№ 60451 София, 16.12.2021 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети ноември през две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: В. М. ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр. д. № 2789 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Д. М. /правоприемник на починалия на 18.07.2021 г. в хода на настоящото производство Д. И. М./, подадена на 21.05.2021 г. чрез пълномощника на Д. И. М. адвокат И. К. против решение № 133 от 8.04.2021 г., постановено по гр. д. № 847 по описа за 2020 г. на Окръжен съд-Благоевград, с което е отменено решение № 1017 от 26.02.2020 г. по гр. д. № 334/2018 г. на Районен съд-Г. Д. и вместо него е постановено друго за признаване за установено по отношение на З. Г. Ш., Е. Ж. Ш. и Н. Г. Ш., че Д. И. М. е собственик по наследство от Д. П. М., починал на 23.11.1979 г. и С. В. М., починала на 29.10.1993 г. на 1/8 идеална част от 380/682 идеални части от реална част с площ от 8 кв. м., разположена в североизточната част на поземлен имот с идентификатор ***по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-71/02.10.2009 г., погрешно отразена в кадастралната карта като част от съседния поземлен имот с идентификатор ***, поради несъобразяване с регулационната граница между двата имота по регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № 562/17.06.1960 г., и регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № 127/29.01.1974 г., която реална част е тонирана в жълто и е заключена между границата между двата имота по регулационните планове от 1960 и 1974 г., обозначена със зелен цвят на комбинираната скицаприложение № 13 към заключението на вещото лице В. Ю., намираща се на лист 226 от делото на Районен съд-Г. Д. приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението, и границата по кадастралната карта, обозначена с черен цвят на същата скица, като искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е отхвърлен за разликата между уважените 8 кв. м. и претендираните 20 кв. м.
Касаторът атакува въззивното решение с доводи, че неправилно и при нарушение на съдопроизводствените правила при ценене на гласните доказателства, съдът е приел, че границата между имотите на страните е по плана от 1960 г., вместо по материализираната на място ограда.
З. Г. Ш. и Е. Ж. Ш. са подали чрез пълномощника си адвокат А. К.-М. писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендират възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съд съобрази следното:
Първоинстанционният съд е приел, че вярната имотна граница между имотите на страните е по плана от 1960 г., одобрен със Заповед № 562, уважил е иска за 11.90 кв. м. /защриховани в зелено по скица-приложение 13 на вещото лице, съставляваща част от имота на ответниците по плана от 1960 г./ и го е отхвърлил за разликата до 20 кв. м.
Въззивдното производство е образувано по жалби на ответниците З. Г. Ш. и Е. Ж. Ш. с доводи, че регулацията от 1960 г. не е била приложена и на ищеца Д. И. М. с доводи, че имотната граница е по материализираната на място ограда, която не съвпада с регулационните граници по нито един от приеманите планове.
Окръжният съд е приел за установено, че ищецът е един от съсобствениците на поземлен имот с идентификатор ***, който е с площ от 682 кв. м. В него с 380 кв. м. участват наследниците на Д. и С. М., а с останалите 302 кв. м. – [община]. Ищецът притежава по наследство 1/8 идеална част от 380/682 идеални части от въпросния поземлен имот.
Ответниците З. и Е. Ш. са част от съсобствениците на поземлен имот с идентификатор ***, който е с площ от 708 кв. м. и притежават 248/708 идеални части от същия, придобити на основание давностно владение.
Съдът е възприел заключението на вещото лице В. Ю. като пълно, ясно и обосновано и като неоспорено от страните, изясняващо, че двата процесни съседни поземлени имота са отразени в КРП от 1960 г., КП от 1973 г., РП от 1974 г., КРП от 1992 г., КП от 2003 г., ПР от 2009 г. и КК от 2009 г. По КП от 1960 г. границата между имотите е материализирана с паянтова ограда, която е права линия, започваща от западния ъгъл на навеса в имота на Ш. и отиваща на север към реката, без да се допира до навеса, отдалечаваща се от същия. Регулационната граница между двата парцела върви по имотната им такава, т. е. между тях няма придаваеми части. По КП от 1973 г. и РП от 1974 г. положението е същото. По КРП от 1992 г. границата е с променено местоположение, не е материализирана с ограда и е права линия, минаваща на около 2,50 м. от жилищната сграда на Ш., като към парцела на последните се придават 8 кв. м. от парцела на М.. Този КРП е отменен в частта му, касаеща имотите на страните, по жалба на Ш.. В КП от 2003 г. границата също е с променено местоположение, материализирана с паянтова ограда, която вече не е права линия. Според ПР от 2009 г., регулацията между имотите минава по границата им по КП от 2003 г. КК от 2009 г. повтаря границата от КП от 2003 г. и ПР от 2009 г.
Относно събраните гласни доказателства – показанията на свидетелите В. Х., С. Д., Р. К. и С. К., въззивният съд е изложил съображения, че при преценка на разказаното от тях следва да се изхожда от: а/ степента му на съответствие с безспорните доказателства по делото, б/ степента на обоснованост, в/ степента на разностранност и г/ степента на автентичност, като се е позовал на изданието Разпит на свидетели в гражданското производство от Ц.Ц., Сиела, София, 1997 г., стр. 48. Посочил е, че съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането от свидетелите на установяваните факти: обстановката /ден, нощ, виелица, дъжд и пр./, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към онзи момент, физиологични особености - зрение, слух, възраст, заболявания; паметовоинтелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за възпроизвеждане /притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето/ и волята на свидетеля да каже истината. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства.
Счел е, че събраните в случая свидетелски показания не допринасят за правилното решаване на правния спор. Свидетелката Х. разказва детските си спомени. Тя е родена през 1955 г. и към 1960 г., когато е бил изработен КП и одобрен РП, е била съвсем малка и няма как да има трайни и достоверни впечатления за това къде е минавала границата между парцелите. Станала е пълнолетна през 1973 г., когато е бил изработен следващият КП. Показанията й са много несигурни и неубедителни. Тя често си служи с изразите „това ми е по спомен“, „по памет казвам“, „мисля, че си е така, както си го спомням“, „доколкото си спомням“, „за това не съм сигурна“, „предполагам, че е имало“. Ясно заявява, че не знае къде точно минава границата между двата имота. Ето защо показанията й не следва да бъдат кредитирани. Свидетелят Д. е роден през 1965 г., поради което не може да съобщи меродавни данни за границата при действието на плановете от 1960 и 1973/1974 г. Същото, и то дори в поголяма степен, се отнася за свидетеля К. роден през 1974 г. Единствено свидетелят К. е бил достатъчно възрастен към 1960 г. /почти пълнолетен/, за да помни добре, но пък той тогава си е живял на село, а в [населено място] идва едва през 1980 г., така че и неговите показания не допринасят за изясняването на обективната истина по случая.
Вещото лице Ю. сочи, че съществуващата в момента на място граница между двата имота не съответства на нито една от границите, показани в КП, РП, ПР и КК. Спорната площ от 20 кв. м. се ползва от ищеца. Границата минава по стената на кирпичения навес в имота на Ш. и продължава до улицата във вид на ограда от телена мрежа на бетонови колове. Частта, заключена между границата по плановете от 1960/1974 г. и границата по КК от 2009 г., възлиза на около 8 кв. м., видно от комбинираната скица-приложение № 13 към заключението на експерта, намираща се на лист 226 от делото на РС.
При така възприетите факти, въззивният съд е посочил, че за да се даде верен отговор на въпроса основателна ли се явява претенцията на ищеца, трябва да се разбере дали е бил приложен някой от регулационните планове, обхващащи двата имота. Приел е, че са били приложени първите два РП - тези от 1960 и 1974 г. По тях не се предвиждат придаваеми части между имота на М. и имота на Ш. и не се е налагало такива части да се заемат и да се заплащат. Ето защо регулацията между тези два имота се е приложила с влизането в сила на самите РП, одобрени на 17.06.1960 и 29.01.1974 г., за които няма данни да са били обжалвани и отменени в частта досежно процесните имоти /в подобна насока е и Решение № 117 от 25.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2781/2018 г., I г. о., ГК/. По този начин регулационната линия е станала и имотна граница. Не са събрани доказателства какво е било действителното положение на място към 1960/1974 г., поради което следва да важи състоянието на имотите според приложените тогавашни РП. Няма приложена последваща регулация. РП от 1992 г., предвиждащ изменение на границата, е отменен по жалба на Ш.. КП от 2003 г. и ПР от 2009 г., одобрени при действието на ЗУТ, нямат вещноправно действие.
В обобщение въззивният съд е направил извод, че. е налице грешка в КК от 2009 г., защото границата между имотите, отразена там, се различава от вярната такава, фигурираща в приложените РП от 1960 и 1974 г. Площта, предмет на грешката, е 8 кв. м., тонирана е в жълто на комбинираната скица-приложение № 13 към заключението на експерта, намираща се на лист 226 от делото на РС, и попада между черната линия, изобразяваща границата по КК от 2009 г., и зелената линия, показваща границата според РП от 1960/1974 г. Искът за остатъка до претендираните 20 кв. м. следва да се отхвърли. В момента цялата спорна площ от 20 кв. м. се ползва от ищеца, но той се явява собственик само на горепосочените 8 кв. м. Няма как М. или наследодателите му да са придобили останалите 12 кв. м. на основание давностно владение, с оглед забраната в отменените ЗПИНМ и ЗТСУ за придобиването на реални части от парцели по давност. ЗУТ го разреши, но само в строго ограничени хипотези, които в казуса не са налице.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл.. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК е обосновано с доводите, че регулационните планове от 1960 г. и 1974 г. са одобрени при грешна кадастрална основа, доколкото вещото лице сочи, че наличната на място ограда не съвпада с никой от предходните планове, че спорната площ съставлява пътека за достъп до къщата на ищеца, върху част от която от югоизток има натрупани камъни, а от северозапад се намира зеленчуковата градина на ищеца и през това място преминава подземен водопровод от спирателния кран на тротоара до водомерната шахта, който захранва с вода имота на ищеца, като от към улицата е оградено от ищеца с врата от арматура и винкел, с която е ограничен достъпа до него, а обстоятелството, че границата между двата имота никога не е променяна се установява и от показанията на свидетелите Х. и Д., които ако бяха анализирани от съди, ще обусловят различни от направените изводи.
Съдебният състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали някой от изводите на съда не е очевидно неправилен, включително и с оглед направената от касатора обосновка. Вътрешното убеждение на съда при преценка на доказателствата не подлежи на инстанционен контрол, а последния се свежда само до преценка дали правилно е определен предмета на делото, а от там и кои са правно релевантните факти и дали доказателствата за тези факти са обсъдени в съвкупност и е посочено върху кои доказателства се основават изводите на съда и защо не се възприема установеното от други доказателства. В случая мотивите на въззивното решение не дават основание да се констатира, че е възможно въззивният съд да е процедирал очевидно неправилно при определяне предмета на спора /касаещ установяване на границата на правото на собственост /имотна граница/ на страните по делото и начина и на отразяване в кадастралната карта/, при формиране изводите си относно правно релевантните факти /установяване на заснемането по първия за имотите кадастрален план от 1960 г., съвпадане на кадастралната и регулационна граница по регулационния план от 1960 г. и настъпили ли са промени в границите на собствеността по последващите планове/, както и при посочване въз основа на кои доказателства приема за установен даден правно релевантен факт и защо не възприема установеното от гласните доказателства. Тезата на касатора, че имотната граница е по съществуващата на място ограда, т. е. по същество, че е налице грешка в кадастралния план от 1960 г. при заснемането й, е отречена от съда и в тази насока в мотивите на въззивното решение не се констатира основание за преценка дали този извод е очевидно неправилен, тъй като липсва отразен като установен факт, че материализираната на място ограда е от преди 1960 г., а напротив възприета е констатацията на вещото лице, че в кадастралния план от 1960 г. е отразена ограда, чието местоположение не съвпада със съществуващата понастоящем, а с кадастралната и регулационна граница по плана от 1960 г.
При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поставя следните въпроси:
1) допустимо ли е да се предяви установителен иск за собственост с твърдение за наличие на грешка или непълнота в кадастралната карта, респ. установителен иск за собственост, съединен с иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР само от един от съсобствениците;
2) необходими другари ли са съсобствениците на недвижим имот в производство по чл. 54, ал. 2 ЗКИР;
3) следва ли при констатирана грешка в кадастралната карта да се отразят първоначалното положение и граници на имота, ако първоначалния кадастрален план не е одобрен, по причини, че е изготвен по време на действието на ЗПИНМ-отм., т. е. не е подлежал на процедиране и одобрение;
4) може ли носителят на вещно право да защитава правото си по съдебен ред в действителните му граници независимо как имотът е отразен в кадастралната карта и дали регулационните граници съвпадат с имотните, както и дали в документа за собственост е посочена по-голяма или по-малка площ;
5) какво е значението при установителния иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР на свидетелските показания, установяващи правото на собственост, включително и посочване на конкретен период на отпочване на владението;
6) следва ли с гласни доказателства да се индивидуализира целия имот, за който ищците твърдят, че са собственици и към който принадлежат спорните квадратни метри или е необходимо да се установи само собствеността върху процесната индивидуализирана реална площ;
7) следва ли свидетелят да е навършил пълнолетие към момента, към момента, към който установява владение, за да се приеме, че показанията му са сигурни и убедителни.
За посочените въпроси се поддържа, че са разрешени и в противоречие с практиката на ВКС, но такава не е посочена, поради което следва, че е налице само бланкетно позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и предпоставките на тази хипотеза не следва да се разглеждат.
Съдът не констатира основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т . 3 ГПК.
Въпроси първи, втори и четвърти са изцяло неотносими, доколкото съдът е приел, че искът е процесуално допустим, включително и когато е предявен от съсобственик /както е в случая/ и го е разгледал по същество, като липсват формирани изводи за границата на правото на собственост между двата имота, основани на тяхната площ, отразена в документите за собственост /което е съобразено с практиката на ВКС, че площта не е индивидуализиращ белег на вещното право на собственост, а функция от неговите граници/.
Третият въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. С Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2017 г. по т. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че в производството по иск за собственост подлежи на изследване положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на КК, като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни, като от установеното следва да се направи извод дали има несъответствия между отразеното в КК и действително притежаваното от ищеца право на собственост и предмет на доказване по делото ще са всички последователни регулационни промени, прилагането или неприлагането на дворищнорегулационните планове, съответно - прекратяване на отчуждителното им действие, съобразно разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 3/2010 г., ОСГК, а също така и всички други факти, водещи до промяна на границите. Именно от това тълкуване е изходил и въззивният съд при определяне предмета на спора и съответно кои са правнорелевантните факти при разрешаването му. Обосновката на въпроса с действалата уредба по ЗПИНМ-отм. /че кадастралния план не е одобрен/ е основана на неточно тълкуване на тази нормативна уредба, по която не е предвидена самостоятелна процедура за одобряване на кадастралния план, а същия се одобрява заедно с регулационния план.
Неотносим към изводите на въззивния съд се явява и шестият въпрос, доколкото във въззивното решение не е посочено, че съдът придава релевантност на обстоятелството какви са останалите граници на имота на ищеца, а е изложил мотиви само относно спорната граница между съседните имоти на страните.
Петият и седмият въпрос са свързани с доводите на касатора, че след като регулационните планове от 1960 г. и 1974 г. са създадени въз основа на грешна кадастрална основа, то за прилагане на регулацията е необходимо владение от поне десет години. С оглед посочената обосновка въпросите се явяват неотносими, тъй като въззивният съд не е приемал, че е налице погрешно заснета имотна граница в кадастралния план от 1960 г., а и по делото липсват данни в подкрепа на тезата на касатора, доколкото нито от твърденията на свидетелите /независимо от начина, по който ги е възприел съдът/, нито от други доказателства може да се направи извод, че съществуващата понастоящем ограда е построена преди 1960 г.
С оглед изхода на настоящото производство И. Д. М. следва да възстанови на З. Г. Ш. и Е. Ж. Ш., направените по повод касационната жалба разноски в размер на 1000 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат А. К.-М..
С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 133 от 8.04.2021 г., постановено по гр. д. № 847 по описа за 2020 г. на Окръжен съд-Благоевград.
ОСЪЖДА И. Д. М., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], вх. В, ет. 2, ап. 219. да заплати на З. Г. Ш., ЕГН [ЕГН] и Е. Ж. Ш., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица] разноски по повод касационната жалба в размер на 1000 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: