ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 215

гр. София, 22.03.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател:Евгений Стайков

Членове: Ирина Петрова

Десислава Добрева

като разгледа докладваното от И. П. Ч. касационно търговско дело № 20238003900372 по описа за 2023 година

Производството е по чл.274,ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба, подадена от ищцата Л. И. А. срещу определение № 2032 от 15.02.2023г. по в. ч.гр. д.№ 12850/202г. на Софийски градски съд, Трето гражданско отделение, с което е потвърдено разпореждането от 09.11.2022г. на Софийски районен съд, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по гр. д.№ 49828/2022г. на Софийски районен съд, 32 състав по предявения срещу „Агенция за контрол на просрочени задължения”ЕООД иск за прогласяване на нищожност поради наличие на неравноправни клаузи на договор за кредит от 21.03.2018г., сключен с „А. Ф. ООД, вземането по който е прехвърлено на ответника.

С частната касационна жалба се иска отмяна на определението като неправилно. Оспорва се законосъобразността на извода, че основанията на предявения иск са преклудирани от действието на влязлата в сила заповед за изпълнение. Акцентира се на обстоятелството, че заповедният съд не е изпълнил задължението си служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния потребителски договор, пропуснал е и не е обсъждал този въпрос. Жалбоподателката счита, че има правен интерес от оспорването на имащия характер на потребителски договор за кредит поради наличие на неравноправни клаузи в него, тъй като до момента съд не се е произнасял относно наличието на неравноправност. Счита, че след като съдът сам е задължен да следи за неравноправни уговорки, не е преклудирана възможността страната да се позове на такова несъответствие. Позовава се на практика на СЕС, че неравноправната договорна клауза не е обвързваща за потребителя и затова не е необходимо той предварително да я е оспорил (дело С-243/08,т.28) Счита, че практиката на СЕС е категорична, че защитата на потребителите, гарантирана от Директива 93/13, се разпростира и в случаите, когато в рамките на заповедното производство потребителят не е подал възражение срещу подадено заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Позовава се на актовете на СЕС по дело С-618/10,т.57, С-415/11, С-280/13,т.35.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите, които според страната са разрешени в противоречие с практиката на СЕС и ВКС:

1/ „Преклудирана ли е защитата на потребителя, гарантирана от Директива 93/13, когато в рамките на заповедното производство потребителят не е подал възражение срещу подаденото заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнени?”

Позовава се на практиката на съда в Люксембург - решенията по дело С-240- 244/ 98, т.26; С-168/05, т.38; С-243/08,т.31; С- 137/08,т.49, С-415/11,т.46, С- 280/13, т.34, съгласно които, националните съдилища са длъжни служебно да извършват преценка дали в потребителските договори са налице неравноправни клаузи, служебно да събират доказателства за наличието на такива, и то не само в рамките на исковите, но и в рамките на заповедните производства, без да е необходимо потребителят предварително да е оспорил успешно такава клауза. Позовава се и на решенията по дело С-415/11 и съединени дела С 537/12 и 116/13, съгласно които, Директива 93/13 следва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба, която не предвижда възможност или не позволява на съда по изпълнението или в рамките на исковото производство служебно или по искане на потребителя да прецени неравноправност на клаузи, от които произтича вземането, съответно да постанови спиране на изпълнението.

2/ „Изпълнил ли е задължението си заповедният съд да следи служебно за наличие по делото на фактически или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клаузи в потребителски договор?” поради противоречие с цитирана практика на ВКС, съгласно която, при съобразяване със задължителната практика на СЕС е прието, че съдът следи служебно за наличие по делото на обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза в потребителски договор. Когато ги констатира, е длъжен с оглед принципа на състезателност да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер като им даде възможност да изразят становища и ангажират доказателства.

Препис от частната касационна жалба не се връчва.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

Ищцата е предявила отрицателен установителен иск срещу „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД за прогласяване нищожността на договор за кредит „Бяла карта“, сключен на 21.03.2018г. с „Аксес финас“ ООД, вземането по който е прехвърлено на ответника с договор за цесия, поради наличието на неравноправни клаузи, противоречащи на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП. По делото е безспорно, че срещу ищцата е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, която е влязла в сила, издаден е и изпълнителен лист на 07.10.2021г. по ч. гр. д.№ 46260/2020г. на СРС, имащи за предмет вземания по процесния договор за кредит.

Въззивната инстанция е препратила към мотивите на

първоинстанционния съд, съгласно които, провеждането на заповедно производство цели да установи дали претендираното от заявителя вземане е безспорно. Оспорването на претенциите на заявителя от страна на длъжника следва да стане в срока по чл.414 ГПК, а пропускането му стабилизира заповедта, същата влиза в сила, с което се преклудира възможността вземанията да се оспорват по-късно чрез иск въз основа на възражения, които са могли да бъдат релевирани в производство по чл.422 ГПК. Въведените от ищцата възражения за нищожност на клаузи от договора е следвало да бъдат направени при оспорване на заявените от кредитора вземания преди влизане в сила на заповедта за изпълнение, тъй като последната замества съдебното решение като изпълнително основание, като при оспорването й от длъжника на основание чл. 414 ГПК, проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков ред. С изтичане на срока за подаване на възражение срещу издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 416 ГПК се получава крайният ефект на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорването на вземането е по реда на чл. 424 ГПК Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от влизането й в сила, влязлата в сила заповед за изпълнение се приравнява по правен ефект на съдебно решение по установителен иск и освен изпълнителна сила, тя формира и сила на пресъдено нещо.

Въззивната инстанция е споделила и извода, че ищцата се домогва да установи, че вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение не съществуват поради нищожността на процесния договор за потребителски кредит и тези доводи за нищожност поради неравноправност са въведени след влизане в сила на заповедта. Споделени са и изводите, че влязлата в сила заповед за изпълнение преклудира всички обстоятелства, материалноправни възражения и оспорвания по отношение на правопораждащите юридически факти и размера на установените със сила на пресъдено нещо парични притезания, включително и относно действителността на оспорените клаузи, поради което не е налице абсолютна положителна процесуална предпоставка за възникването и съществуването на правото на иск за обявяване на процесния договор за нищожен поради наличие на неравноправни клаузи.

Позовала се е на разясненията, дадени в т.11в и т.11б от ГР №4/2014г. на ОСГТК на ВКС - в производството по установителния иск по реда на чл.422 ГПК подлежат на разглеждане всички правоизключващи, правопогасяващи и праоизменящи защитни възражения на длъжниците, които могат да въвеждат в процеса. Въззивната инстанция е извела, че при неподаване на възражение по реда на чл.414,ал.2 ГПК процесуалната възможност на длъжника да защити правото си в отделно самостоятелно исково производство се преклудира извън хипотезата на новооткрити или нови писмени доказателства по реда на чл.424,ал.1 ГПК.

Въззивният съд е отрекъл основателността на въведеното от ищцата в частната й жалба твърдение за противоречие на извода за недопустимост на предявения иск за нищожност на потребителски договор при влязла в сила заповед за изпълнение с практиката на СЕС. Счетено е, че даденото от първоинстанционния съд разрешение е в съответствие с решение по дело С- 421/14, според което директива 93/13/ЕИО следва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която забранява националният със служебно да преразглежда неравноправни клаузи в договор, когато вече е установена тяхната законосъобразност с влязло в сила решение. Обсъдено е, че даденото разрешение обвързва допустимостта на оспорването на неравноправна клауза от потребителски договор не само с непроизнасяне от съда по валидността им в предходен съдебен контрол върху спорния договор, но и с редовното сезиране от потребител на националния съд, т. е. с допустим съдебен спор за съществуване на вземането по този договор.

Въззивната инстанция е обсъдила и, че в решение С-421/14, т.46 и т.47, както и в решение по съединени дела С-154/15 – С-307/15 и С-308/15, т.46, т.47, т.68 е изтъкнато значението на принципа на силата на пресъдено нещо в правния ред на Съюза и в националните правни системи и е посочено, че за да се гарантира стабилността на правото и правоотношенията и доброто правораздаване, е необходимо решенията, които са станали окончателни след изчерпване на наличните способи за защита и след изтичането на предвидените за тази защита срокове, да не могат повече да бъдат оспорвани; признато е, че правото за защита на потребителя не е абсолютно, че правото на Съюза не задължава национална юрисдикция да не прилага вътрешноправните процесуалноправни норми, които придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори и ако това не би позволило да се отстрани допуснато с решение нарушение на разпоредба, съдържаща се в Директива 93/13/ЕИО, независимо от естеството на това нарушение.

Съставът на въззивната инстанция е посочил, че неоспорената от длъжника заповед за изпълнение по чл.410 ГПК се ползва с присъщите на СПН последици и установеното с нея вземане не може да бъде оспорвано (с изключение на случаите на чл.424,ал.1 ГПК), поради което е налице процесуална пречка за съществуването на правото на иск на кредитополучателя да установи неравноправност на клаузи от потребителския договор, независимо че недействителността им не е била проверена в приключилото заповедно производство. Посочила е, че изложеното не е в противоречие с решенията на СЕС, на които страната се позовава, в който смисъл е съдебната практика на ВКС (определенията по ч. т.д.№ 1158/2020г. на 2 т. о. и по ч. гр. д.№ 2648/2021г. на 4 г. о.).

Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено:

Въззивната инстанция не само че не е приела, но изрично е посочила, че неравноправността на клаузите от процесния потребителски не е била предмет на проверка и не е била преценявана в рамките на приключилото заповедно производство, което е било висящо към декември 2019г. - т. е. заповедта за изпълнение е била издадена при действието на разпоредбата на чл.411,ал.1,т.3 ГПК, задължаваща заповедния съд да откаже издаването на заповед за изпълнение ако искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.

Поради това вторият въпрос е изцяло безпредметен, той е безспорен и изводите на съдилищата са съобразени с това обстоятелство.

Неоснователността на искането за допускане на обжалването по първия въпрос, който е значимият за изхода на делото, произтича на първо място от необосноваването на допълнителната предпоставка чрез цитираните решения на СЕС.

Въззивната инстанция не е отрекла задължението на съда служебно да извърши преценка за наличие на неравноправни клаузи в потребителски договор, служебно да събира доказателства за наличието на такива, и то не само в рамките на исковите, но и в рамките на заповедните производства, така и при постановяване на спиране на изпълнението, без да е необходимо потребителят предварително да е оспорил успешно такава клауза. Поради това позоваването на решенията на СЕС по дело С-240-244/ 98, т.26; С- 168/05, т.38; С-243/08,т.31; С-137/08,т.49, С-415/11,т.46, С-280/13, С 537/12 и 116/13 е неотносимо към така поставения въпрос.

Неоснователно е и позоваването на противоречие на обжалвания акт с решението по дело С-618-10. Даденото с него тълкуване е в хипотеза, в която испанското законодателство в областта на защитата на интересите на потребителите и ползвателите не е оправомощавало съдилищата в заповедното производство да обявяват служебно и in limine litis (в началото на процеса) нищожността на неравноправните клаузи, доколкото въпросът за правомерността им подлежи на решаване в производство по общия исков ред, каквото би могло да бъде образувано само ако длъжникът подаде възражение.

В решението на СЕС не е поставен въпросът за възможността от провеждане на потребителска защита срещу вземане, което е установено със стабилизиран съдебен акт и за възможността въпросът да неравноправния характер на клаузи от потребителски договор да бъде преразглеждан и пререшаван. Съгласно него, Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба, която не дава възможност на съда в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно in limine litis или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клауза за …., ако последният не подаде възражение.

Жалбоподателката превратно възпроизвежда това тълкуване, считайки, че то визира всеки нов (исков) процес, основан на твърдения/възражения за нищожност на съдържащ неравноправни клаузи договор, които твърдения са относими към основанието на вземането, били са известни, и страната е имала възможност да ги заяви своевременно като упражни надлежно прававата си чрез предприемане на предвидената в закона защита.

При акцента, заложен във въпроса за неподадено възражение срещу издадената заповед за незабавно изпълнение и правото на защита срещу неравноправни клаузи в потребителски договор, ищецът пропуска обстоятелството, че както до изтичане на срока за възражение по чл.414,ал.2 ГПК, така и в предходен момент, длъжникът разполага с възможност да предяви отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането.

Второ самостоятелно основание за неоснователност на искането за допускане на частното касационно обжалване е обстоятелството, че страната изцяло игнорира съществените аргументи на въззивната инстанция, послужили като основание за преценка за недопустимост на предявения иск - съображенията, че в практиката на (СЕС С-421/14, т.46 и т.47, в решение по съединени дела С-154/15 – С-307/15 и С-308/15, т.46, т.47, т.68, в която е изтъкнато значението на принципа на силата на пресъдено нещо в правния ред на Съюза и в националните правни системи) е отречена възможността да се оспорва съществуване на вземане по потребителски договор при наличие на окончателно съдебно решение; че след изчерпване на наличните способи за защита и след изтичането на предвидените за тази защита срокове не може да се оспорва съществуване на вземане по потребителски договор при наличие на окончателно съдебно решение; че правото на Съюза не задължава национална юрисдикция да не прилага вътрешноправните процесуалноправни норми, които придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори и ако това не би позволило да се отстрани допуснато с решение нарушение на разпоредба, съдържаща се в Директива 93/13/ЕИО, независимо от естеството му. Същественият правен аргумент на въззивната инстанция, е че практиката на СЕС обвързва допустимостта на оспорването на неравноправна клауза от потребителски договор не само с непроизнасяне от съда по валидността им в предходен съдебен контрол върху спорния договор, но и с редовното сезиране от потребител на националния съд, т. е. с допустим съдебен спор за съществуване на вземането по този договор.

Факултативният касационен контрол по отношение и на определенията на въззивната инстанция по чл.274,ал.3 ГПК може да бъде осъществен единствено при наличието на изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнително основания. Тези предпоставки, очертани в ТР№1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС в настоящия случай отсъстват.

Разноски за производството не се присъждат.

Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т. о.

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на определение № 2032 от 15.02.2023г. по в. ч.гр. д.№ 12850/2022г. на Софийски градски съд, Трето гражданско отделение.

Определението не подлежи на обжалване.