О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60617
София, 06.12.2021 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на десети ноември две хиляди двадесет и първа година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е. С. т. д.№730/2021г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. М. С. в качеството му на трето лице-помагач на ответника ЗД „Б. И. АД срещу решение №11638 от 21.07.2020г., постановено по в. гр. д.№121/2020г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, с което е потвърдено решение №7090/21.10.2019г. по гр. д.№1520/2018г. на Софийски градски съд, ГО, І-17 състав, в обжалваната му част.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, потвърждаващо решението на СГС в частта му, с която ЗД „Б. И. АД е осъден да заплати на Т. С. Ш. на основание чл.432, ал.1 КЗ обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000лв., е неправилно поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Според касатора атакуваното от него решение е неморално, тъй като ищцата не е претърпяла в резултат на процесното ПТП твърдените в исковата молба увреждания като с образуваното производство се цели нейното неоснователно обогатяване. Акцентира се върху обстоятелството, че към датата на събитието липсва хоспитализация на ищцата в болнично заведение, както и назначено последващо лечение. Излагат се доводи, че делото е „скалъпено“, тъй като застрахователят не е обжалвал първоинстанционното решение, а присъдената с решението сума е била изплатена на ищцата. Твърди се, че първата инстанция е допуснала процесуални нарушения, изразяващи се в недопускане на въпроси към вещото лице при приемането на заключението по назначената медицинска експертиза и неглижиране на направеното оспорване на заключението от третото лице-помагач. Сочи се, че показанията на разпитаната свидетелка са неверни. Претендира се отмяна на въззивното решение и евентуално връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СГС.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, без да са формулирани конкретни въпроси, се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради нарушение от съда на процесуалния закон „при неспазване гаранцията за правилност“. С оглед оплакванията в самата касационна жалба се твърди, че „преразглеждането на делото и ревизирането му е от съществено значение за точното прилагане на закона“.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ищцата Т. С. Ш., в който се поддържа, че липсва основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е формулирал конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, обуславящ допускане на касация по чл.280, ал.1 ГПК. Излагат доводи, че въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Претендират се разноски за касационната инстанция в размер на дължимото адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗЗД.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество ЗД „Б. И. АД
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна (трето лице-помагач) в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Сезиран с въззивна жалба единствено от Г. С., участващ в производството като третото лице – помагач на страната на ответника ЗДБул ИнсАД, въззивният състав от Софийски апелативен съд с обжалваното решение е потвърдил решение №7090/21.10.2019г., постановено по гр. д. №1520/2018г. на СГС, ГО, І-17 състав, в обжалваната му част, с която ЗДБул ИнсАД е осъден да заплати на Т. Ш. сумата от 15 000лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, реализирано на 26.01.2017г. в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 15.09.2017г.
Въз основа на събраните по делото доказателства (протокол за ПТП от 26.01.2017г., съставените на Г. С. акт за установяване на административно нарушение и наказателно постановление, заключението по допуснатата и изслушана автотехническа експертиза и показанията на св. И. Б.), въззивният състав е приел за установено, че на 26.01.2017г. в [населено място], по [улица]се е движил л. а.„Фиат П.“ с водач И. Б., която спряла пред светофар на червен сигнал зад други автомобили. В същото време зад нея се е движил л. а. „Волво“ със скорост не по-висока от 50км'ч., управляван от Г. С.. Водачът на л. а. „Волво“ със закъснение е задействал спирачки, поради което е ударил л. а. „Фиат П.“ със скорост около 20км/ч. Апелативният състав е приел за доказано, че виновен за ПТП е водачът Г. С., причинил удара, който е допуснал нарушения на чл.20, ал.1 и 2 и чл.23, ал.1 от ЗДвП. Посочил е, че към датата на произшествието виновният водач е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при ответника ЗДБул ИнсАД, което на основание чл.432, ал.1 ГПК ангажира отговорността на застрахователя за обезщетяване на причинените от застрахования водач неимуществени вреди на пострадалата при злополуката ищца Т. Ш..
Позовавайки се на представените по делото медицински документи, показанията на свидетелката Б. и изслушаните медицинска и автотехническа експертизи, съдът е приел, че по делото безспорно е установена причинната връзка между реализираното ПТП и вредите, претърпени от ищцата Т. Ш. – пътувала на предната дясна седалка в л. а.„Фиат П.“. Акцентирано е, че показанията на свидетелката И. Б. за причинната връзка между процесното ПТП и увреждането на ищцата, не се опровергават от показанията на свидетеля Г., пътувал в л. а. „Волво“, който не е слизал от автомобила и не е очевидец дали в ударения предностоящ автомобил е имало пътник.
Въззивният състав е приел за неоснователни възраженията на ответника за това. че след като за произшествието не е съставен протокол за ПТП с пострадали лица по реда на чл.3 от Наредба № 1з-41. то следва, че при произшествието на 26.01.2017г. не е имало пострадали. Посочил е, че доказването, че едно лице е пострадало при ПТП в рамките на гражданския процес, е допустимо с всички доказателствени средства, тъй като е възможно и житейски логично увреждането на лице, участник в ПТП, да се прояви в по-късен етап, а не към момента на самото ПТП. По същите съображения съдът не е възприел оплакването на въззивника, базирано на факта, че в сигнала до МВР не е споменато, че има пострадали при ПТП, както и на обстоятелството, че ищцата в исковата молба е посочила, че е била откарана от Бърза помощ, а всъщност е била откарана до „Пирогов“ с друг автомобил, като в обжалваното решение е отразено, че всички тези факти са без значение за причинната връзка между процесното ПТП и уврежданията на ищцата.
Въззивният състав е посочил, че от заключението по извършената медицинска експертиза се установява, че вследствие на удара Т. Ш. (на 36г.) е получила дисторзио коли - множествено изкълчване и навяхване на ставите и ставните връзки на шийния отдел на гръбначния стълб, както и счупване - костен откършек на шиловидния израстък на шести шиен прешлен. Като релевантни за спора съдът е отразил следните обстоятелства: увредата на шийния отдел на гръбначния стълб се изразява в болков синдром за период от 24 до 72 часа от травмата; ищцата е следвало да носи мека шийна яка за период от 5-6 дни и да приема обезболяващи медикаменти; счупването на шиловидния израстък на шести шиен прешлен изисква носене на твърда шийна яка за период от 4-6 седмици и прием на обезболяващи; несрастването на откъснатия фрагмент предизвиква хронични болки в горната част на гърба и лека мускулна слабост.
Обсъждайки размера на дължимото от застрахователя обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, апелативният състав е взел предвид, че: претърпяната от ищцата травма - множествено изкълчване и навяхване на ставите и ставните връзки на шийния отдел на гръбначния стълб и счупване на шиловидния израстък на шиен прешлен; първоначално по-интензивните болки за период от около 1 месец; неудобството от носенето на шийна яка; наложената промяна на живота на ищцата - същата е изпитвала затруднения в ежедневието си. На тази база въззивният съд е приел, (аналогично на първата инстанция), че справедливото паричното обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди възлиза на сума от 15 000лв. В обжалваното решение е подчертано, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът се е съобразил с конкретните индивидуални и субективни изживявания на ищцата и със стандарта на живот в страната към момента на настъпване на увреждането - януари 2017г.
Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.2 ГПК, без в тази връзка да се излагат съображения и без да се конкретизират конкретните предпоставки, визирани в чл.280, ал.2 ГПК. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че въззивното решение не е нито вероятно нищожно, нито вероятно недопустимо като основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.1 и предл.2 ГПК, тъй като решението е постановено от законен въззивен състав, който се е произнесъл по предмета на спора, очертан с исковата молба. Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК доколкото решаващите изводи на съда не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Твърдението на касатора, че съдът неправилно е интерпретирал събраните по делото доказателства, приемайки за доказано, че ищцата е получила процесните увреждания при произшествието на 26.01.2017г., представлява оплакване за необоснованост, което не е предмет на производството по чл.288 ГПК и което не обуславя очевидна неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д.№1/2009г.ОСГТК, ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси от значение за спора като общ критерий по чл.280 ал.1 ГПК, необходим за допускане на касационно обжалване. Оплакването в изложението, че въззивното решение е постановено в противоречие с принципите на законност и справедливост при обсъждането на събраните по делото доказателства, по своята правна същност представлява аргумент за евентуалната неправилност на решението поради съществено нарушение на процесуалните правила като касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, но не е правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на твърдението на касатора за наличие на основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касация.
Непосочването на конкретни правни въпроси от значение за изхода на делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В допълнение следва да се отбележи, че в изложението е допуснато смесване на специфичната предпоставка за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК - въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с твърдението, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като съдът е следвало при решаване на спора „точно да приложи материалния закон“.
На основание чл.78, ал.10 ГПК във вр. с чл.38, ал.2 ЗЗД и чл.7, ал.2, т.4 във вр. с чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004г. на ВАдС за минималните размери на адвокатските възнаграждения, третото лице-помагач на застрахователното дружество - Г. М. С. следва да бъде осъден да заплати на адвокат М. Н. – Т. адвокатско възнаграждение в размер на 855лв. с ДДС (3/4 от 950лв. + 20% ДДС върху 712.50лв.).
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №11638 от 21.07.2020г., постановено по в. гр. д.№121/2020г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав.
ОСЪЖДА Г. М. С. – ЕИК [ЕГН] – [населено място], [улица], на основание чл.78, ал.10 ГПК във вр. с чл.38, ал.2 ЗЗД да заплати на адвокат М. Н. – Т. от САК, служ. адрес- [населено място], [улица], ет.3, сумата 855лв. (осемстотин петдесет и пет лева) – адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: