О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3105

София, 19.10.2023 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 731 по описа за 2023 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. К. С., чрез адвокат С. Т., срещу въззивно решение № 174/28.10.2022 г., постановено от Пловдивски апелативен съд по въззивно гр. д. № 328/2022 г.

Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещната страна “ПЕРЛА 04“ ООД, представлявана от управителя С. С., чрез адвокат М. Г., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. П. апелативен съд, като отменил решението на първостепенния Пловдивски окръжен съд, отхвърлил иска на В. К. С. против “ПЕРЛА 04“ ООД за заплащане на сума в общ размер на 66 796 лв., представляваща неоснователно обогатяване на дружеството от получени 6 бр. плащания, извършени на 25.02.2016 г., 30.06.2016 г., 14.07.2016 г., 04.08.2016 г., 04.10.2016 г., 26.10.2016 г. (липсва правна квалификация в диспозитива на ска, по който се е поризнесъл съдът; в мотивите е посочено, че искането е по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД). Осъдил В. К. С. да заплати на “ПЕРЛА 04“ ООД съдебноделоводни разноски по делото.

За да постанови този резултат въззивният съд установил, че в периода февруари – октомври 2016 г. В. С. е наредила по банкова сметка на дружеството различни суми в общ размер на 66,796 лв. Сумите са осчетоводени от дружеството като получени. Сумите са наредени с основание “захранване на сметка“. Съдът е посочил, че в исковата молба се твърди, че процесните суми са дадени на ответника, тъй като същият е изпитвал финансови затруднения в онзи период, както и, че не са сключвани писмени споразумения между страните относно основанието за предоставянето на тези суми. Отбелязал, че в исковата молба е посочено също, че не е било договаряно заплащането на възнаградителна лихва, но е било постигнато съгласие тези средства да бъдат върнати, което не е сторено и до настоящия момент. Съдът е приел, че от обстоятелствената част на исковата молба става ясно, че между страните е налице съгласие за даване на претендираните суми и за тяхното връщане, без да се дължи възнаградителна лихва; приел, че не може да пренебрегне тези твърдени факти от страна на ищеца, с които същият обосновава своята претенция, тъй като те са нейното правното основание и въз основа на тях се дава правната квалификация на спора. Стигнал до извод, че съгласно твърденията в исковата молба искането за връщане на паричната сума е породено от взаимоотношения, уредени от чл. 240 ЗЗД – договор за заем. При този извод, заключил, че няма основание да се квалифицира материалноправния спор по чл. 55 ЗЗД, поради което неоснователно се явява искането за връщане на преведената сума, като такава, дадена без основание. Съдът посочил, че липсата на писмен акт, в който да са материализирани волеизявленията на страните, не се отразява на действителността на договора за заем, тъй като същият е реален и писмената форма не е такава за действителност, а за доказване. Заключил, че между страните е налице валидно сключен договор за заем, следователно е налице основание за предоставянето на процесните суми от ищцата на търговското дружество - ответник.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: има ли правомощия въззивният съд, при въведените ограничения с нормата на чл. 269 ГПК, да се произнася по правилността на решението, като обсъжда пороци, невъведени с въззивната жалба, които не касаят приложение на установена в публичен интерес материалноправна норма – твърди се противоречие с т. 1 на ТР №1/2013 г., ОСГТК на ВКС; следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка; следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка и следва ли да бъдат взети предвид процесуалните позиции на страните по релевантните факти – твърди се противоречие с решение № 65 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т. о.; какви са задълженията на въззивния съд, когато констатира противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба и необходимо ли е това противоречие да бъде отстранено – твърди се противоречие с ТР № 1/17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК;

Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси. Въззивният съд, като издирва и прилага относимата според него материалноправна норма, не излиза извън предмета на обжалване. Право и задължение е на всеки съд по съществото на спора да подведе релевантните факти към точната законова разпоредба и да съобрази решението си с нея. Не е налице поддържаното противоречие с т. 1 на ТР №1/2013 г., ОСГТК на ВКС. В мотивите на тълкувателния акт е разяснено, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Несъмнено е, че съдът, когато изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, квалифицира искането и по този начин прилага правните норми, независимо от разбирането на страните за приложимото право.

Не се установява и поддържаното противоречие с решение № 65 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т. о. Въпросът, свързан с точното приложение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК е значим за всяко исково производство, като в случая въззивният съд се е произнесъл с крайния резултат по спора, като е квалифицирал отношенията между страните, вкл. твърденията за тях по исковата молба, по чл. 240 ЗЗД, а не се е съобразил с поддържаната от ищеца правна квалификация. Този резултат не е поради необсъждане на доводи и възражения на страните или на доказателства по делото.

Въззивният съд не е установил противоречие между обстоятелствена част и петитум на исковата молба, за да са приложими разясненията, дадени в ТР № 1/17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК. При изложените от ищеца правопораждащи факти и петитум, въззивният съд сам е квалифицирал вземането като такова, произтичащо от договор за заем. Следва да се изясни, че е важно не как страната сама определя, било с позоваване на правна норма, било понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спорното право, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое оспорвано материално право. Последното се квалифицира от съда. Казаното се отнася и до правомощията на въззивната инстанция. (в този смисъл е и константната практика на ВКС, напр. решение № 50093/07.08.2023 г. по гр. д. № 2529/2022 г. на ВКС, IV г. о.)

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато служебно в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за проверка допустимостта на постановеното решение с оглед задължението на съда, когато намери, че квалификацията, дадена от ищеца не съответства на предмета на спора, очертан в исковата молба.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 174/28.10.2022 г., постановено от Пловдивски апелативен съд по въззивно гр. д. № 328/2022 г.

УКАЗВА на касатора, в едноседмичен срок от съобщението, да заплати държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 1335,38 лв. по сметка на Върховния касационен съд, като в указания срок изпрати по пощата, или депозира в канцеларията на Върховния касационен съд, доказателства за това.

При неизпълнение в срок, касационната жалба ще бъде върната.

Ако указанието бъде точно изпълнено, делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: