7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 151

София, 15.01. 2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: М. С.

Членове: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1021/2023 г. и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Л. Ж., чрез адв. Д. Г., срещу решение № 1118 от 02.08.2022 г. по в. гр. д. № 335/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 266833 от 06.12.2021 г. по гр. д. № 14969/2017 г. на Софийския градски съд.

В хода на производството и двете съдебни инстанции са приели за неоснователни предявените от касатора искове с правно основание чл. 49, респ. чл. 45 ЗЗД, срещу „Н. Б. Груп“ АД и Д. И. Т., за осъждането на всеки от тях за сумата от по 100 000 лева - обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в душевно страдание, депресия, чувство за безсилие, вследствие разпространяването в медийното пространство на лични данни и излъчване на фотографски материали без разрешение, манипулиране и променяне на смисъла на казаното от ищеца в интервю в предаването „Ничия земя“ по Нова телевизия, излъчено на 04.02.2017 г.

От събраните по делото доказателства е установено наличието на влязла в сила присъда № 62 от 13.05.2009 г., постановена по н. о. х. д. № 1873/2008 г. на Варненския окръжен съд, с която ищецът М. Ж. е признат за виновен в това, че на 22.05.2000 г. в землището на [населено място] и на 20.02.2004 г. в землището на [населено място], при условията на опасен рецидив, умишлено е умъртвил две лица - престъпления по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 3 и 4 и т. 12, предл. 1 НК, съответно чл. 116, ал. 1, т. 12, предл. 1 и 2 НК, като на основание чл. 23, ал. 1 НК му е наложено най-тежкото наказание „доживотен затвор без замяна“, при първоначален специален затворнически режим. Не е спорно между страните и, че на 04.02.2017 г. в ефира на „Нова телевизия“ е излъчено предаването „Ничия земя“ с автор ответницата Д. Т., в което е представено интервю с ищеца М. Ж., направено по негово искане.

Предмет на спора е основателността на поддържата от ищеца теза за излъчване на процесното интервю по манипулативен начин, засягащ честта и достойнството му извън рамките, които са установени в разпоредбата на чл. 39, ал. 2 от Конституцията на Република България, при наличието на обидни и позорящи изявления на ответницата, излизащи извън контекста на взетото интервю и в които ответницата Т. си е позволила да манипулира общественото мнение чрез направени подхвърляния, фрази и изразяване на мнение, които са надхвърлили границите на допустимия език и рамките на приемливата критика.

За да приеме за недоказани тези твърдения, въззивният съд се е позовал на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза. Кредитирано е неоспореното от страните заключение на вещото лице, съгласно което общата продължителност на цялото интервю с ищеца е 1:34:38 часа, без да се установявяват накъсвания и изрязвания на кадри, което означава, че това е записът в оригинал. Предаването, излъчено на 04.02.2017 г., е с продължителност 00:45:29 часа, поради което са подбрани определени части и са излъчени само те. В излъчения материал не се наблюдава монтаж, добавяне, размяна на думи, фрази в отделните номерирани части.

На база така очертаните фактически данни апелативният съд е достигнал до заключението, че излъченото в съкратен вариант интервю с ищеца възпроизвежда коректно това, което същият е казал. Съгласно мотивите към обжалваното решение не се установява извършена манипулация и монтаж, които да са направени с цел да внушат у зрителя нещо различно от това, което М. Ж. е искал да каже във връзка с проведеното и приключило срещу него наказателно производство. Коментарът на водещата Д. Т. за естеството на извършените от ищеца деяния е обективен и не съдържа позорящи или клеветнически твърдения, с които да се накърни честта, достойнство и доброто име на лицето, което е участвало в предаването. Авторът се е съобразил изцяло с обективните предели на влязлата в законна сила присъда, изключително високата обществена опасност на извършеното и тежките последици, които деянията имат. При тези констатации съдебният състав е достигнал до извода, че поведението на автора на предаването не е виновно и противоправно, поради което и липсва основание за ангажиране гражданската му отговорност, съответно - тази на възложителя на работата. При това положение съдът е счел за безпредметно обсъждането на ангажираните от ищеца доказателства за установяване на начина, по който излъченото в предаването се е отразило на неговото физическо и психическо здраве.

Според касатора така постановеното решение е неправилно и незаконосъобразно, поради което моли за неговата отмяна и постановяване на ново решение, с което да бъдат уважени предявените искове.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване при формулирани въпроси:

1. „Длъжна ли е медията, излъчваща интервю, за което е дадено съгласие да бъде излъчено, да поиска отделно съгласие и за излъчване по време на интервюто на снимки на интервюирания и на членове на неговото семейство?“;

2. „Има ли право водещият предаването журналист, без да съгласува с интервюирания, да вмъква забележки, извън интервюто, на които интервюираният не е могъл да се противопостави и намекващи наличието на вина за извършено престъпление?“;

3. „Съставлява ли манипулация на общественото мнение по въпроса за вината на ищеца за извършени убийства и изнасилвания пускането в края на предаването на песента „Д. такси“, с призива пазете дъщерите си, имайки предвид, че в предаването става ясно, че ищецът е работел като таксиметров шофьор по време на извършване на престъпленията?“.

В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, с довода за противоречие с Конституцията на РБ, се поставя въпросът:

4. „Длъжна ли е медията, респ. водещият журналист, да ограничат критиките си до границите, визирани в чл. 39, ал. 2 КРБ?“ - по този въпрос касаторът се позовава на решение № 21 от 14.11.1996 г. по к. д. № 19/1996 г. на Конституционния съд на Р. Б.

На последно място се поддържа противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 278 от 27.11.2019 г. по гр. д. № 1140/2019 г. на IV-то г. о., решение № 209 от 27.09.2013 г. по гр. д. № 1747/2013 г. на IV-то г. о., решение № 484 от 09.06.2010 г. по гр. д. № 1438/2009 г. на III-то г. о., и решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г. на IV-то г. о. /основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ във връзка с въпроса:

5. „При упражняване правото на изразяване на мнение, когато някой каже или извърши нещо унизително за честта или достойноството на другиго, това поведение осъществява ли признаците на гражданския деликт?“.

Ответниците по касация „Н. Б. Груп“ ЕООД чрез адв. П. Д., съответно Д. И. Т., представлявана от адв. В. Л., оспорват касационната жалба в писмени отговори. Излагат становище за необоснованост на поддържаните предпоставки за допускане на касационното обжалване, евентуално - за неоснователност на жалбата. В отговора от Д. Т. се поддържа и становище за просрочие на касационната жалба.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., след като съобрази гореизложеното и становищата на страните, при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:

Съобщения за въззивното решение и възможността то да бъде обжалвано са изпратени както до ищеца, така и до процесуалния му представител адв. Д. Г..

Ищецът е получил съобщението на 10.08.2022 г. Подадената от него касационна жалба вх. № 18667 от 31.08.2022 г., п. кл. от 29.08.2022 г., е върната от въззивния съд с разпореждане № 4070 от 08.11.2022 г. поради частично изпълнение на указанията за отстраняване на констатирани нередовности. Разпореждането е потвърдено с определение № 335 от 02.03.2023 г. по ч. гр. д. № 153/2023 г. на ВКС на РБ, I-во г. о.

Адв. Д. Г. е получила съобщението на 11.08.2022 г. Едномесечният срок за обжалване на въззивното решение е изтичал на 11.09.2022 г. - неделя, почивен ден. При тези данни и при приложение на разпоредбата на чл. 60, ал. 6 ГПК, според която когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът изтича в първия следващ присъствен ден, доводът за просрочие на касационна жалба вх. № 19186 от 13.09.2022 г., подадена от процесуалния представител на ищеца на 12.09.2022 г. в 20:31:39 ч. /чл. 62, ал. 1, изр. 1-во вр. ал. 2, изр. 1, предл. 2-ро ГПК вр. чл. 32, ал. 1 ЗЕУ в редакция по ДВ, бр. 50 от 2016 г./ чрез ССЕВ /система за сигурно електронно връчване на Държавна агенция „Електронно управление“/, е неоснователен.

Ето защо следва да се приеме, че жалбата, подадена от процесуалния представител на ищеца, е в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК и тъй като изхожда от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, а въззивното решение попада в обхвата на касационното обжалване, то тя е допустима.

Поддържаните от касатора основания за допускането до касационно обжалване във връзка с поставените въпроси не се констатират поради следните съображения:

Първият и третият въпрос не удовлетворяват общия критерий за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно съдът да се е произнесъл по тях и същите да са обусловили решаващите му изводи по предмета на спора /в който смисъл са задължителните разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Във въззивното решение не е разглеждан въпросът за това длъжна ли е медията, излъчваща интервю, за което е дадено съгласие да бъде излъчено, да поиска отделно съгласие и за излъчване по време на интервюто на снимки на интервюирания и на членове на неговото семейство. Установено е в разглежданата хипотеза, че процесното интервю е заснето по инициатива на самия ищец - т. е. при наличието на изрично съгласие за неговото заснемане. Няма данни и не е коментирана употребата на снимки и кадри, които да са заснети и/или използвани при несъгласие на засегнатите лица. Не е обсъждан и въпросът за това представлява ли или не манипулация на общественото мнение използването в предаването на песента „Д. такси“, с призива: „пазете дъщерите си“, имайки предвид, че в предаването става ясно, че ищецът е работел като таксиметров шофьор по време на извършване на престъпленията. Отделно от това, при тази формулировка въпросите имат изцяло фактически характер, като отговорът им не зависи от възприемането на конкретно правно разрешение /с универсален, общовалиден характер/, а е предпоставен от анализа и оценката на конкретно установените по делото факти и обстоятелства. За да обоснове допускане на касационно обжалване, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е относим към достигнатите правни изводи на съда от значение за формиране на решаващата му воля, но не и за правилността на обжалваното решение. Отделен е въпросът, че при извършената констатация за признаване на ищеца за виновен в извършването на престъпленията - предмет на репортажа, изобщо не може да се поставя въпросът за манипулация на общественото мнение относно неговата вина. А както това следва недвусмислено от вече установената съдебна практика при разрешаването на аналогични правни спорове, не представлява противоправно поведение разпространяването и изнасянето на информация за факти от обективната реалност, чието осъществяване е установено по съответния надлежен ред, дори и същите да са позорящи за адресата на публикацията/репортажа - в този смисъл напр. решение № 209 от 27.09.2013 г. по гр. д. № 1747/2013 г. на ВКС, III-то г. о., и решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г. на ВКС, IV-то г. о., в които е прието, че за вярност могат да бъдат проверявани фактическите твърдения, разпространени с печатно произведение; ако те са верни, издателят не носи отговорност, дори да позорят адресата на публикацията.

Въпроси под т. 2, т. 4 и т. 5 следва да бъдат разгледани общо, тъй като всички те представляват частни проявления на основополагащия въпрос за съдържанието на установените в Конституцията на Р. Б. права свободно да се изразява и разпространява мнение, както и да се търси, получава и разпространява информация, съответно за определяне смисъла на предвидените в конституционните текстове - чл. 39, 40 и 41, ограничения на тези права. Тези въпроси са подробно разгледани в решение № 7 от 04.06.1996 г. по к. д. № 1/1996 г. на Конституционния съд на Р. Б. Съгласно приетото в него „Разпоредбите на чл. 39, 40 и 41 от Конституцията на Република България утвърждават като основни права на личността правото свободно да се изразява и разпространява мнение и правото да се търси, получава и разпространява информация. Тези разпоредби защитават правото на личността на свободна изява на нейните същност и достойнство като равнопоставен участник в социалната общност. Същевременно те гарантират възможността на всеки да се информира за заобикалящата го действителност, а на обществото - условия за неговото съществуване и развитие в съответствие със създаденото вследствие свободната размяна на мнения обществено мнение“. В решението е прието още, че „Ограничаването на тези права е допустимо с цел охраната на други, също конституционно защитими права и интереси, и може да става единствено на основанията, предвидени в Конституцията“. Съгласно същото решение „При налагането на тези ограничения органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт са длъжни да държат сметка за високата обществена значимост на правото да се изразява мнение, на свободата на средствата за масова информация и на правото на информация, поради което ограниченията /изключенията/, на които тези права могат да бъдат подлагани, се прилагат ограничително и само за да осигурят защита на конкуриращ интерес“.

Това разбиране на Конституционния съд е потвърдено и в решение № 21 от 14.11.1996 г. по к. д. № 19/1996 г., в което е прието, че „свободата да се създават и разпространяват радио - и телевизионни програми не е абсолютна. Конституцията създава ограничения на комуникационните свободи в защита на други конституционни ценности - конституционно установения ред, националната сигурност и превенцията на престъпността, здравето и морала, доброто име и правата на другите граждани, защитената от закона тайна /чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2 и чл. 41 от Конституцията/. Защитата на тези конституционни ценности е задължителна за радио - и телевизионните организации при създаването и разпространяването на техните програми“.

При така даденото тълкуване на конституционно установените права в чл. 39-41 от Конституцията на Р. Б. и предвид липсата на изрично нормативно ограничение в подобен смисъл, не може да бъде споделена тезата за съществуваща необходимост водещият предаването журналист да съгласува с интервюирания евентуалното вмъкване на забележки, извън интервюто, на които интервюираният не е могъл да се противопостави. Това би представлявало ограничение на конституционно гарантираната свобода на водещия журналист да изрази собствено мнение и оценка по предмета на репортажа. В същото време, както вече бе изтъкнато, не може да става дума и за противоправни внушения относно вината на ищеца, намекващи наличието на такава, доколкото към датата на излъчване на репортажа същият вече е осъден с влязла в сила присъда на наказателен съд. Що се касае до съобразяването с визираните в чл. 39, ал. 2 от Конституцията на Република България граници /правото да се изразява и разпространява мнение не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго/, въззивната инстанция е достигнала до констатацията, че в случая свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име и честта на ищеца, като съдържанието на излъченото предаване не съдържа позорящи или клеветнически твърдения, с които да се накърни честта, достойнство и доброто име на лицето, което е участвало в него. Този извод е фактически и преценката на събраните във връзка с него доказателства е предоставена на вътрешното убеждение на съда. Неговата обоснованост може да бъде проверявана едва при проверката по чл. 281 ГПК, след допускане на касационно обжалване, но не и в процеса по селекция на касационните жалби. Ето защо касационно обжалване не следва да бъде допуснато и в хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 ГПК, тъй като не се констатира поддържаното противоречие с практиката на Конституционния съд и на Върховния касационен съд.

Искането за разноски на ответницата Д. И. Т. не може да бъде уважено, тъй като не са представени доказателства за тяхното извършване.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1118 от 02.08.2022 г. по в. гр. д. № 335/2022 г. на Софийския апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: