятието на земеделския производител, и след прекратяването на брака бившите съпрузи са сключили договор за покупко-продажба на животните, в който има определена цена, но е посочено същата да се заплати с дължими от трето лице на съпруга земеделски производител пари от доставено мляко от същите животни, допустимо ли е да се приеме, че няма договор за покупко - продажба и е ирелевантен въпросът чия е била собствеността върху животните, респ. върху плодовете – суровото мляко, тъй като тези въпроси нямали отношение към предявения иск за изпълнение на поето задължение за заплащане на цена по договор за продажба; и 2) длъжен ли е бил въззивният съд да изложи точни, ясни и убедителни мотиви, поради които приема, че процесният договор, с който е била прехвърлена собствеността на процесните говеда, не е договор за покупко-продажба, а друг договор, за който не са приложими императивните правни норми за договора за продажба. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, а именно: по първия въпрос – в противоречие с решение № 37/18.02.2013 г. по гр. д. № 463/2012 г. на I-во гр. отд. на ВКС, а по втория въпрос – в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 г. В изложението също така се твърди, че обжалваното въззивно решение било очевидно неправилно, като в тази връзка се препраща към оплакванията за нарушение на материалния закон, изложени в касационната жалба.

Ответникът И. К. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че касационното обжалване не следва да се допуска, както и за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установени от фактическа страна следните обстоятелства:

Ищцата и ответникът са бивши съпрузи, чиито брак, сключен през 1990 г., е прекратен, считано от 21.07.2020 г.

Процесният договор от 27.05.2020 г. е сключен между страните, като от ищцата – в качеството `и на земеделски производител; наименован е „договор за покупко-продажба“ и е със следните уговорки: Чл. 1 – ищцата продава на ответника следната стока – 120 броя говеда, подробно описани в приложение към договора. Съгласно чл. 2, ал. 1, „прехвърлянето на говедата става за сумата от 69 000 лв., считана за продажна цена, която сума е платима както следва: - сумата от 13 000 лв., получена по доверената сметка на адвокат П. Ю., в качеството му на представител на ищцата през м. 05.2020 г. от ЕТ „Б. – Н. Б.“ по договор за изкупуване на сурово краве мляко; - останалата част от сумата в размер на 56 000 лв. ще бъде заплатена на ищцата от ЕТ „Б. – Н. Б.“ по договор за изкупуване на сурово краве мляко.“. В чл. 2, ал. 2 е декларирано от страните, че дължимата сума от 69 000 лв. е придобита в резултат от развивана съвместна дейност между ищцата и ответника, а в чл. 2, ал. 3 – че страните се съгласяват да направят прихващане между дължимата сума от 69 000 лв. срещу дължимото плащане на цената по договора, която да се счита за редовно платена от купувача към продавача. В чл. 8 от договора страните са декларирали и удостоверили, че с прехвърлянето на говедата в собственост на купувача, уреждат всички спорове и претенции при или по повод дейността, движимото имущество и вземанията към трети лица на ищцата, както и че уреждат изцяло и окончателно отношенията си по повод животните и начина на плащане на продажната цена.

В приемо-предавателен протокол от същата дата 27.05.2020 г. за предаване на животните, е описано, че същите се предават живи, но изключително изнемощели, гладни и много слаби, без необходимото телесно тегло за съответната възраст.

Със споразумение между ищцата и ЕТ „Б. – Н. Б.“ е уреден начинът на изплащане на задължения за изкупено сурово краве мляко в общ размер на 68 428 лв. От събраните гласни доказателства съдът е приел за установено, че всички свидетели непротиворечиво установяват, че ищцата и ответникът заедно са отглеждали животните, като в началото – преди 30-40 г. животните са започнали да отглеждат ответникът и баща му, а впоследствие се е наложило да създадат обор извън селото. Ищцата е била по - оправната и се е занимавала с документите, а и за да `и тече трудов стаж, се е регистрирала като земеделски производител, а ответникът `и се водел като работник. Първото животно са закупили след като се оженили и с парите от сватбата. Двамата заедно са отглеждали животните и живеели в пристройка до обора.

При така установените факти, въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: Договорът за продажба е уреден в чл. 183 от ЗЗД като двустранен, консенсуален и възмезден договор, при който продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността на дадена вещ или друго право, а купувачът се задължава да заплати цена. Следователно, за да е налице сключен договор за продажба, е необходимо съвпадение на насрещните волеизявления на купувача и продавача относно прехвърляне собствеността върху вещта и заплащане на цената.

Въззивният съд е приел, че процесният договор не носи белезите на договор за покупко - продажба, независимо от факта, че страните са го именовали по този начин, като за този решаващ правен извод са изложени следните съображения: В договора едната страна се е задължила да прехвърли собствеността върху вещи – стадо говеда, но липсва поемане на насрещно задължение за заплащане на цена. Уговорката, че т. нар. „продавач“ ще получи дължимо вземане от трето лице не може да се приравни на поемане на задължение за плащане от страна на „купувача“ по договора. В нито един текст от договора „купувачът“ не е поемал задължението да заплати продажна цена. Нещо повече – терминът „продажна цена“ се използва в чл. 2, ал. 1 от договора, но не като поето от „купувача“ задължение, а като задължение на трето лице, което не е обвързано от договора чрез подписа си. В договора страните са декларирали, че имат съвместна дейност по отглеждане на процесните животни, че имат вземания от това трето лице и дори в чл. 8 декларират, че с този договор уреждат всички отношения помежду си по повод животните, движимото имущество и вземанията към трети лица. Липсата на поето задължение за заплащане на цената води не до нищожност на клаузата, в която е уговорено плащане от друго лице (каквито са доводите на ищцата), а до липса на договор за покупко-продажба поради неосъществяване на фактическия състав на нормата, уреждаща този вид сделка. При съпоставяне на всички клаузи в процесния договор не може да се приеме, че се касае за договор за покупко - продажба, а за друг договор между страните, свързан с уреждане на имуществени и облигационни отношения помежду им.

Въззивният съд е посочил, че и свидетелските показания установяват непротиворечиво, че страните по време на брака си са развивали съвместна дейност по отглеждане на животните, поради което също е приел, че уговорките в процесния договор очевидно целят уреждане на тези отношения помежду им. В тази връзка съдът е изтъкнал и че договорът е сключен малко преди разводът между страните да стане факт, когато една евентуална делба между тях в този момент, при наличие на непрекартен брак, е невъзможна. Приел е още, че какво точно са искали да уредят помежду си страните два месеца преди прекратяване на брака, в настоящето производство не е необходимо да бъде изследвано, като отново е преповторил решаващия си извод, че процесният договор не е такъв за покупко-продажба, поради липса на основен елемент от същия – поемане на задължение за заплащане на продажна цена. В тази връзка окръжният съд е изтъкнал, че е обвързан да се произнася само по предмета на делото, а той е очертан от предявения от ищеца иск, като в случая това е частичен иск за заплащане на продажна цена. Приел е още, че за да се докаже основателност на този иск, е необходимо да се установи поемане на задължение за заплащане на тази цена и съответно неизпълнение, а в случая не е установено поемането на задължение за плащане. В заключение въззивният съд е приел, че така предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

В допълнение съдът е посочил, че не следва да коментира доводите на страните относно това, чия е била собствеността върху животните, респ. върху плодовете – суровото мляко, тъй като тези въпроси също нямат отношение към предявения иск за изпълнение на поето задължение за заплащане на цена по договор за продажба.

Видно от гореизложеното, въззивният съд е изложил в мотивите си точни, ясни и убедителни съображения за решаващия си извод по делото, че процесният договор между страните не е договор за покупко-продажба, с което вторият посочен от жалбоподателката правен въпрос е разрешен от съда не в противоречие, а в пълно съответствие с т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г., където е прието, че всяко решение трябва да бъде мотивирано; че мотивите трябва да бъдат кратки, точни, ясни и убедителни, както и че трябва да съдържат: най-кратко указание за спора; какво приема съдът за установено относно фактическите положения, като посочи след обсъждането и преценката на кои доказателства той идва до тази фактическа обстановка; преценката на установените факти и приложение на закона към тях. Всички тези изисквания за мотивиране на съдебното решение, установени с така посочената от жалбоподателката задължителна практика на ВС (която е актуална и понастоящем), са спазени от въззивния съд, поради което не е налице наведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос.

Другият (първият) правен въпрос в изложението към касационната жалба не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Формулировката на този въпрос е не само непрецизна, а и некоректна, тъй като не изхода от приетите за установени обстоятелства и от правните съображения и изводи на въззивния съд, изложени в мотивите към обжалваното решение, а изхода изцяло от интерпретацията на самата жалбоподателка на доказателствата и обстоятелствата по делото, както и от нейните собствени правни доводи по спора. Така формулиран, този въпрос не е от обуславящо значение за правните изводи в обжалваното въззивно решение и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Наред с това, соченото във връзка с този правен въпрос решение № 37/18.02.2013 г. по гр. д. № 463/2012 г. на I-во гр. отд. на ВКС е напълно неотносимо към настоящия случай, тъй като с него е отхвърлен иск за делба на селскостопански животни, като е прието, че те са лична собственост на ответника, на основание чл. 22, ал. 2 от СК – казус, който е напълно различен от този по настоящото дело и нямащ никакво отношение към фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение. Самата жалбоподателка единствено твърди противоречие между последното и посоченото решение на ВКС по формулирания от нея първи правен въпрос, без да изяснява в какво конкретно се състои това противоречие, при положение, че и в решението на ВКС не е обсъждан и не е дадено разрешение на този поставен от нея правен въпрос.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика.

Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая жалбоподателката не сочи такива видимо тежки пороци на обжалваното въззивно решение, а препраща към общите си оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3, предл. 1 от ГПК – поради нарушение на материалноправните норми на чл. 183 и чл. 200 от ЗЗД; като и обективно такива видимо тежки пороци не са налице, а както стана ясно въззивното решение е точно, ясно и убедително мотивирано – в съответствие със задължителната практика, обективирана в т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК, като съдът намира, че не е налице и друга хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото, а именно – сумата 710 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 816/14.06.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 880/2022 г. на П. окръжен съд.

ОСЪЖДА Х. Г. Т. с ЕГН [ЕГН] да заплати на И. А. К. с ЕГН [ЕГН] сумата 710 лв. (седемстотин и десет лева) – разноски за касационното производство по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

.