Върховният административен съд на Р. Б. - Четвърто отделение, в съдебно заседание на петнадесети ноември две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Д. Г. Членове: В. П. Ц. П. при секретар Р. А. и с участието на прокурора А. Г. изслуша докладваното от съдията Ц. П. по административно дело № 4221/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Золфагари, роден на [дата]., непълнолетен, гражданин на И. Р. И. действащ със съгласието на своя баща Ф. Золфагари, чрез пълномощника му адв. П., против решение № 1767 от 20.03.2023 г., постановено по адм. дело № 10673/2022 г. по описа на Административен съд София - град.

В касационната жалба са наведени доводи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател намира, че първоинстанционният съд не е съобразил, че Д. Золфагари е изцяло зависим от баща си и не може да бъде разделен от него, поради което основателността на подадената от Ф. Золгафари молба за международна закрила е въпрос с преюдициално значение за настоящото производство. Счита, че съдът е пропуснал да установи, че при издаването на административния акт не е било отчетено [заличен текст] на Д. Золфагари като лице от уязвима група по смисъла на 1, т. 17 ДР на ЗУБ ([заличен текст]). Намира, че не е отчетен заявеният от чужденеца страх от преследване и не е събрана актуална информация относно рисковете в страната му по произход, пред които са изправени определени социални групи, към които принадлежи и той. Намира, че актуалната информация за страната по произход е следвало да бъде съобразена от административния орган, защото във всеки един момент трябва да бъде гарантирано спазването на принципа за забрана за връщането (non-refoulement), който е фундаментален за бежанското право и е предвиден в чл. 33 от Женевската конвенция от 1951г. Твърди, че решението на съда и обжалвания ИАА не съответстват на най-добрия интерес на детето, както и че не е било съобразено становището на специализирания орган по закрила на детето, което е в подкрепа на оставането на Д. Золфагари в България. В касационната жалба се сочи, че именно тук за детето се полагат адекватна многоаспектна подкрепа от екип от специалисти и посрещане на [заличен текст], докато в Иран е подлагано единствено на системен тормоз и физически наказания заради религиозните му убеждения и по идеологически причини, както е посочено в интервюто с него пред ДАБ. Моли за отмяна на обжалваното решение.

Ответникът заместник-председателят на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет (ДАБ), чрез процесуален представител юрк. Г., в съдебно заседание и с писмени бележки взема становище за неоснователност на касационната жалба.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е основателна.

Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на Д. Золфагари, непълнолетен гражданин на И. Р. И. действащ със съгласието на баща си Ф. Золфагари, против решение № 16229/01.11.2022 г. на заместник-председателя на ДАБ, с което, поради липса на предпоставките по чл. 8 и чл. 9 ЗУБ, на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 ЗУБ на лицето е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут.

С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата, като е приел, че оспорваният отказ е постановен от компетентен орган и в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби. Съдът е счел, че няма данни спрямо жалбоподателя да е осъществено преследване по някой от признаците, визирани в чл. 8, ал. 1 ЗУБ, обуславящо предоставяне на бежански статут. Изцяло са възприети изводите на административния орган, че според личната история на бежанеца, същият не е имал конфликт с официалните власти в страната по произход, не е арестуван, не е осъждан, не е членувал в политическа партия или организация, не е имал конкретни проблеми заради изповядваната от него религия и не му е оказвано насилие. Според решаващия съд, изтъкнатите проблеми в училище не биха могли да се оценят като преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ, нито пък са действия по преследване по смисъла на чл. 8, ал. 5 ЗУБ и не са основани на никоя от причините по чл. 8, ал. 1 ЗУБ. Съдът е приел, че липсва основание за предоставяне на статут на бежанец и на основание чл. 8, ал. 9 ЗУБ, каквото би било налице в случай че бъде предоставен статут на бежанец на бащата на жалбоподателя в производството по разглеждане на неговото заявление. Според мотивите на съда констатациите на заместник-председателя на ДАБ относно интереса на [заличен текст] гражданин са правилни, доколкото [заличен текст] на заявителя не могат да се оценят като други причини от хуманитарен характер по смисъла на чл. 9, ал. 8 ЗУБ за предоставяне в случая на хуманитарен статут. Въз основа на справки по делото за ситуацията в страната по произход съдът е преценил, че сочените причини не съставляват основание за предоставяне на хуманитарен статут, доколкото не разкриват реална опасност от тежки посегателства спрямо чужденеца по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗУБ. Обжалваното решение е неправилно.

Предвид дължимата от касационната инстанция проверка по чл. 218 АПК, настоящият съдебен състав приема, че съдебният акт е несъответен на материалния закон, доколкото с формираните от съда правни извода е пренебрегнат най-добрият интерес на търсещото закрила непълнолетно лице.

Според чл. 3, 1 от Конвенцията за правата на детето, приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации /ООН/ на 21.11.1989 г., обн. ДВ бр. 55/1991 г., в сила от 03.07.1991 г. /Конвенцията/, която по аргумент на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България е част от вътрешното право на страната ни, висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или законодателните органи. Съгласно 2 от същата разпоредба на Конвенцията държавите-страни по Конвенцията се задължават да осигурят на детето такава закрила и грижи, каквито са необходими за неговото благосъстояние, като за тази цел те предприемат всички необходими законодателни и административни мерки. По силата на чл. 2, 1 от същия международен акт, по който Р България е страна, държавите-страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници, а съобразно чл. 4 от Конвенцията държавите-страни по Конвенцията са длъжни да предприемат всички необходими законодателни, административни и други мерки за осъществяване на правата, признати в тази Конвенция. Според чл. 38, 4 от Конвенцията в съответствие със своите задължения, произтичащи от международното хуманитарно право за закрила на гражданското население в случай на въоръжен конфликт, държавите-страни по Конвенцията, предприемат всички разумни мерки за осигуряване закрила и грижи за децата, които са засегнати от въоръжен конфликт, а съгласно чл. 6, 2 от Конвенцията държавите-страни по нея осигуряват в максимално възможна степен оцеляването и развитието на всяко дете. Основополагащият характер на висшия интерес на детето е потвърден във всички европейски и вътрешни нормативни актове, относими към възникналия по делото правен спор, несъобразени обаче, видно от мотивите на оспорения съдебен акт, от административния съд при постановяване на атакуваното решение.

Настоящият съдебен състав счита, че обжалваният административен акт е издаден при съществено нарушение на административнопроизводствените правила, което не е съобразено от решаващия съд. Видно от данните по делото молбите за предоставяне на международна закрила от [заличен текст] Д. Золфагари и баща му Ф. Золфагари са подадени заедно на 18.02.2022г., заведени с два поредни входящи номера, след като е изтекъл срокът на разрешението им за продължително пребиваване в Р. Б. При това молбите е следвало да бъдат разгледани в едно общо административно производство, поради възрастта на Д. Золфагари и зависимостта му от грижите на неговия баща. Разглеждането на молбите на бащата и сина в отделни производства в случая противоречи на принципа на съвместно разглеждане на молбите на членовете от едно семейство, по аргумент от по-силното основание на чл. 2, т. 7 и т. 13-15 от Регламент 604/2013/ЕС, както и на Директива 2013/33/ЕС, доколкото тези актове изискват, когато молбите се подават отделно, но в непродължителен срок от време, те да се обединят, за да се спази принципът на неразделност на членовете на семейството. В конкретната хипотеза молбите са подадени в един и същи ден, заведени с два поредни входящи номера, след изтичането на срока на разрешеното им продължително пребиваване, изтекъл на 17.02.2022г. По отношение на децата, търсещи или получили закрила, специалният закон - ЗУБ не въвежда различна или по-особена дефиниция за дете от вече уредената в общите закони. Децата - бежанци не са обект на самостоятелни разпоредби в ЗУБ, а се обхващат от разпоредбите относно членовете на семейството, тъй като в обичайния случай децата се придружават от единия или двамата родители. Така тяхното правно положение, права и задължения, както и изходът от производството им зависят пряко от положението на родителите, доколкото децата рядко имат причини за бягство и търсене на закрила като бежанци, които да са различни от тези на техните родители - обстоятелство, което се обяснява и от съвместния живот и обща съдба, която споделят. Това е така, защото при разглеждането им в отделно производство е възможно да се постановят административни актове с различен резултат, или при обжалването им да се достигне до предоставяне на международна закрила само на детето, което ще остане в чужда държава без своя родител, или обратното - да се предостави претендирания статут в полза на родителя, а детето да се върне само в страната по произход, което не следва да се допуска. Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила въздига висшия интерес на детето като основополагащ при процедурата за предоставяне на международна закрила още в преамбюла: (33) Висшите интереси на детето следва да имат първостепенно значение за държавите-членки при прилагането на настоящата директива, в съответствие с Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата) и Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на детето от 1989 г. При оценка на най-висшия интерес на детето държавите-членки следва по-специално да вземат надлежно под внимание благополучието и социалното развитие на непълнолетното лице, в това число и неговия произход. Според 1, т.11 ДР на ЗУБ Най-добрият интерес на детето е понятие по смисъла на 1, т. 5 ДР на Закона за закрила на детето, съгласно който текст Най-добър интерес на детето е преценка на: а) желанията и чувствата на детето; б) физическите, психическите и емоционалните потребности на детето; в) възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето г) опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена; д) способността на родителите да се грижат за детето; е) последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата; ж) други обстоятелства, имащи отношение към детето. Ето защо при провеждането на производството молбите за закрила на придружените деца не следва да се разглеждат отделно от тези на техните родители или други пълнолетни лица, които отговарят за тях по силата на закона или обичая, понеже децата рядко имат собствена бежанска история или причини за преследване, които да се различават от тези на техните родители или близки роднини, поради което законодателят въвежда презумпция, че децата на признатите бежанци също се смятат за бежанци, без да е необходимо по отношение на тях да се установява изрично лична история на преследване или заплаха против живота, личността или свободата им - чл. 8, ал. 9 ЗУБ. По същия начин законът урежда и статута на децата на чужденците с предоставен хуманитарен статут - чл. 9, ал. 6 ЗУБ. Единственото условие, което се поставя и в двата случая, е децата да не са встъпили в брак, както е посочено в Насоки за застъпничество: Достъп до международна закрила на децата бежанци в Р. Б. издадени от Български съвет за бежанци и мигранти. В този смисъл е и принципната разпоредба на чл. 32 АПК, по силата на която по производства, в които правата и задълженията на страните произтичат от еднакво фактическо състояние и по които е компетентен един и същ административен орган, може да се започне и проведе едно производство, засягащо повече от една страна. В конкретния случай молбите на бащата и сина за закрила са подадени заедно на една и съща дата и няма правно основание за разглеждането им в отделно производство. На касационната инстанция е служебно известно, че с решение № 8009/23.12.2022г. по адм. дело № 10670/2022г. на АССГ, оставено в сила с решение № 5296/18.05.2023г. по адм. дело № 1437/2023г. на ВАС, е отменено решение № 16228 от 01.11.2022г. на заместник-председателя на ДАБ при МС, с което на бащата Ф. Золфагари е отказано предоставянето на статут на бежанец или хуманитарен статут, като преписката е върната на органа за ново произнасяне. В случая относно статута на бащата е налице висящо производство пред ДАБ, поради което молбата за закрила на детето му Д. Золфагаи следва да бъде присъединена за общо разглеждане с молбата на бащата, с оглед постановяване на еднакъв краен резултат.

По изложените съображения, предвид изяснеността на спора от фактическа страна, обжалваното решение следва да бъде отменено, като следва да бъде постановено друго решение по същество на спора, с което атакуваното решение № 16229/01.11.2022 г. на заместник-председателя на ДАБ да бъде отменено и преписката да бъде върната на административния орган за ново произнасяне по молбата за международна закрила, подадена от Д. Золфагари, в общо производство с молбата на неговия баща Ф. Золфагари.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ във връзка с чл. 222, ал. 1 във връзка с чл. 173, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 1767 от 20.03.2023 г., постановено по адм. дело № 10673/2022 г. по описа на Административен съд София - град, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ решение № 16229/01.11.2022 г. на заместник-председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет.

ВРЪЩА преписката на заместник-председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет за ново произнасяне по молба с вх. № РД 09-408/21.02.2022 г. за предоставяне на закрила, подадена от Д. Золфагари, при спазване на дадените с настоящото решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ДИАНА ГЪРБАТОВА

секретар:

Членове:

/п/ ВЛАДИМИР ПЪРВАНОВ

/п/ ЦВЕТАНКА ПАУНОВА