О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3048

гр. София, 16.10.2023 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети октомври през две хиляди и двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: В. М.

Е. Д.

като изслуша докладваното от съдия В. М. гр. д.№ 687 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение №202 от 15.12.2022г. по гр. д. № 509/2022г. на Варненски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 260013 от 08.08.2022г. по гр. д.№ 1/2013г. на Разградски окръжен съд и е прекратено производството по иска по чл. 108 ЗС на Мюсюлманското изповедание, като правоприемник на съществувалата на територията на гр.Р. М. вероизповедна община, против О. Р. за установяване право на собственост по реституция по §5 ПЗР от Закона за вероизповеданията, евентуално по придобивна давност в периода от 15.09.1895г. до 1971г. включително, и за предаване на владението върху недвижим имот: Джамия „Ибрахим паша, представляваща сграда №2 с идентификатор 61710.505.578.2 по КККР на гр. Разград, със застроена площ 376 кв. м., предназначение - култова, религиозна сграда, построена в ПИ 61710.505.578 по КККР на гр. Разград, заедно с 376/13191 ид. ч. от правото на собственост върху посочения поземлен имот, а реално частта от същия, върху която е построена джамията, с административен адрес на поземления имот: гр. Разград, пл. „Независимост, целия с площ от 13 191 кв. м.

Касационната жалба е подадена от ищеца Мюсюлманско изповедание чрез пълномощника адв.Р.. Твърди се, че решението е вероятно недопустимо, очевидно неправилно и противоречи на практиката на ВКС. Формулирани са правните въпроси: 1/ ако по ревандикационен иск ищецът докаже правото си на собственост, но се окаже, че ответникът не владее вещта следва ли съдът да уважи иска в установителната част и да признае ищеца за собственик; 2/ допустим ли е ревандикационен иск на един съсобственик срещу друг съсобственик, владеещ целия съсобствен имот; 3/ длъжен ли е съдът да постанови решение по съществото на спора при наличие на изискуемите положителни процесуални предпоставки и липса на отрицателни такива.

О. О. Р. взема становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Мюсюлманско изповедание е предявило пред Разградски окръжен съд иск срещу О. Р. по чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост върху: 1/ джамия „Ибрахим паша, представляваща сграда № 2 (две) с идентификатор 61710.505.578.2 по КККР на гр. Разград, застроена на 376 кв. м. в ПИ с идентификатор 61710.505.578; 2/ 376/13191 ид. ч. от правото на собственост поземления имот - ПИ с идентификатор 61710.505.578, а реално - частта от същия, върху който е построена джамията. Поддържаното основание за собственост е реституция по реда на § 5 от ПЗР от Закона за вероизповеданията, като правоприемник на съществувалата на територията на гр. Р. М. вероизповедна община и евентуално основание придобивна давност с владение в периода от 15.09.1895г. до 1971г. В уточнение на исковата си молба е заявено, че Мюсюлманската вероизповедна община е установила фактическа владелческа власт върху земята и сградата през 1919 г., като през 1929 г. или най-късно към 1939 г. са изтекли сроковете на кратката, съотв. на общата придобивна давност по Закона за давността/отм/, като владението на тази вероизповедна община е продължило и след 09.09.1944 г. до 1971 г., когато процесният имот (земя и сграда) бил отнет от държавата без основание. Ако се приеме, че не е налице правоприемство и реституция, то се поддържа придобиване на собствеността по давност с владение от 15.09.1895г. до 1971г. включително. Исковата молба е била предявена и срещу Държавата, но исковете против нея са оттеглени и производството е прекратено с влязло в сила определение № 1124 от 03.12.2013 г. Ищецът твърди, че за имота са издавани както актове за общинска, така и за държавна собственост и че ответникът отказва да предаде владението.

Становището на ответника О. Р. поддържано в хода на процеса, е че джамията „И. П. винаги е била държавна собственост. Била е обявена за „народна старина“ по Закона за старините/отм./, а по Закона за паметниците на културата и музеите е художествен паметник на културата от национално значение от 1971г. и е била декларирана за архитектурен паметник на културата под №176 в регистъра на културните ценности, воден от Министерството на културата. Поземленият имот, според ответника, е публична общинска собственост поради предназначението си – за „площад“, с което се задоволяват по траен начин обществени потребности от местно значение. Ответникът оспорва да осъществява владение или държане на джамията „И. П. , а на поземленият имот сочи, че няма как да осъществява владение или държане, след като не упражнява реална фактическа власт върху самата сграда. Ако се претендира идеална част от поземления имот, то моли да бъде взето предвид, че имотът е публична общинска собственост.

По отношение на иска за собственост на поземления имот първоинстанционният съд е констатирал нередовност на исковата молба и е дал няколкократно указания за поправянето й. Въззивният съд е счел, че исковата молба е останала нередовна доколкото не е ясно дали ищецът претендира установяване на собственост и осъждане на общината за предаване на владение върху идеална част от този поземлен имот или претендира реална част от него с конкретно посочени граници, както и поради липса на изложени фактически обстоятелства за придобивното основание по отношение на поземления имот, отделно от тези за сградата. С определение от 08.11.2022 г. Варненски апелативен съд е оставил без движение исковата молба в частта на претенцията, касаеща поземления имот. Указал е на ищеца в едноседмичен срок от получаване на съобщението да поправи нередовностите в исковата молба като посочи: дали претендира установяване на собственост и осъждане на общината за предаване на владение върху идеална част от този поземлен имот или претендира реална част от него, като в последния случай и конкретно да посочи граници и ги обозначи върху приложена скица в цвят, както и да изложи ясни и подробни обстоятелства за придобивното си основание само по отношение на този поземлен имот отделно от тези за сградата - джамия. Ищецът е предупреден за последиците от неотстраняване на нередовностите. Указанията на съда са връчени на ищеца на 08.11.2022г. и в едноседмичния срок не е постъпила молба за поправяне на нередовността. В съдебно заседание пълномощникът е заявил, че не е правил уточнение, защото счита, че претендират идеална част. При тези обстоятелства съдът е предприел обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството по иска по чл. 108 ЗС за поземления имот.

Претенцията по чл. 108 ЗС за сградата джамия съдът е приел за недопустима като лишена от правен интерес. Констатирал е, че с уточнението на исковата молба от 29.08.2013 г., направено след оттегляне на исковете срещу държавата, ищецът не е изложил различни твърдения за обосноваване на правния си интерес от иска за джамията, насочен срещу общината, като такива не е изложил и след отговора на общината и становището й, че не е собственик, не владее и не държи джамията. Твърдението на ищеца в исковата молба, с което обуславя правния си интерес е, че са издавани актове за общинска собственост за джамията. Това твърдение е неподкрепено с доказателства. По делото са представени три акта за публична държавна собственост - от 1996 г., от 2018 г. и от 2020 г., според които правото на управление е предоставено на Областния управител на О. Р. Твърдения за това как общината владее или държи джамията няма. Становището на общината, поддържано в хода на цялото производство е, че собственик на джамията е държавата и че О. Р. не е собственик на същата, не я владее, нито държи, нито извършва действия по управлението й. От страна на общината са представени и доказателства, че с решение на Министерски съвет от 07.03.2018г. на Областния управител е възложено провеждане на обществена поръчка за реконструкция и възстановяване на джамията в качеството й на паметник на културата. Поради изложеното съдът е приел, че липсва правен интерес за водене на иска за собственост на джамията против О. Р. Посочил е, че правният интерес от иска по чл.108 ЗС е в необходимостта да бъде признато оспореното право на собственост на ищеца и да бъде осъден ответникът да предаде владението на имота. В случая ищецът не би могъл да постигне този резултат срещу ответната община, доколкото оспорващият и претендиращ права върху сградата субект е друг. В обобщение съдът е счел, че липсва интерес от водене на делото срещу общината при поддържаната от нея позиция, че друг е собственик и проведеното доказване, че не владее, не държи имота (посредством доказването на положителния факт, че Държавата претендира правото на собственост и владее имота чрез Областния управител). Затова е обезсилил постановеното първоинстанционно решение и е прекратил производството по иска.

При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:

На първо място, не е налице визираното от касатора съмнение относно допустимостта на решението. То е свързано с поставения трети правен въпрос и почива на твърдението, че съдът с постановения акт е отказал да разреши спора, въпреки че са налице всички процесуални предпоставки за това. От една страна, такова твърдение не обуславя недопустимост на решението. От друга страна, съдът не е приел, че са налице всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки, а напротив - счел е, че липсва правен интерес от водене на иска за сградата. А правният интерес несъмнено е необходима процесуална предпоставка. По отношение на иска за земята е счел, че не са отстранени нередовностите на исковата молба, при което са неясни както фактическите твърдения, така и петитума на иска, което е пречка за разглеждането му по същество.

На второ място, липсва основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по поставените правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС.

Първият въпрос е дали когато ищецът по ревандикационен иск докаже правото си на собственост, но се окаже, че ответникът не владее вещта, следва съдът да уважи иска в установителната част и да признае ищеца за собственик и да отхвърли осъдителната. Обжалваното решение не е постановено в такава хипотеза. Съдът дължи произнасяне по иска по чл. 108 ЗС с два диспозитива - установителен и осъдителен когато искът е допустим и го разглежда по същество. Съдът ще уважи иска в установителната част и ще го отхвърли в осъдителната, ако приеме за доказано, че ищецът е собственик, но ответникът има основание да държи имота или изобщо не го държи. В настоящия случай съдът е приел, че искът за сградата е недопустим, тъй като изначало ответната община по никакъв начин не оспорва правата на ищеца и не упражнява фактическа власт върху нея. Указанията на т.2А от Тълкувателно решение №4/2014г. на ОСГК нямат отношение към извършената от съда преценка за допустимост на иска. Същото се отнася и за посоченото от касатора решение № 278 от 17.08.2011г. по гр. д. № 1081/2010г. на І г. о., което е постановено преди приемане на тълкувателния акт, но е в същия смисъл

Вторият въпрос е дали е допустим ревандикационен иск на един съсобственик срещу друг съсобственик, владеещ целия съсобствен имот. Въпросът няма отношение към мотивите на съда, с които е прекратено производството по иска за собственост на поземления имот. Съдът изобщо не е разсъждавал дали е допустим иск на един съсобственик срещу друг съсобственик за идеална част и дали може да бъде осъден съсобственик да предаде на друг съсобственик владението върху идеална част, какъвто въпрос е разрешен в посоченото Тълкувателно решение № 3/2020г. на ОСГК. Това са въпроси по същество на спора. А с обжалваното решение съдът е прекратил производството, защото не са отстранени нередовностите на исковата молба и не е ясно дали се претендира идеална част или реална; ако е идеална как е възникнала съсобствеността, а ако е реална - как се индивидуализира тази реална част.

Третият въпрос е дали съдът дължи постановяване на решение по съществото на спора при наличие на изискуемите положителни процесуални предпоставки и липса на отрицателни такива. Принципният отговор на въпроса разбира се, е положителен. Съображения във връзка с него се съдържат по-горе при разглеждане довода за недопустимост.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Липсва съмнение за очевидна неправилност на някой от изводите на съда. Изложените от съда мотиви са логични и последователни. Не са накърнени основни правни принципи, нито логически правила, законът е приложен в действащата му редакция.

На основание изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд.

В полза на ответника О. Р. следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 300лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №202 от 15.12.2022г. по гр. д. № 509/2022г. на Варненски апелативен съд па касационната жалба на Мюсюлманското изповедание.

ОСЪЖДА Мюсюлманското изповедание, ЕИК 121526008, да заплати О. Р. разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 300 /триста/ лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: