О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60704

гр. София, 20.12.2021 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева

ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова

Мадлена Желева

при секретаря ......................................, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т. д. № 129 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ГМК 1“ АД, [населено място], срещу решение № 56/13.07.2020г., постановено по т. д.№ 72/2020г. от Бургаски апелативен съд, с което е отменено решение № 494/05.12.2019г. по т. д.№ 144/2019г. на Бургаски окръжен съд и са отхвърлени предявените от касатора против Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура“, [населено място], иск за заплащане на основание чл.55 ЗЗД на сумата от 76353,66 лв., представляваща събрани корабни тонажни такси за периода 27.07.2010г. – 04.05.2012г. и за сумата от 13201,99 лв. – лихва за периода 07.04.2013г. – 06.04.2016г., отхвърлен е евентуалният иск за заплащане на същите суми на основание чл.49, във връзка с чл.45 ЗЗД, както и е потвърдено първоинстанционното решение за частично отхвърляне на иска за лихви.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.2, пр.3 и чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.

Ответникът оспорва жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото е безспорно установено, че за периода 27.07.2010г. – 04.05.2012г. моторен кораб „Созопол 1“, собственост на ищеца по исковете – настоящ касатор, е посещавал пристанище „Бургаски корабостроителници южен кей – Л“ 39 пъти, за което е заплатил на ответника Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура“ сумата от 76353,66 лв. – тонажни корабни такси по издадени фактури. Основанието на предявените искове е изведено от ищеца от твърдението му, че за целия период на ползване от него на пристанището държавното предприятие не е изпълнявало задълженията си по обезпечаване достъпа до пристанището чрез изграждане и поддържане на морски канали, външни защитни диги, докове, басейни, кейове, буйове, фарове, пристанищна инфраструктура, драгиране и увеличаване на максималната дълбочина на водата, поради което събраните такси са без основание и на база на нищожни разпоредби на Тарифата за пристанищните такси. Според касатора е следвало да се извършат драгажни дейности за увеличаване дълбочината на акваторията и подходния канал към корабните места за осигуряване на желано допустимо газене от 6 м. По делото е било установено, че газенето в пристанището е определено през 2007г. на дълбочина 5,40 м. и запазено такова в исковия период, за което е издадено Разпореждане от 25.05.2010г. от директора на Дирекция „Морска администрация“ Бургас. Решаващият състав е формирал извод, че оценката на ищеца по исковете за състоянието на пристанището не е относима към законововмененото му задължение за заплащане на такса за извършената услуга. Касаторът е влизал безпрепятствено 49 пъти и е акостирал в пристанище „Бургаски корабостроителници южен кей – Л“, като срещу осигурения му достъп е дължал такса по смисъла на чл.103в от Закона за морските пристанища, вътрешните водни пътища и пристанищата в Р. Б. Според въззивния съд, извършването на дейностите, изброени в чл.103в, ал.5 ЗМПВВППРБ, е възложено на Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура, като самото пристанище е собственост на държавата и контролът по изпълнение на задълженията на държавното предприятие се осъществява от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията съгласно чл.113 ЗМПВВППРБ. Възражението за нищожност на Тарифата за пристанищните такси е счетено за неоснователно, тъй като с Решение от 22.07.2015г. на ВАС е обявена нищожността на разпоредби от тази тарифа, което решение има действие за в бъдеще. Евентуалният иск за заплащане на обезщетение за вреди е отхвърлен като неоснователен по съображения, че събирането на пристанищните такси не представлява противоправно действие, от което на ищеца са причинени вреди.

Касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение, без да е изложил конкретни доводи, извън формулираните правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са заявени въпросите: „Следва ли разпоредбата на чл.103в, ал.5 ЗМПВВППРБ в редакцията преди изменението с ДВ бр.28 от 2013г. да се тълкува в смисъл, че тонажната корабна такса се дължи само когато ДП „Пристанищна инфраструктура“ е осъществявало дейности и е извършвало разходи, свързани с обезпечаване на достъпа до пристанището за обществен транспорт с регионално значение чрез поддържането на акваторията и/или подходните канали към него (чрез драгиране)?“ и „ В рамките на гражданско / търговско правоотношение, възникнало между ДП „Пристанищна инфраструктура“ и корабопритежател във връзка с посещения на кораб на последния в пристанище за обществен превоз с регионално значение, когато корабопритежателят е платил корабни тонажни такси, а държавното предприятие не е извършвало каквато и да било дейност по поддръжка на акваторията и подходния канал на пристанището, налице ли е хипотезата на неоснователно обогатяване по чл.55, пр.1 ЗЗД?“. Тези въпроси са свързани и с въведения по чл.280, ал.1, т.2 ГПК въпрос: „При условие, че Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура“ не е извършвало дейности и разходи, свързани с обезпечаване на достъпа до пристанище „Бургаски корабостроителници южен кей – Л“ и до всяко друго пристанище за обществен транспорт с регионално значение в процесния период, представляват ли събраните тонажни корабни такси данък, който не е установен по размер в закон съгласно чл.60, ал.2 от Конституцията на Република България?“.

Процесуалните въпроси по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са: „Длъжен ли е гражданският съд да се произнесе инцидентно по валидността на Тарифата за пристанищните такси в частта й за размера на корабните тонажни такси, събирани от корабопритежателя за посещение на кораба в пристанище за обществен превоз с регионално значение, когато ВАС не се е произнесъл по подзаконовия нормативен акт или се е произнесъл по валидността на акта след периода, за който са събрани процесните корабни такси?“ и „Какви са последиците при прогласяване на нищожност на подзаконовия нормативен акт в рамките на инцидентния контрол, осъществяван от гражданския съд, по отношение на фактическия състав на неоснователното обогатяване и на правните изводи за основателността на предявения иск?“.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Въведеното основание за очевидна неправилност на обжалваното решение не е мотивирано самостоятелно. Според нормата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая решението на Бургаския апелативен съд не е засегнато от изброените пороци и следва да се разгледат само изрично формулираните по реда на чл.280, ал.1 ГПК правни въпроси.

Материалноправните въпроси, заявени по чл.280, ал.1, т.3 ГПК могат да се обобщят като въпрос: Съгласно чл.103в ЗМПВВППРБ при посещение в пристанище дали корабопритежателят дължи тонажна корабна такса, само ако е доказано изпълнение на задълженията на Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура“, посочени в по чл.103в, ал.5 ЗМПВВППРБ?

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК поставеният от касатора правен въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, ако е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Предпоставки за допускане на касационно обжалване са и обстоятелствата, като създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или наличието на непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия.

В случая правният въпрос е обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд, но посочената от касатора законова норма е ясна и не се налага тълкуването й от ВКС. Приложимата редакция на чл.103в, ал.1 ЗМПВВППРБ /ДВ бр.98/2008г./ предвижда, че корабите, които посещават пристанищата за обществен транспорт с национално значение, заплащат пристанищни такси, каквито са процесните тонажни корабни такси. По аргумент от чл.103в, ал.5 ЗМПВВППРБ такива такси се събират от Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура“ и когато то обезпечава достъпа до пристанище за обществен транспорт с регионално значение (въззивният съд безспорно е установил, че пристанище „Бургаски корабостроителници южен кей – Л“ е с регионално значение). С изменението на закона през 2020г. разграничението в чл.103а ЗМПВВППРБ на пристанища с национално и регионално значение е отпаднало. Според законовата разпоредба таксите са събират „за обезпечен достъп до пристанището“, а основанието за това е, че предприятието „поддържа акваторията или подходните канали“ към тези пристанища. Останалите задължения, описани като примерно изброяване на дейностите по „обезпечаване на достъпа до пристанищата за обществен транспорт с национално значение“ в чл.103в, ал.2 ЗМПВВППРБ - включително за покриване на разходите за изграждане и поддържане на морски канали, външни защитни диги, докове, басейни, кейове, буйове, фарове, пристанищна инфраструктура, драгирането и увеличаването на максималната дълбочина на водата, посочват начина за „разходване“ на събраните такси. В този смисъл законодателната воля е за заплащане на такси за достъп до пристанище за обществен транспорт, което е имущество държавна собственост. Таксите се дължат при осъществен достъп до пристанището (въпрос, който не е бил спорен по делото), а не са определени като възнаграждения за престиране на други насрещни услуги, изпълнението на които да подлежи на доказване във всеки конкретен случай. Основание за тези изводи е последващото изменение на закона – ДВ бр.104/2020г., според което таксите са дължими от „посещаващите пристанище за обществен транспорт кораби, с изключение на военните, и за опериращите в такова пристанище кораби“ и са определени като пристанищни такси за „ползване на пристанищната инфраструктура“.

По същите съображения не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, както и предвид липсата на позоваване на конкретен акт на Конституционния съд, който да дава разрешение на поставения правен въпрос. Цитираното от касатора Решение № 10/2003г. по к. д.№ 12/2003г. на Конституционния съд не е свързано с аргументацията на въззивния съд и е коментирано от ВАС в Решение № 8928/22.07.2015г. по адм. д.№ 13212/2014г., което съставът на ВКС ще обсъди при разглеждане на въведените процесуални въпроси.

Въпросите за нищожност на подзаконов нормативен акт, обявяването му за такъв от ВАС и инцидентния контрол в гражданския процес за валидност на акта не налагат произнасяне от ВКС по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед на конкретните обстоятелства по спора. На първо място, касаторът се е позовал на нищожност на Тарифата за пристанищните такси, без да обоснове връзката между размера на платените от него такси и конкретен порок на тази тарифа. На следващо място, развитите доводи са свързани изцяло с Решение № 424/14.01.2016г. по адм. д.№ 12915/2015г. на ВАС, 5-чл. състав, с което е оставено в сила Решение № 8928/22.07.2015г. по адм. д.№ 13212/2014г. на ВАС. С посоченото решение е обявена нищожността на Тарифата за пристанищните такси, събирани от Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура“, в частта относно изменението с Постановление № 254 от 22.08.2014 г. на Министерския съвет на чл. 1, ал. 3, чл. 2, ал. 6, чл. 3, ал. 3, чл. 4, ал. 7, § 2, т. 2, 10, 10а, 10б, 15, 18 от допълнителните й разпоредби. Значение за настоящия спор би имало решението в частта за обявяване на нищожност на чл.1, ал.3 от тарифата, според която Държавно предприятие Пристанищна инфраструктура събира канални, тонажни и светлинни такси от корабите, които посещават пристанищата за обществен транспорт с регионално значение и пристанищата по чл. 107 – 109 ЗМПВВППРБ, и обезпечава достъп до тези пристанища чрез поддържане на средствата за навигационно осигуряване, каналите и пристанищната акватория до границата на оперативната акватория, респективно в редакцията преди изменението през 2014г., което е било предмет на произнасяне от ВАС, а именно: „Държавно предприятие Пристанищна инфраструктура събира канални, тонажни и светлинни такси от корабите, посещаващи пристанищата за обществен транспорт с регионално значение и пристанищата по чл. 107 - 109 ЗМПВВППРБ, в случаите, когато обезпечава достъп до тях чрез поддържане на акваторията или подходните канали, както и когато собствениците на пристанищата по чл. 107 - 109 използват пристанищна инфраструктура на пристанища за обществен транспорт с национално значение.“. В решение № 8928/22.07.2015г. по адм. д.№ 13212/2014г. на ВАС е прието, че чл.103в, ал. 5 ЗМПВВППРБ е основание за събиране от ДП „ПИ“ на канални, тонажни и светлинни такси за пристанищата с регионално значение и тези по чл. 107 – 109 от закона, но същият не делегира компетентност на МС да определи размера на тези такси, като на това основание е постановено решението по административното дело. Независимо от това изрично е посочено, че срещу задълженията на Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура“ по чл.103в, ал.5 ЗМЗПВВППРБ е предоставено правото му да събира таксите по чл. 103в, ал. 1, т. 1, 2 и 4 за корабите, които посещават пристанищата за обществен транспорт с регионално значение. Таксите са установени в ЗМПВВППРБ, като нищожността е обусловена единствено от липсата на компетентност на МС да определя размера на тези такси.

По изложените съображения евентуалната нищожност на тарифата не е от значение за спора, доколкото ответникът по исковете е събрал такси, чиято дължимост е определена в закона и в предмета на спора не е бил включен въпросът за размера на тези такси.

На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 56/13.07.2020г., постановено по т. д.№ 72/2020г. от Бургаски апелативен съд.

ОСЪЖДА „ГМК 1“ АД, [населено място], ул.“Индустриална“ № 19а, ет.2, да заплати на Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура“, [населено място], ул.“Шипченски проход“ № 69, сумата от 100 лв. (сто лева) – разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: