ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1600

гр. София, 12.06.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав: Председател:Албена Бонева

Членове:Боян Цонев

Мария Христова

като разгледа докладваното от Б. Ц. К. гражданско дело № 20238002100040 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Интерпартнерс“ АД срещу решение № 2517/21.09.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 13672/2021 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваната част от първоинстанционното решение № 20102088/22.04.2021 г., изменено в частта за разноските с определение № 20190932/28.09.2021 г., постановени по гр. дело № 80703/2018 г. на Софийския районен съд (СРС), като краен резултат е постановено следното: дружеството-касатор е осъдено да заплати на Националния фонд (НФ) „Култура“, на основание чл. 33, ал. 4 от ЗЗРК, сумата 21 624 лв., представляваща подлежаща на възстановяване сума, платена по договор № 115- 51/04.12.2017 г. за предоставяне на целево финансово подпомагане по Програма „Културна програма за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз 2018 г.“, за реализация на проект „Улица на занаятите: Песента на колелетата“, и представляваща недопустими разходи, възникнали след 30.06.2018 г., направени от ответника-касатор за заплащане на задълженията по фактура № 224/30.07.2018 г., фактура № 363/27.08.2018 г., фактура № 365/27.08.2018 г. и фактура № 364/27.08.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.12.2018 г. до окончателното `и плащане; отхвърлено е заявеното от дружеството-жалбоподател възражение за прихващане общо за сумата 16 170 лв., на основание същия сключен между страните договор № 115-51/04.12.2017 г.; в тежест и на двете страни са възложени разноски за първоинстанционното производство по делото. Касационната жалба на дружеството-жалбоподател е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба – ищецът НФ „Култура“ не е подал отговор на жалбата.

В изложението на дружеството-касатор по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните материалноправни въпроси: 1) какво е същественото при договора за изработка – постигането на крайния резултат, предвиден и целен с него, или способите и начинът на изпълнение; в този смисъл – съществен елемент от договора ли е пълната отчетност на изпълнителя към възложителя или е достатъчно фактическото реализиране на обекта на изработка; 2) следва ли неизпълнението в частта за отчетността на проекта да се счита за пълно неизпълнение на договора; и 3) в случай, че възложителят е приел изпълнението на проекта, включително и с конклудентни действия, следва ли все пак да се заплати възнаграждението по договора за изработка. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси въззивният съд съд се произнесъл в противоречие с решение № 99/11.07.2017 г. по търг. д. № 2483/2016 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 48/29.07.2019 г. по търг. д. № 1213/2018 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 157/08.11.2010 г. по търг. д. № 1135/2009 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 120/20.06.2017 г. по търг. д. № 1032/2016 г. на І-во търг. отд. на ВКС. В тази връзка от страна на кастора се излагат становище и съображения, че процесният договор между страните по своята същност представлявал договор за изработка, при който задължението на изпълнителя за отчитане на работата му към възложителя е иманентно свързано със самото изпълнение на престацията, а не е отделено от нея, както и че неизпълнението на това задължение за отчитане не е съществено неизпълнение на договора, а дори да се приеме за такова, възложителят следвало да упражни правата си по чл. 265 от ЗЗД, каквито правни действия не са предприемани.

За да постанови обжалваното въззивно решение, СГС е изложил в мотивите към него следните правни изводи:

Ищецът НФ „Култура“ представлява структура, създадена със закон (чл. 24, ал. 1 от ЗЗРК) към министъра на културата, чието предназначение е да подпомага развитието на културата, чрез набиране, управляване и разходване на средства във връзка с провеждане на националната политика в тази област (чл. 24, ал. 2 и ал. 3 от ЗЗРК). Сключването, изпълнението и последиците от неизпълнението на договори за предоставяне на средства от фонда не се подчиняват на общите правила на договора за изработка, тъй като предоставените с договора средства не са възнаграждение, а субсидия (целево финансиране). Правоотношението между страните се подчинява на специфични условия и правила, установени в ЗЗРК и Нар. № Н-5/27.06.2007 г. за условията и реда за провеждане на конкурси за предоставяне на средства от НФ „Култура“. Въззивният съд е приел, че в случая между страните е възникнало правоотношение по процесния договор № 115-51/04.12.2017 г., по силата на който ищецът е поел задължение да предостави посочената в чл. 2 сума, представляваща целево финансово подпомагане (субсидия) по програма „Културна програма за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз 2018 г.“, за реализация на проект „Улица на занаятите: Песента на колелетата“, а ответното дружество се е задължило да осъществи проекта до 30.06.2018 г. според уговорените в договора условия; съгласно чл. 6, ответното дружеството се е задължило да спазва основните параметри на проекта по чл. 1, а съгласно чл. 8 и чл. 9 – да реализира проекта точно съобразно проектната документация; в чл. 16 от договора изрично е посочено, че неразделна част от него са: 1) формуляр за кандидатстване за целево финансово подпомагане и всички приложени към него документи, и 2) всички документи, представени във връзка с предоставяне на финансовото подпомагане. С оглед на така постигнатите договорки, въззивният съд е приел, че неразделна част от процесния договор между страните са и поканата за подаване на проектни предложения, в която са инкорпорирани процедурата по кандидатстване и одобрение на проектите, правилата за финансиране, както и правилата за определяне на критериите за недопустимост на разходи. По-натам СГС е посочил, че исковата претенция се основава на твърденията, че разходите, направени от ответника за заплащане на задълженията по процесите четири фактури, са недопустими, като възникнали след 30.06.2018 г., и в този смисъл не следва да бъдат финансирани от ищеца НФ „Култура“, тъй като е налице неизпълнение на две от условията – и фактурирането, и изплащането на разхода са осъществени след 30.06.2018 г. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответното дружество (сега касатор), че уговорените в процесните фактури стоки и услуги са предоставени (осъществени) преди 30.06.2018 г., като съдът е приел, че по делото не са ангажирани доказателства за това; в тази връзка е обсъдил показанията на свидетелката А., като е приел, че те са твърде общи и не съдържат данни относно дейностите, удостоверени в процесните фактури. Въззивният съд е изложил и съображения, че фактурата по своя характер е първичен счетоводен документ и като такъв е носител на информация за регистрирана за първи път стопанска операция; в качеството си на счетоводен документ фактурата установява факта на предявеното от нейния издател искане за плащане към лицето, посочено в нея като получател, а съобразно правилата на ЗСч, доставките следва да бъдат осчетоводени в месеца, в който са извършени. По тези съображения и при липса на други доказателства, СГС е приел, че удостоверените в процесните фактури стоки и услуги са предоставени през месец юли и август 2018 г.

От друга страна въззивният съд е посочил, че дори и да се приеме, че стоките и услугите са предоставени преди 30.06.2018 г. и задължението за плащане е възникнало преди тази дата, то крайният му извод за основателност на предявения иск няма да се промени. В тази връзка са изложени съображения, че от събраните по делото доказателства е установено по несъмнен начин, че ответното дружество е в неизпълнение на задълженията си, поети с процесния договор, доколкото те са свързани не само с осъществяване (организиране) на посоченото (уговореното) събитие, но обхващат и други дейности, правилата за изпълнението на които са определени в поканата за подаване на проектни предложения и проектната документация. В тази връзка съдът отново е изтъкнал, че ответникът е поел задължения да спазва условията за финансово подпомагане – чл. 1, чл. 6, чл. 8 и чл. 10 от договора, както и условията, посочени в документите, неразделна част от договора – условията за финансово подпомагане, посочени в поканата за подаване на проектни предложения, в която са инкорпорирани процедурата по кандидатстване и одобрение на проектите, правилата за финансиране, както и правилата за определяне на критериите за недопустимост на разходи, формулярът за кандидатстване и бюджетът, представен с него. С оглед това съдът е приел, че ответникът е следвало да осчетоводи и да заплати доставените стоки/услуги до 30.06.2018 г., за което, като търговец и при спазване правилата за добросъвестно изпълнение на задълженията, е следвало да положи дължимата грижа – да договаря с контрагентите си така, че да е в състояние да изпълни поетите към ищеца задължения – доставките да са извършени, фактурирани и платени до 30.06.2018 г. Въззивният съд е изтъкнал, че в случая се касае до предоставянето на обществени средства, поради което и правилата за разходването и отчитането им са уговорени подробно между страните и те дължат спазването им; респ. – приел е, че всички разходи, които са фактурирани и заплатени от ответното дружество след 30.06.2018 г., представляват недопустими разходи по смисъла на чл. 5.4.2. от поканата за подаване на проектна документация, поради което тези разходи не подлежат на финансиране по Програмата. В заключение СГС е намерил, че са налице предпоставките на чл. 33, ал. 4 от ЗЗРК за ангажиране на договорната отговорност на ответника за възстановяване на получени от ищеца НФ „Култура“ средства, които са разходвани не по предназначение, в общ размер на процесната сума от 21 624 лв.

С оглед изхода на спора по исковата претенция, въззивният съд е разгледал и релевираното от ответника в условията на евентуалност, възражение за съдебно прихващане с вземане в размер на 16 170 лв., представляващо окончателно плащане по чл. 3, ал. 2 от договора, като е намерил за неоснователно това възражение, излагайки подробни мотиви и в тази насока.

Видно от гореизложеното, въззивният съд е изложил изрични съображения, че договорът по чл. 33, ал. 3 от ЗЗРК за предоставяне на средства (целева субсидия) от НФ „Култура“, какъвто е и процесният договор между страните, не е договор за изработка и правилата, регламентиращи последния (чл. чл. 258-269 от ЗЗД), са неприложими в случая, а процесните правоотношения между страните се подчиняват на специфичните правила, установени в ЗЗРК и Нар. № Н-5/27.06.2007 г. за условията и реда за провеждане на конкурси за предоставяне на средства от НФ „Култура“. От друга страна, и трите материалноправни въпроса, формулирани в изложението към касационната жалба, видно от съдържанието и обосновката им, са такива по тълкуването и приложението на правните норми, регламентиращи договора за изработка, като въпросите изхождат единствено от субективната теза на касатора, че процесният договор е такъв за изработка, какъвто негов характер е изрично отречен в правните съображения на въззивната инстанция. С оглед това, настоящият съдебен състав намира, че тези материалноправни въпроси не са обуславящи правните изводи на въззивния съд и не са от значение за крайния изход на правния спор по делото, респ. – не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, в какъвто смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Напълно неотносима към процесните правоотношения между страните, възникнали по силата на сключения между тях договор по чл. 33, ал. 3 от ЗЗРК за предоставяне на средства (целева субсидия) от НФ „Култура“, е и сочената от касатора практика на ВКС, формирана по правни спорове по изпълнение, респ. от неизпълнение на договори за изработка.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2517/21.09.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 13672/2021 г. на Софийския градски съд. Определението не подлежи на обжалване.