8О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3658
гр. София, 21.11.2023 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети октомври, две хиляди двадесет и трета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: Д. Д.
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1040 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответницата В. Т. И. срещу решение № 307 от 02.12.2022 г. по в. гр. дело № 378/2022 г. на Ямболски окръжен съд /ЯОС/, с което е потвърдено решение № 363 от 11.07.2022 г. по гр. д. № 2905/2021 г. на Ямболски районен съд /ЯРС/, с което касаторката е осъдена да заплати на ищеца „В. И. В“ ЕООД, сумата 24 633. 92 лв. с ДДС, представляваща незаплатено възнаграждение по договор за изработка за извършени СМР на обект жилищна сграда със ЗП 299. 00 кв. м. в .............. в кв. 21 по ПУП на [населено място], [община], обл. Ямбол, ведно със законна лихва от датата на исковата молба - 16.09.2021 г. до окончателното изплащане, като е реализира и отговорността на ответницата за съдебно – деловодни разноски пред първа и втора инстанции.
Жалбоподателката поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо като постановено по непредявен иск с различно от заявеното от ищеца основание, а евентуално е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Моли то да бъде обезсилено като недопустимо, а в случай, че бъде прието за допустимо, да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. Претендира сторените пред касационната инстанция съдебно – деловодни разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба, касаторката навежда основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение поради това, че решаващият съд се е произнесъл по непредявен иск – в исковата молба е посочен като основание на заявената претенция договор за строителство от 28.08.2018 г., а съдът се е произнесъл по различна облигационна връзка – договор за изработка, без да е допуснато изменение на първоначално предявения иск по надлежния ред. Поддържа и очевидна неправилност на атакувания съдебен акт, изразяваща се в непосочване от въззивния съд на основанието, на което е уважен иска – не е индивидуализиран договорът за изработка, от който е породено процесното субективно право, какви са страните, предмета му, датата му, при което е уважен иск досежно неизвестен договор за СМР. В хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК жалбоподателката поставя следните въпроси: 1. Как се индивидуализира предмета на гражданскоправния спор?, който счита за разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 51/30.04.2014 г. по т. д. № 1977/2013 г. на ВКС, II т. о.; решение № 156 от 26.03.2021 г. по гр. д. № 4622/2019 г. на ВКС, IV и др.; 2. При липса на писмен договор за изработка, как се установява волеизявлението на възложителя за приемане на извършената работа?, който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение № 250 от 11.01.2011 г. по т. д. № 535/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 231 от 13.07.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г. на ВКС, II т. о.; 3. Дължи ли се плащане на възнаграждение по чл. 266, ал. 1 ЗЗД при неприемане на извършена работа и изричен писмен договор?, който счита за разрешен в противоречие с решение № 48 от 31.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 г. на II т. о.; 4. Счита ли се покана за плащане по чл. 84, ал. 2 ЗЗД за надлежна, ако е изпратена на адрес, на който адресатът нито живее, нито пребивава?, който намира, че не е разглеждан от ВКС, поради което е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и 5. Когато експертното заключение дава вероятни, а не категорични отговори; когато възпроизвежда исковата претенция поради липса на експертна литература и знания, налице ли е съмнение в правилността му? Когато приетото от съда заключение не е категорично и една от страните го оспорва, длъжен ли е съдът да назначи нова експертиза?, който счита за разрешен в противоречие с решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, I г. о. и решение № 165 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 2622/2018 г. на ВКС, I г. о..
Ответникът по касационната жалба - ищецът „В. И. В“ ЕООД подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно -деловодни разноски пред касационната инстанция.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по гражданскоправен спор с цена на иска над 5 000 лв., т. е. тя е допустима.
Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на възнаграждение по договор за извършени СМР за построяване на едноетажна жилищна сграда в собствен на ответницата недвижим имот.
Въззивният съд е приел за неоснователно възражението за недопустимост на първоинстанационното решение поради произнасяне на първоинстанционния съд по непредявен иск, мотивирано то ответницата с това, че ищецът е основал претенцията си на писмен договор за строителство от 28.08.2018 г., а не на договор за изработка. Посочил е, че предявеният иск е квалифициран правилно и касае договор за строителство, който според правната доктрина представлява вид договор за изработка и отношенията по него се уреждат от чл. 258 - чл. 269 ЗЗД, според които договорът за изработка е двустранен, възмезден, консенсуален и неформален договор. Счел е, че по конкретния спор, възложителят – ответницата е възложила на изпълнителя - ищец да изпълни СМР на обект - жилищна сграда в ............. в кв. 21 по плана на [населено място], обл. Ябмол, съгласно договор за строителство от 28.08.2018 г.. Въпреки, че не е установено пред първата инстанция, че процесният договор е подписан от възложителя, доколкото той е неформален, за неговата действителност не е необходимо да е в писмена форма и може да се установява от всички приети по делото писмени и гласни доказателства. Посочил е, че в приложената пр. преписка № 3743/2021 г. на ЯРС, се съдържат всички документи и протоколи, съставени по време на строителството на процесната сграда със ЗП 299 кв. м., с възложител - ответницата и изпълнител - ищцовото дружество, от които се установява изграждането на жилищната сграда в груб строеж и с покрив в имота на ответницата, което обстоятелство е установеното и от приетото заключение на техническата експертиза и от свидетелските показания, както на работниците, участвали в строителството, така и на внука на ответницата. Въз основа на горепосочените установени факти, въззивният съд е заключил, че дори и да не е полагала подпис върху договора за строителство, ответницата е възложител по него, а това обстоятелство се установява от всички удостоверени действия от нейна страна в процеса на самото строителство.
ЯОС е счел за неоснователнен довода на ответницата относно неспазена форма на договора за строителство съгласно чл. 160, ал. 2 ЗУТ, която касае взаимоотношенията между участниците в строителството: възложителят, строителят, проектантът, консултантът, физическото лице, упражняващо технически контрол за част конструктивна, техническият ръководител и доставчикът на машини, съоръжения и технологично оборудване, тъй като според него тя има само доказателствена функция, но не е елемент от фактическия състав на валидното сключване на договор за строителство /изработка/. Поради това е приел, че страните са обвързани от действителен договор за строителство /изработка/, като приемането на извършената работа е осъществено чрез мълчаливо съгласие на възложителя, изразено с конклудентни действия. Това е така, защото всички строителни книжа по процесния строеж, вкл. издадения на 27.07.2019 г. акт 14 за това, че конструктивните елементи на строежа са изпълнени в съответствие с одобрените проекти и промените, предписани от проектанта, са подписани от страните по делото, доколкото ответницата която носи тежестта на доказване при оспорване на подписа си върху тях не е ангажирала опровергаващи автентичността им доказателства. Освен това след завършването на строежа възложителката го е дарила на двамата си внуци, а и не е представила доказателства, че той е извършен от друг изпълнител при направеното в този смисъл оспорване в отговора на исковата молба и при носена от нейна страна тежест на доказване досежно последното. При горепосочените решаващи съображения, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД е уважен.
Не е осъществено релевираното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПТК – вероятна недопустимост на атакуваното решение. ЯРС и ЯОС са се произнесли по предявения от ищеца иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Наведеното в исковата молба основание на същия е договор за изработка, по силата на който ответницата е възложила на ищеца построяването на жилищна сграда в свой собствен недвижим имот. Именно това е разгледаното основание, на което и искът е уважен. Обстоятелството, че писменият договор за изработка от 28.08.2018 г. не е подписан от ответницата, не означава че той не съществува в правния мир, доколкото скючването му и изпълнението на правата и задълженията на страните по него е установено с всички приети по делото доказателства. Именно това е договорът, породил процесното субективно право на изпълнителя, което е реализирано с уважения иск по делото. Поради това районният и окръжният съд не са разгледали непредявен иск, а заявената от ищеца искова претенция със заявените основание и петитум. Ето защо въззивното решение не е вероятно недупостимо.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за крайния изход на делото и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по делото.
Поставеният първи въпрос на касаторката е прекалено абстрактен, за да може да бъде съотнесен към конкретния правен спор, поради което не осъществява общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от това следва да бъде посочено, че предметът на настоящия спор е достатъчно индивидуализиран в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, вкл. досежно пораждащия претендираното материално право договор за изработка, наричан също договор за строителство. Ищецът е посочил в исковата си молба, и нито страните по делото, нито съдът, са имали съмнение кое е облигационното правоотношение – предмет на спора, с което кореспондират и всички приети доказателства, и кое е субективното право, чиято реализация се търси. В този смисъл въззивното решение е съобразено с горецитираната практика на ВКС, наведена от касаторката като допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос.
Вторият поставен от касаторката въпрос притежава характеристиките на правен въпрос, доколкото е от значение за крайния изход на делото, т. е. спрямо него е осъществено общото основание за допускане на искания касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с цитираната практика на ВКС. Въззивният съд е приел за основателен предявения иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД поради наличие на действителен договор за изработка между страните и поради установено от доказателствата в процеса приемане на изработеното от страна на възложителя – ищцата без констатирани недостатъци. Последният фактически и правен извод е базиран на изготвените в хода на строителството на процесната едноетажна жилищна сграда строителни книжа, вкл. акт 14, удостоверяващ съответствието на завършената сграда на груб стоеж с одобрените проекти и нормативни изисквания, подписан от двете страни по делото, на изслушаните и кредитирани свидетелски показания, както и на конклудентните действия на ответницата по приемане на възложените СМР /притежавана фактическа власт върху построеното; разпореждане със завършения строителен обект в полза на внуците й и разменена писмена кореспонденция между страните за предаване на строителни книжа и за заплащане на завършените СМР/. При това положение, горепосочените разрешения са изцяло в съответствие с цитираните от касаторката решение № 250 от 11.01.2011 г. по т. д. № 535/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 231 от 13.07.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г. на ВКС, II т. о.. Според последните приемането на възложена работа по договор за изработка обхваща както едно фактическо действие – разместване на фактическата власт върху изработеното, чрез реалното му получаване от възложителя, така и правно действие – признание – одобрение за съответствието му с възложеното по договора. Липсва изрично законово изискване за форма на приемането на извършената работа в уредбата на договора за изработка в ЗЗД. Поради това релевантно за приемането по смисъла на чл. 264, ал. 2 ЗЗД е или изрично изявление на възложителя за приемане на възложената работа, придружаващо реалното предаване на готовия продукт, или негови конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие за приемане и одобряване на изработеното. Липсата на актове на лицето, упражняващо технически надзор, ако строителният обект функционира и се експлоатира по предназначение от самия възложител, не изключва извършено приемане на изработката. По конкретния правен спор освен горепосочените конклудентни действия на ответницата по приемане на възложените СМР, са налице и писмени актове по извършеното строителство, удостоверяващи неговото завършване и приемането му от възложителя като съответно на одобрените архитектурни проекти и на нормативните изисквания, които актове са подписани и от двете страни в процеса. Именно въз основа на всички тези обстоятелства, установени по делото, преценени в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не само на конклудентните действия на ответницата, въззивният съд е извел своя извод за осъществено приемане на възложените СМР без недостатъци, който е изцяло съобразен не само с цитираната практика на ВКС, но и с константната съдебна практика.
Трети, четвърти и пети въпроси на касаторката не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обуславящи за решаващите правни изводи в атакуваното решение. Третият въпрос е въобще неотносим към конкретния спор, тъй като въззивният съд не е извел извод за липса на приемане на възложената работа от ответницата. Напротив, обосновал е противоположния правен извод, по гореизложените досежно втория въпрос съображения. По отношение на надлежността на покана по реда на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, визирана в четвъртия въпрос, дори решаващият съд да е излагал съображения, те не са измежду решаващите му правни такива, за уважаване на иска с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Досежно заключението на техническата експертиза и евентуални съмнения в неговата правилност, предмет на поставения пети въпрос, следва да бъде посочено, че това експертно заключение установява единствено стойността на извършените СМР в процесния имот, такива, каквито вещото лице е установило към момента на извършения оглед. Това доказателствено средство е негодно за доказване на правнорелевантните факти по сключване на процесния договор за изработка и по приемане на възложените СМР. Поради това петият въпрос няма значение за крайния изход на делото.
Не е налице и релевираната очевидна неправилност на въззивното решение, мотивирана със същите съображения, обосновали вероятната му недопустимост и поставения първи въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
На основание изложеното, поради неосъществяване на основанията по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и на чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. Така формулираните оплаквания представляват доводи за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Такива нарушения нито се сочат от касаторката, нито се установяват от настоящия съд.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца, сумата 1 200 лв. – платен хонорар за един адвокат пред ВКС.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 307 от 02.12.2022 г. по в. гр. дело № 378/2022 г. на Ямболски окръжен съд.
ОСЪЖДА В. Т. И. да заплати на „В. И. В“ ЕООД сумата 1 200 лв. – съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.