О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 2826
гр. София, 04.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети септември две хиляди двадесет и трета година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 568 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 7710/12.12.2022 г., подадена от Ц. Н. Д., чрез адвокат Д. П., срещу решение № 166 от 11.11.2022 г. по гр. д. № 20223000500347/2022 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 510 от 21.04.2022 г. по гр. д. № 168/2021 г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне иска на Ц. Н. Д. срещу О. В. за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на ПИ с идентификатор № *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 1873 кв. м, находящ се в [населено място],[жк], [улица], при граници: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***, *** и ***, за който терен в полза на ответника е издаден АПОС № 8941/30.03.2016 г., но който се твърди да е собствен на ищеца по давност в периода от 2005 г. до 2015 г., на основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
Въззивният съд е посочил, че в исковата си молба Ц. Д. твърди, че е собственик по давностно владение, продължило за периода от 2005 г. до предявяване на иска, на ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 1873 кв. м, находящ се в [населено място],[жк], [улица]. Имотът е ограден с ограда от оградна мрежа с метални колове. Когато през 2019 г. решил да се снабди с констативен нотариален акт за придобитото по оригинерен начин право на собственост върху имота, ищецът узнал, че за същия е издаден акт за публична общинска собственост още през 2015 г., с посочено правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС, във вр. с § 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА и чл. 8, ал. 3 3П. Д. поддържа, че този акт удостоверява едно несъществуващо в полза на О. В. право, тъй като тя не е придобила имота на никое от посочените в чл. 2 ЗОбС способи. Ето защо претендира да се приеме за установено по отношение на него, че ответната община не е собственик на посочения недвижим имот. С молба от 28.01.2021 г. ищецът е допълнил, че е установил владение върху имота през м. април 2005 г., като почистил храстите в него и го заградил с ограда. Към момента на установяване на владението имотът бил изоставен и безстопанствен. От м. април 2005 г. непрекъснато владее имота и полага грижи за поддържането му в нормален вид.
Ответникът е оспорил иска. Твърди, че през 1973 г. процесният имот бил актуван като държавна собственост с АДС № 11910/29.08.1973 г., а по-късно и с АДС № 978/1991 г. Същият представлявал част от площадката на Хлебозавод - 2 по КП на[жк]и служил за обслужване на дейността му, след което станал част от местната (общинска) транспортна (улична) мрежа, обслужваща района. В одобрения със заповед № РД-07-7706-204/08.08.2007 г. на областния управител на област Варна ПНИ имотът попада в имот № 9554, целият с площ от 4845 кв. м, и като собственик е записано „общинска земя“, а като начин на трайно ползване - „улица-алея“. С одобрения с решение № 1725-6/13.04.2005 г. на ОбС - Варна план за регулация и застрояване (ПЗР) на СО „С.“ процесният имот попада в уличната регулация и паркинг. След извършено проучване на имота, на 30.03.2016 г. бил съставен АПОбС № 8941/2016 г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС, във вр. с § 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА и чл. 8, ал. 3 ЗП. Тъй като предвид предназначението на имота същият от държавна станал общинска собственост, то съставянето на АПОбС няма конститутивно, а само удостоверително действие относно съществуването на правото, преминало в патримониума на общината. Ищецът не е могъл да осъществява давностно владение против общината, предвид нормата на чл. 86 ЗС, с която е въведена забрана за придобиването по давност на държавни и общински имоти, които са публична собственост, и въведения впоследствие мораториум за придобиването на имоти частна държавна и общинска собственост. Освен това не била установена чужда фактическа власт върху имота при извършеното през 2016 г. проучване.
Апелативен съд – Варна е приел, че за ищеца е налице правен интерес от предявения отрицателен установигелен иск, тъй като за него има възможност да придобие имота на оригинерно основание, ако отрече правата, претендирани от ответника.
Съдът е възпроизвел показанията на разпитаните по делото свидетели:
Съгласно показанията на свидетеля Й. Н., той от 2006 г. работи с ищеца и с още един човек в едно помещение, находящо се в административната сграда на новия хлебозавод, което свидетелят наел от собственика на сградата. Ц. Д. се занимава с метални конструкции и строителство и притежава на това място поземлен имот от около 1-1.5 дка, в който си държи строителните материали, скелета, метални конструкции и го използва за строителството на сглобяеми къщи. Имотът на Ц. граничи с [улица]и от другата страна с хлебозавода, а от долната му страна са две жилищни кооперации и някакво място. През 2006 г. мястото било изоставено, пълно с боклуци и не било оградено, но ищецът го почистил, оградил го и му поставил метални врати откъм [улица]. Оградата била поставена откъм хлебозавода и частично откъм едната жилищна кооперация. Свидетелят сочи, че от 2006 г. не е виждал други хора в мястото и не знае някой да е предявявал претенции за същото. Свидетелят и техният колега си паркират колите в мястото на Ц..
Като свидетел по делото е разпитан и Х. Д., работещ съвместно с Ц. Д. и ползващ наетото от свидетеля Н. помещение в сградата на хлебозавода. Д. сочи, че тримата влизат в наетото помещение от задната страна на сградата на хлебозавода и не ползват портала на последния. Ц. започнал да си държи скелетата и строителните материали върху мястото, което преди това било изоставено, пълно с изхвърлени отпадъци и материали от жилищните кооперации. Това място свидетелят го знае от 2007 г., като частично било асфалтирано. Именно през 2007 г. ищецът изчистил мястото и го заградил, вкл. и откъм улицата, където поставил портал и заключил вратите с катинар. Ключът се държи от свидетеля, от Й. и от ищеца. Мястото се използва само от Ц., а свидетелите единствено паркират там автомобилите си. Никой не е предявявал претенции за имота. Ищецът не е казвал, че мястото е негово, но го оградил и заключил и никой не му е правил забележки. Върху оградата или мястото няма обозначителни табели относно имота.
Свидетелят П. Б. - директор на Дирекция „Общинска собственост, икономика и стопанска дейност“ и служител в общината от 2002 г., излага, че от страната на хлебозавода преди обръщача на автобусите имало един имот, който е общинска собственост, поради което през 2016 г. бил актуван, тъй като имало предявени претенции към него. През 2013 г. свидетелят посещавал този имот. тъй като имало намерение общината да прави платени паркинги. През м. февруари 2016 г. Б. отново посетил имота във връзка с намерението за изграждане на платени паркинги и в същия имало паркирани 7-8 автомобила. Нямало ограждане на имота откъм [улица], но свидетелят не знае дали отзад същият бил ограден. Влезли свободно в имота през подхода. Имотът е около 2 дка и е част от уличната мрежа, тъй като има обособен път. При посещенията си свидетелят не видял в имота да има строителни отпадъци. Действия по освобождаването на имота не били предприемани.
Свидетелката С. П. работи в ответната община от 2011 г. Споделя, че имотът на [улица] е познат във връзка с работата й, но и в личен план, тъй като притежава лозе, което се намира малко по-нагоре от същия. В него тя паркирала автомобила си, тьй като същият представлява паркинг и прилежаща площ към хлебозавода. Описва имота с площ от около 2 дка и с денивелация, има подход, който е асфалтиран и следва обръщача на автобус № 32. Асфалтирането било извършено по времето на социализма и обхващало по-голямата част от имота, само малка част била затревена. През последните 10-16 години имотът бил паркинг и не бил ограден - имало свободен достъп от главния път, по който се движи автобус № 32 и вдясно има подход, който е асфалтиран. В последните 2-3 години била поставена ограда, но преди това нямало такава и имотът се ползвал от всички. Сега има портал с катинар, но свидетелката не знае кой поставил оградата и портала. В имота понастоящем има стари коли и каравани, няма поставена информационна табела.
Въззивният съд е приел, че от писмените доказателства се установява, че на 03.02.2016 г. в община Варна е било подадено заявление от трето лице - Г. Д. Д. от [населено място], с което е поискано да му бъде заверена молба-декларация за обстоятелствена проверка на имот, находят се в [населено място], район „Приморски“,[жк], [улица], с оглед снабдяването с констативен нотариален акт за придобиването на собствеността върху имота въз основа на придобивна давност. По повод на заявлението е била открита процедура в отдел „Общинска собственост“ на ответната община по съставяне на акт за общинска собственост за имота на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОбС, като в резултат е бил издаден АПОбС № 8941/30.03.2016 г., в който спорният имот е отразен като публична общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС, във вр. с § 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА и чл. 8, ал. 3 ЗП.
В актуалните скица и удостоверение за данъчна оценка на имота същият е отразен като общинска собственост на база цитирания АДС от 2016 г.
По делото е приет АДС № 11910/29.08.1973 г., съставен от длъжностно лице при ГНС-Варна, относно дворно място в м. „К.“ с площ от 14 468 кв. м, представляващо имоти с пл. № № *, *, *, *, *, * и *, който е одържавен на основание чл. 21 ПДИ, чл. 63, ал. 1 ЗТСУ и заповед № 91/06.10.1970 г. Имотът е бил предоставен за ползване на СД „Търговия“ за Хлебозавод - Варна 2. Само за построените върху терена през 1979 г. производствени сгради за хлебозавод с площ от 3474 кв. м и въз основа на горния АДС от 1973 г., е бил съставен АДС № 978/14.03.1991 г. от ОбНС-Варна.
Апелативен съд – Варна е кредитирал, като обективно, компетентно и пълно, заключението от назначената по делото съдебно-техническа експертиза, съгласно което процесният ПИ № * съставлява част от площадката, отредена „за хлебозавод“ със заповед № 92/06.10.1972 г. на председателя на ИК на ТИС (граници с розов контур на комбинирана скица на л. 218 от делото), съответно се включва изцяло в площта и на УПИ, отреден „за хлебозавод-2“ със заповед № 9/23.01.1991 г. на председателя на комисията по ТСУС (граници с червен контур на комбинирана скица на л. 219). В КП на м. „С.“ от 06.03.2000 г. ПИ № * попада в ПИ № * със собственик: община Варна, вид територия: транспорт, държавна пътна мрежа, местни пътища. В ПУП-ПРЗ на с. о. „С.“, одобрен с решение № 1725/13.04.2005 г. на председателя на ОбНС Варна процесният ПИ № 1* е част от територии за ,,паркинг: улично озеленяване; улична мрежа и нова улица през южната част“ (син и червен контур на комбинирана скица на л. 218 от делото). В ПНИ на м. „С.“, одобрен със заповед № РД-07-7706-204/08.08.2007 г. на областния управител на област Варна, процесният ПИ № * попада изцяло в новообразуван имот № * с площ от 4845.20 кв. м, който е с вписан собственик: „общинска земя“, предназначение: „улица-алея“ (червен и син контур на комбинирана скица на л. 214 от делото). В последните действащи за територията КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-94/2008 г. на изп. директор на АГКК, имот № * е отразен графично (черен контур на скицата на л. 218 от делото), като според вещото лице при изготвянето на тези КККР са налице грешки, непълноти и отклонение от реалните граници, конкретно за процесния терен. Експертът е заключил, че по предходните кадастрални и регулационни планове процесният ПИ № * е бил отразяван като паркинг и/или част от уличната мрежа на [населено място], допреди неточния и грешен според експерта последен КП. Материализираните на място граници на процесния поземлен имот не съвпадат с границите по КККР. В нито един, описан от вещото лице, план за процесния имот, особено с регулационно действие, ПИ № * не е част от територия, собствена на частноправен субект.
Съдът е посочил, че действително актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи. И обратно - несъставянето на АДС или АОС не може да доведе до извод, че имотът не е държавен или общински. В случая обаче се установява, че процесният имот попада в територия от общо 14 468 кв. м, имотите в която са били отчуждени през 1970 г. в полза на държавата на основание чл. 63, т. 1 ЗТСУ (отм.) за изграждането на Хлебозавод - 2 в [населено място] (АДС от 1973 г.). Мероприятието е осъществено през 1979 г. и на площ от 3474 кв. м е построен Хлебозавод - 2 (АДС от 14.03.1991 г.). Площта, от която се състои понастоящем отразеният в КККР на [населено място] процесен имот, не е застроена, но съобразно всички действали кадастрални и регулационни планове същият попада в територия, която представлява част от местната транспортна улична мрежа, вкл. и в ПНИ на м. „С.“, одобрен със заповед № РД-07-7706-204/08.08.2007 г. на областния управител на област Варна, съобразно който процесният ПИ № * попада изцяло в новообразуван имот № * с площ от 4845.20 кв. м, който е с вписан собственик: „общинска земя“, предназначение: „улица-алея“ (червен и син контур на комбинирана скица на л. 214 от делото).
Предвид така изложеното, въззивният съд е приел, че с влизането в сила на ЗМСМА в собственост на общината е преминал държавният имот, който към момента на влизането му в сила (17.09.1991 г.) е имал предназначението за задоволяване на посочените в § 7, ал. 1 ПЗР на ЗМСМА нужди, а в конкретния случай - за улица, общински път, паркинг, алея, улично озеленяване. Затова именно ответната община е собственик на процесния имот, който има характера на публична общинска собственост и на основание чл. 86, ал. 1 ЗС и чл. 7, ал. 1 ЗОбС не може да бъде придобиван по давност. Но дори и да се приеме, че процесният имот (или части от него) представлява частна общинска собственост, същият отново не е напуснал патримониума на ответната община поради осъществяване на окупационното му завладяване от ищеца, тъй като съобразно твърденията на последния фактическата власт е установена през м. април 2005 г., а съобразно § 1, ал. 1 ЗД на ЗС (ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 01.06.2006 г., с последващи изменения и допълнения), действал до обявяването му за противоконституционен с Решение № 3/24.02.2022 г. на КС на РБ по конст. д. № 16/2021 г. (обн. ДВ, бр. 18 от 04.03.2022 г.), давностен срок от 10 години не е могъл да изтече.
Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира следните въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд:
1. Налице ли са предпоставките за трансформиране на държавната собственост в общинска собственост, ако към момента на влизане в сила на ЗМСМА - 17.09.1991 г., имотът е бил държавна собственост, но не е бил отреден за част от местната транспортна инфраструктура, а отреждането е станало след влизане в сила на ЗМСМА.
2. Относно задължението на съда по чл. 235, ал. 2 ГПК като инстанция по същество да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и на закона.
По първия въпрос се излага, че въззивното решение противоречи на приетото в: решение № 238/19.03.2010 г. по гр. д. № 4989/2008 г. на ВКС, III г. о. и решение № 313/05.03.2012 г. по гр. д. № 143/2011 г. на ВКС, II г. о., съгласно които държавната собственост се трансформира в общинска собственост, само ако към момента на влизане в сила на ЗМСМА - 17.09.1991 г., имотът представлява обект на общинската инфраструктура с местно значение, предназначен за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно и комунално обслужване; ако към 17.09.1991 г. имотът е задоволявал потребности от национално значение, няма да са налице предпоставките за трансформиране на държавната собственост в общинска.
По втория въпрос се сочи противоречие с решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 422/03.06.2010 г. по гр. д. № 805/2009 г. на ВКС, I г. о. и решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, III г. о., като жалбоподателят твърди, че Апелативен съд – Варна не е обсъдил заключението от съдебно-техническата експертиза относно момента на отреждане на имота като част от местната инфраструктура.
От насрещната страна не е постъпил отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение на ВКС, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК – за проверка дали решението не е вероятно недопустимо от гледна точка наличието на правен интерес на ищеца от предявяване на отрицателния установителен иск срещу община Варна.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 166 от 11.11.2022 г. по гр. д. № 20223000500347/2022 г. на Апелативен съд – Варна.
УКАЗВА на Ц. Н. Д. в 1-седмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 468.42 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание при изпълнение на горното указание или за прекратяване – в случай на неизпълнение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: