ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3284

гр. София, 31.10.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: П. С. ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Първанова гр. д. № 472/2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 18385/25.08.2022 г. на проф. И. Т. Ц., подадена чрез адвокат С. К., и касационна жалба вх. № 19555/19.09.2022 г. на УМБАЛ „Ц. Й. ИСУЛ“ ЕАД, подадена от изпълнителния директор Л. П. и приподписана от юрисконсулт В. В., срещу въззивно решение № 1087/22.07.2022 г. по в. гр. д. № 3523/2021 г. на Софийски апелативен съд.

В касационните жалби се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 1, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към подадената от проф. И. Ц. касационна жалба се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Задължен ли е въззивният съд да назначи експертиза при разглеждане на делото, когато във въззивната жалба са заявени оплаквания за необоснованост на определена фактическа констатация; 2. Задължен ли е въззивният съд да назначи експертиза при разглеждане на делото, ако такава е необходима за служебно прилагане на императивна материалноправна норма; 3. За да бъде искът установен в своето основание, следва ли по безспорен начин да бъде доказано наличието на противоправност на поведението на служителите на възложителя и неполагане на дължимата от тях грижа; 4. Нарушен ли е критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД, когато съдът само е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, но не е мотивирал оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно е преценил последните; 5. Следва ли решаващият състав на съда при постановяване на своето решение да изложи собствени мотиви по спора и да се произнесе по всички възражения, очертани с въззивната жалба;

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към подадената от УМБАЛ „Ц. Й. ИСУЛ“ ЕАД касационна жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да назначи експертиза, когато във въззивната жалба са заявени оплаквания за необоснованост и неправилност на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение; 2. Налице ли е процесуално нарушение, в случаите когато въззивният съд е бездействал и не се е произнесъл по заявено доказателствено искане, направено от една от страните в съдебно заседание, във връзка с новопредставени доказателства от насрещната страна; 3. Налице ли е процесуално нарушение, в случаите когато въззивният съд е отхвърлил доказателствено искане за назначаване на допълнителна СМЕ, направено от една от страните в съдебно заседание, във връзка с новопредставени доказателства от насрещната страна; 4. Следва ли да бъде установено по безспорен начин наличието на противоправност в действията на служителите на възложителя, за да бъде ангажирана отговорността на възложителя; 5. Нарушен ли е критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД, когато съдът само е посочил относимите факти за определяне на обезщетението, но не е изложил мотиви за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно ги е преценил; 6. Във връзка с новопредставени и приети доказателства пред въззивната инстанция, по които съдът не разполага с експертни знания за тяхната оценка, нарушава ли се едно от основните начала в гражданския процес „Установяване на истината“ /чл. 10 ГПК/, ако съдът откаже назначаването на СМЕ.

Ж. К. М., чрез процесуалния представител адвокат А. М., е подала писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадените касационни жалби, като оспорва жалбите и по същество. Моли съдът да отмени въззивното решение и да присъди целия претендиран размер от 100 000 лв обезщетение за неимуществени вреди от причиненото непозволено увреждане.

Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 264799/16.07.2021 г. по гр. д. № 1926/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ж. К. М. против УМБАЛ „Ц. Й. – ИСУЛ“ ЕАД иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от 50 000 лева, представляващи разликата над присъдените 20 000 лева до действително дължимите 70 000 лeва като обезщетение за неимуществени вреди, причинени при хирургична интервенция, извършена на 13.03.2013 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 12.02.2018 г. Постановено е друго, с което ответникът е осъден да заплати на ищцата още 50 000 лева. В останалата част решението е потвърдено.

Въззивният съд е приел за установено от приетите по делото доказателства, вкл. от съдебномедицинската експертиза, че на 11.03.2013 г. Ж. М. е постъпила в УМБАЛ „Ц. Й. – ИСУЛ“ ЕАД с диагноза двустранна невросензорна загуба на слуха с придружаващо заболяване diabetes mellitus (захарен диабет), за имплантация на многоканален кохлеарен протезен апарат вдясно. Оперативната интервенция е осъществена на 13.03.2013 г. в ответното болнично заведение от екипа на проф. И. Ц., работещ в болницата по трудово правоотношение. Въззивният съд е приел за безспорно, че след оперативната интервенция ищцата получила в ранния следоперативен период парализа на десния лицев нерв. От заключенията на вещите лица се установява, че това увреждане най-вероятно се дължи на вътреоперативно травмиране на нерва при самата операция, доколкото местоположението му е такова, че по необходимост налага отместване с контролирано притискане. При ищцата са установени две аномалии: аномалия на лицевия нерв, покриващ промонториума и повишено налягане на ендолимфа в кохлеата. Съобразено е, че пациентката е била допълнително с диабетно заболяване, както и с отосклероза с лабиринтизация, която е придобита в по-късен етап от живота, променяща структурата на костта – на самата темпорална кост и на костната капсула на вътрешното ухо (кохлеа и полуокръжни канали). Тези аномалии са могли да бъдат установени едва в хода на самата операция, но заболяванията са били предвидими и са взети предвид преди началото на оперативната интервенция. Ищцата е подписала декларация, че в срок от 30 дни след изписването от болничното заведение няма право да се лекува в друго лечебно заведение. В заключението си вещото лице Г. е посочила, че е настъпило очаквано усложнение, свързано с проведената кохлеарна имплантация и с изричното информирано съгласие на ищцата. Вследствие на тези фактически данни въззивният съд е приел изводите на първоинстанционния съд, че посочените от вещите лица аномалии и заболявания при ищцата обективно са затруднявали оперативната интервенция, но сами по себе си не съставляват пряката и непосредствена причина за увреждането на нерва. Въззивният съд е посочил, че приетите във въззивната инстанция нови писмени доказателства /епикриза от Клиниката по УНГ във ВМА от 09.12.2021г. и резултат от хистологично изследване/ установяват, че ищцата е претърпяла /в хода на процеса/ последваща трапанацио радикалис процесус мастеоидеи декстра, при която са открити гранулоционно-подобни материи и твърд белезникав материал от неизвестен произход, използван и забравен в трепанационната кухина при предходната операция. Хистологичното изследване сочи на меки тъкани и костни фрагменти с дегенеративни промени – микроскопски са констатирани белезникави мекотъканни фрагменти 5х5 мм. с колагенизация и дистрофична калцификация и прилежащи фрагменти от спонгиозна кост с дистрофични промени. Тези доказателства изключват хипотезата на двете вещи лица за сочената от тях главна причина на увреждането на лицевия нерв – засягане на нерва при операцията, и насочват към извод, че настъпилите неблагоприятни последици се дължат на инфекциозни причинители от костен материал, неотстранен при предходната трапанация на черепа на ищцата, извършена в ответната болница. Въззивният съд е приел за установено, че първоизточникът на вредата е от технически характер и се изразява в несъблюдаване на изискването за прецизност и конкретно – в нестарателно почистване на оперативното поле от течности и костни частици, довело до лезията на нерва.

Въззивният съд е посочил, че наличието на информирано съгласие, подписано от ищцата преди операцията, не е от естество да изключи отговорността на ответното медицинско заведение, респ. да освободи от отговорност съответния лекарски екип, тъй като е установено виновно и противоправно поведение на последния. Липсва юридически годно волеизявление, което да породи като последица изключване на вината или причинния каузалитет. Ищцата не се е съгласявала с увреждането на лицевия нерв. Поради това отговорността от евентуалните усложнения при операцията, предвид известните преди нея заболявания на пациента и установените при самата интервенция аномалии, остава за лекарския екип. За да определи размера на дължимото обезщетение, съдът е приел, че увреждането на лицевия нерв на ищцата е довело до неудобства, по-големи от обикновените, до силни страдания, продиктувани от различни фактори, вкл. невъзможността за нормални мимически движения, тотален обрат в бита и социалните контакти, чувства на срам, страх от неизлечимостта на загрозяването и съжаление от продължаващата глухота. Съобразени са възрастта и пола на пострадалото лице, продължителността и интензитета на търпените болки и страдания и ограничения в начина на живот, както и фактът, че поражението на лицевия нерв ще остане за цял живот и липсата на доказателства за предприето адекватно и своевременно следоперативно лечение след получаване на травматичната увреда. Неявяването на ищцата на контролни прегледи, чиято цел е да се проследи повлияването на здравословното състояние от предписаното лечение, не е довело до съпричиняване на вредоносния резултат. Липсата на адекватно постоперативно лечение на създалия се здравословен проблем също следва да бъде отнесено към последиците, подлежащи на поправяне. С оглед така приетото въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди е в размер на 70 000 лв., с 50 000 лв. повече от присъденото обезщетение от първоинстанционния съд.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

Не може да бъде допуснато касационно обжалване по първия въпрос на касатора проф. И. Ц. и първия, втория и третия въпрос на касатора УМБАЛ „Ц. Й. – ИСУЛ“ ЕАД. Оплакванията и на двамата са мотивирани с твърдението, че релевантни за делото факти са погрешно установени, поради което въззивният съд е длъжен да назначи нова експертиза. В цитираната от касаторите практика, за която се твърди, че е в противоречие с изводите на въззивния съд, се приема, че съдът може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Не е налице задължение, а само възможност, съдът да приеме за необосновано фактическото положение между страните. Съобразно ТР№1/2013г., ОСГТК, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая въззивният съд е приел за установени всички правнорелевантни факти. Приетите по реда на чл.266 ГПК нови доказателства са преценявани с оглед подробната информация, която носят, и съдът не е счел за необходимо допускането на нова съдебномедицинска експертиза. Оплакванията за необоснованост на фактическите му изводи не могат да се разглеждат в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

Вторият въпрос на касатора Ц. и шестият въпрос на УМБАЛ „Ц. Й. ИСУЛ“ ЕАД също не предпоставят допускане на въззивното решение до касационното обжалване. Те са свързани с твърдението, че е налице неспособност на съда да разчете представените медицински документи, поради което е било необходимо да бъде назначена исканата от касатора проф. И. Ц. експертиза. Въззивният съд е счел, че представената епикриза от Клиника по УНГ във ВМА и резултат от хистологично изследване са достатъчно ясни, носят подробна информация и установяват факти и обстоятелства, за които не са необходими специални знания, а оттук и назначаване на допълнителна СМЕ. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, тъй преценката за правилност на тези изводи изисква анализ на доказателствата по делото, което е недопустимо да се извършва в настоящото производство по селекция на касационната жалба.

Във връзка с поставените въпроси и на двамата касатори по отношение на доказването на наличието на противоправност на поведението на служителите на възложителя и неполагане на дължимата от тях грижа, не е налице противоречие, а съответствие с цитираната от касаторите практика. Въззивният съд е приел за установено, че служители /лекарския екип/ на УМБАЛ „Ц. Й. ИСУЛ“ ЕАД са извършили виновно противоправно деяние, изразяващо се в неотстраняване на костен материал при трапанацията на черепа на ищцата, вследствие на което е настъпила лезията на нерва. Направено е пояснение, че поведението на касатора Ц., в изпълнение на неговата работа, не е противоправно, но противоправен е резултатът от действията му и тези на неговия екип, причинявайки вреда, която трябва да бъде поправена от възложителя на работата чрез изплащане на справедливо обезщетение. При това положение не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по тези въпроси.

Във връзка с въпросите относно определянето на обезщетението за причинени неимуществени вреди по справедливост е налице константна съдебна практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд. Съгласно т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Такива обстоятелства са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца, както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищцата и какви са конкретните преживявания. В случая размерът на конкретно дължимото обезщетение е определен съобразно установените указания относно приложението на закона след преценка на всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. С оглед на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По последния въпрос на касатора проф. Ц. дали са обсъдени всички доводи и възражения на страните, следва да се има предвид, че в случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства /вкл. свидетелските показания и съдебно-медицинска експертиза/, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи.

С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.

Не може да се разгледа в настоящото производство искането на Ж. К. М., заявено в представените отговори към двете касационни жалби, за отмяна на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от нея иск за обезщетение на неимуществени вреди за разликата между уважения размер от 70 000 лева до пълния размер от 100 000 лева. В тази част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в законна сила.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1087/22.07.2022 г. по в. гр. д. № 3523/2021 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: