О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60429

София, 06.12.2021 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА

Членове: БОНКА ДЕЧЕВА

ВАНЯ АТАНАСОВА

като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр. дело № 2431 по описа за 2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от Община – Варна, чрез процесуалния представител главен юрисконсулт С. С. Ц., срещу решение № 367 от 19. 02. 2021 г. по в. гр. д. № 3321/2020 г. на Варненския окръжен съд, ГО, 2 с-в, с което е обезсилено решение № 3767 от 07. 08. 2020 г. по гр. д. № 6862/2018 на РС – Варна, ГО, 11 с-в, в частта, с която е постановено при участието на Община – Варна, в качеството й на подпомагаща страна на ответниците „Албатрос Ве“ ООД и „Ал Реал“ ООД, конституирана на основание чл. 219 ГПК, с определение № 11385 от 9. 10. 2018 г. по гр. д. № 6862/2018 на РС – Варна, ГО, 11 с-в, и е прекратено производството по делото по отношение на Община – Варна. Твърди се незаконосъобразност на решението, поради постановяването му в нарушение на чл. 219 ГПК, при неправилна преценка за липса на правен интерес от привличане на общината от ответниците като трето лице-помагач. Твърди се, че съдебното решение по иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР ще окаже въздействие върху правното положение на общината - в случай на уважаването му, ответниците ще могат да предявят срещу общината обратен иск, което поражда интерес от привличането й като трето лице помагач. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Подаден е писмен отговор от ищците-ответници по касационната жалба С. Х. И. и И. Х. И., чрез адв. Г. Я., АК – Варна, с който се поддържа недопустимост и неоснователност на жалбата. Твърди се, че касационната жалба е недопустима, тъй като е просрочена (в прекратителната част въззивното решение има характер на определение, поради което е следвало да се обжалва в едноседмичен, а не в указания от въззивния съд едномесечен срок) и е подадена срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт - определение по чл. 219 ГПК, отказващо конституиране на трето лице-помагач. Твърди се и неоснователност на жалбата, поради законосъобразност на извода на въззивния съд за липса на правен интерес от привличане на общината като трето лице – помагач на ответниците.

Подаден е отговор на касационната жалба и от ответниците по иска „Ал Риал“ ООД и „Албатрос ВЕ“ ООД, чрез адв. Г. П., с която се твърди, че са в невъзможност да признаят иска в пълен обем (предвид претенциите на общината да е собственик на реална част от процесния имот), заради което са принудени да търпят неудобството да са страна в производството и са направили съдебни разноски, за присъждането на които биха могли да предявят обратен иск срещу общината. По тези съображения считат, че в техен интерес е общината да участва в производството като подпомагаща страна.

По допустимостта на касационната жалба:

Касационната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване акт, съответства на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима. Неоснователно е възражението за подаването й след срока за обжалване и срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт. Въззивното решение няма характер на определение, тъй като със същото се обезсилва частично първоинстанционно решение. Дори да се приеме, че съдът е определил по-дълъг срок за обжалване от предвидения в закона, жалбата не е просрочена, ако е спазен посоченият от съда срок. С въззивното решение се обезсилва частично първоинстанционно решение и се прекратява производството по отношение на касатора по дело имащо за предмет иск за собственост, който акт е обжалваем както според критериите на чл. 280, ал. 1 и ал. 3 ГПК, така и според критериите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

По наличие на основанията по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение настоящият състав намира следното:

Исковото производство е образувано по предявен от С. Х. И. и И. Х. И. срещу „Албатрос Ве“ ЕООД и „Ал Риал“ ЕООД иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, за признаване за установено по отношение на ответните дружества, че ищците са собственици на реална част с площ от 272 кв. м. от поземлен имот с идентификатор ....по кадастралната карта на [населено място], целият с площ от 1603 кв. м., която реална част е заключена между точки 6,7,10,11,3,4 и 9 на комбинирана скица № 3 от заключението на допълнителната съдебно-техническа експертиза на вещото лице Р. П., приподписана от съда и съставляваща част от решението, както и че в кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-92/4. 10. 2008 г., е допусната грешка, изразяваща се в неправилно заснемане на описаната реална част към имот с идентификатор .....на ответниците, вместо към имот с идентификатор ...на ищците.

По делото е прието за установено, че с н. а. № .... г. ищците купуват от Л. В. Б. дворно място от 2100 кв. м., находящо се в [населено място],[жк], съставляващо поземлен имот ...., в кв. 20 по КП от 1977 г. По РП от 1993 г. за имот пл. № ....са отредени два парцела – .... и ...., в кв. ...., а част от имот пл. № ....попада в предвидена по регулационния план [улица] метра. Следващият РП от 2001 г. запазва предвидената в предходния план [улица],00 метра, част от имот пл. № ....се придава по регулация към УПИ ...., кв. ..., а за останалата част от имот пл. № ....се отреждат УПИ .... и УПИ ...., в кв. .... По одобрен през 2002 г. ПУП – ПЗР УПИ .... и УПИ ...., в кв. ...., се обединяват в общ имот УПИ пл. № ...., в кв. ..... По одобрената през 2008 г. КК на [населено място] част от имот пл. № ....е нанесен като ПИ с идентификатор ...., с площ от 1,336 дка, част от 173 кв. м. от имот пл. № ....e заснета като част от ПИ .....на ответниците, с площ от 1603 кв. м., а част е включена в ПИ ....-улица

С н. а. № .... г. „Албатрос Ве“ ЕООД купува от физически лица място с площ от 3100 кв. м., находящо се в [населено място],[жк], съставляващо поземлен имот ....и място с площ от 566 кв. м., находящо се в [населено място],[жк], съставляващо поземлен имот ..... С н. а. № .... г. дружеството продава на Л. В. 1424 кв. м. ид. ч. от УПИ .... – им. ....,...., в кв. .... С договор за доброволна делба от 30. 10. 2006 г. „Албатрос Ве“ ЕООД придобива реална част от 2242 кв. м. от имоти пл. № № ....и ...., от която реална част апортира в „Ал Риал“ ЕООД собствеността върху 1533,43 кв. м.ид. ч. от поземлен имот с площ от ....кв. м., с идентификатор ....по кадастралната карта на [населено място]. По кадастралния план от 1977 г. имотът на ответниците е съставлявал имот пл. № ...., образуван от части от имоти ....и ..... По РП от 1993 г. част от имот пл. № ....също попада в предвидената по този план улица. По РП от 2001 г. имотът на ответниците съставлява имот пл. № ....– за който е отреден УПИ ..., в кв. ..., и имот пл. № .... – за който е отреден УПИ ..., в кв. .... По одобрен през 2002 г. ПУП-ПЗР описаните два урегулирани поземлени имота се обединяват в един общ УПИ ...., ..., в кв. ..., с площ от 3666 кв. м. По КК от 2008 г. имотът на ответниците е нанесен като ПИ с идентификатор ...., с площ от 1603 кв. м., като в същия са включени и 173 кв. м. от имот пл. № ..., в кв. ...по КП от 1977 г., както и 101 кв. м. от имот пл. № ...., в кв. ...по КП от 1977 г. в предвидена улица.

Издадена е заповед № 1158/14. 07. 1998 г. на кмета на Община – Варна за отчуждаване по пазарни цени, за улица, на части от имоти, сред които и 551 кв. м. от имот пл. № ....по КП от 1977 г., от които: 250 кв. м. (пред прилежащи УПИ .... и УПИ ...., в кв. ....) са посочени за безвъзмездно отстъпване от собственицата на парцелите Л. Б., а за 301 кв. м. е посочено, че трябва да се заплатят на Л. Б. от собствениците на прилежащи парцели .... и .... (на праводатели на ответниците).

По КК от 2008 г., от претендираната от ищците площ от 274 кв. м. от имот пл. № .... по КП от 1977 г., 173 кв. м. попадат в ПИ ..., а останалите 101 кв. м. попадат в уличната регулация. Реална част от 17 кв. м., попадащи в ПИ ....и в улична регулация, не е предмет на иска. Според вещото лице, уличната регулация не е приложена. Спорните 274 кв. м. са оградени с масивна ограда към имота на ищците. Действащата кадастрална карта от 2008 г. не е съобразена с уличната регулация по предходните планова, а се отдръпва надолу и обхваща само част от предвидената улица.

Съобразявайки предявения иск и въведените със същия факти, въззивният съд е приел, че конституирането на Община – Варна като трето лице-помагач на ответниците по реда на чл. 219 ГПК е недопустимо, поради което първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в частта му по отношение на Община – Варна, и производството по делото срещу общината прекратено. Приел е, че нито за общината е налице правен интерес да встъпи като трето лице – помагач на ответниците, нито за ответниците е налице правен интерес да искат привличане на общината като трето лице помагач, тъй като уважаването на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР срещу ответниците по никакъв начин не би рефлектирало върху правната сфера на общината, нито би породило регресни права за ответниците срещу общината. Не е налице и хипотезата по чл. 226, ал. 2 ГПК - придобиване на спорния имот или част от него от общината след предявяване на иска. Община-Варна претендира самостоятелно право на собственост върху реална част от 101 кв. м. от процесния имот, включена в предвидена улица, поради което има интерес да встъпи главно в процеса по реда на чл. 225 ГПК и да предяви самостоятелни искове срещу ищците и срещу ответниците, с които да установи собствеността си върху тази част, но не е реализирала тази възможност. Прието е, че въззивната инстанция служебно проверява допустимостта на участието на страните в производството, включително и на подпомагащите. В случай, че се установи липса на правен интерес у конституираното лице от благоприятно разрешаване на спора по отношение на подпомаганата страна, то първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено спрямо помагача и производството по отношение на него прекратено. Това е единствената възможност за контрол за законосъобразността на участието на подпомагаща страна в процеса. Въззивното производство е инициирано по въззивна жалба само от подпомагащата страна, поради което не следва да се разглежда по същество спорът между главните страни.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели, да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, и да направи собствени правни изводи по съществото на спора.

2. Какво е процесуалното положение на подпомагащата страна, ако е заявила и демонстрирала, че ще участва в производството и при какви условия е допустимо конституирането й.

3. „При ясно изразена в решението на първоинстанционния съд правораздавателна воля относно конституиране на подпомагаща страна, липсата на мотиви, лаконичното изложение на такива, съответно противоречие или непълнота на мотиви на въззивния съд, може ли да бъде основание за обезсилване на първоинстанционното решение или въззивният съд следва да реши спора по същество?“

4. „Налице ли са самостоятелни права върху предмета на спора от трето лице, придобило същите преди исковото производство, в което е встъпило по реда на чл. 218 ГПК, и налице ли е негово право за участие в това производство?“

Въпросите са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – с твърдения, че обсъждането им ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Първият въпрос не покрива изискванията на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма връзка с изводите на въззивния съд и не се явява обуславящ изхода на делото във въззивното производство. Мотивите към въззивното решение съдържат изводи, касаещи преценката налице ли е правен интерес от встъпване по реда на чл. 218 ГПК и привличане по реда на чл. 219 ГПК на общината като трето лице–помагач на ответниците, съответно – допустимо ли е участието й в исковото производство в това й качество. Не е разглеждан по същество материалноправният спор между ищците и ответниците, не е обсъждано кой е носител на правото на собственост върху процесната реална част от имота и не е преценявана основателността на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Събраните доказателства и установените с тях факти са обсъждани във връзка с преценката за наличие или липса на обстоятелства, пораждащи интерес за ответниците от привличане на общината като трето лице помагач. Поради изложеното, първият въпрос се явява поставен хипотетично, без връзка с конкретното дело и с постановеното по същото въззивно решение, а обсъждането му не би имало отношение към разгледания от въззивния съд процесуалноправен въпрос за допустимостта на участието на общината като трето лице помагач на ответниците в настоящото исково производство.

Вторият въпрос (какво е процесуалното положение на подпомагащата страна, ако е заявила и демонстрирала, че ще участва в производството и при какви условия е допустимо конституирането й) и четвъртият въпрос (налице ли са самостоятелни права върху предмета на спора от трето лице, придобило същите преди исковото производство, в което е встъпило по реда на чл. 218 ГПК, и налице ли е негово право за участие в това производство) са формулирани твърде общо, без да са съобразени с конкретните обстоятелства по делото. Вероятно чрез същите се цели обсъждане на въпроса налице ли е правен интерес от встъпване по реда на чл. 218 ГПК или привличане по реда на чл. 219 ГПК на трето лице-помагач на ответника по иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, ако това трето лице претендира да е носител на право на собственост върху реална част от спорния имот, придобило това свое право преди предявяване на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси, включително и след конкретизацията им от настоящата инстанция. Във връзка с приложението на чл. 218 и 219 ГПК, както и на чл. 225 ГПК има формирана богата практика на ВКС, която е непротиворечива, единна и липсва необходимост от промяната й. Приема се, че съгласно разпоредбата на чл. 219, ал. 1, вр. чл. 218 ГПК привличането на трето лице като подпомагаща страна е допустимо в хипотезите, при които това трето лице има право да встъпи в процеса, а правото на встъпване е предпоставено от наличието на интерес за третото лице решението по делото да бъде постановено в полза на подпомаганата страна. Такъв интерес би бил налице, когато постановяване на решение във вреда на подпомаганата страна по висящия процес може да окаже неблагоприятно въздействие върху правното положение на третото лице. Привличането е средство за защита и право на привличащата страна, което се използва ако третото лице не встъпва в процеса и упражняването на което право цели привлеченото лице да бъде обвързано от силата на мотивите на решението и при неблагоприятен изход на делото за привличащата страна да се обезпечи благоприятния изход на иска, който привличащата страна ще предяви срещу привлечената. Когато висящото дело има за предмет право, на което трето на исковото производство лице претендира да е носител изцяло или отчасти, то за това трето лице е налице интерес от главно встъпване и съединяване за общо разглеждане и безпротиворечиво решаване във висящото исково производство на предявения иск с исковете на главно встъпилото лице срещу ищеца и ответника по първоначално предявения иск. Разпоредбата на чл. 225 ГПК предвижда предпоставките за допустимост на главното встъпване. Една от предпоставките е встъпващият да предяви самостоятелно право върху предмета на спора, като заяви претенция, че спорното право, предмет на първоначалния иск, му принадлежи изцяло или отчасти. Претендираното от главно встъпилото лице субективно право трябва да е несъвместимо със спорното право, предмет на първоначалния иск, а уважаването на исковете на главно встъпилото лице трябва да може да осуети уважаването на първоначалния иск и да обуслови отхвърлянето му. Друга предпоставка е исковете на главно встъпилото лице срещу ищеца и срещу ответника по първоначалния иск да имат за предмет едно и също самостоятелно субективно право на встъпващото лице. И по двата иска решението трябва да е еднакво по въпроса носител ли е главно встъпилото лице на претендираното самостоятелно субективно право.

Изводите на въззивния съд напълно съответстват на така формираната практика, поради което не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Третият въпрос („При ясно изразена в решението на първоинстанционния съд правораздавателна воля относно конституиране на подпомагаща страна, липсата на мотиви, лаконичното изложение на такива, съответно противоречие или непълнота на мотиви на въззивния съд, може ли да бъде основание за обезсилване на първоинстанционното решение или въззивният съд следва да реши спора по същество?“) e формулиран неразбираемо. Вероятно същият се свежда до питането оправомощен ли е въззивният съд да прекрати производството по делото по отношение на недопустимо конституирано по реда на чл. 219 ГПК трето лице-помагач на ответника по иска. По въпроса е формирана единна практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да извърши служебна проверка за процесуалната легитимация на страните в процеса и редовното им конституиране. Съдържанието на процесуалното правоотношение е регламентирано от императивни правни норми, за приложението на които съдът следи служебно в изпълнение на задължението си по чл. 5 от ГПК и чл. 7, ал. 1 от ГПК. Страните не могат да влияят на съдържанието на процесуалните права и задължения. Поради това те нямат и възможност чрез съдържанието на подадените от тях жалби да ограничават осъществяваната от функционално компетентната инстанция проверка при разрешаване на процесуален спор. Въззивният съд е оправомощен да извърши служебна проверка за надлежното конституиране на въззивния жалбоподател в исковия процес като трето лице – помагач на главна страна. Разяснения в този смисъл да дадени с ТР № 6/2017 г. от 15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 239 от 9.04.2020 г. по т. д. № 1358/2019 г. на ВКС, 1 т. о., решение № 128 от 29.04.2011 г. по гр. д. № 1356/2009 г. на ВКС, 4 г. о., решение № 487 от 09.01.2012 г. по гр. д. № 1764/2010 г. на ВКС, 4 г. о. Като е извършил служебна проверка за надлежното конституиране на въззивния жалбоподател в процеса, въззивният съд е съобразил изцяло тази практика.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Не се касае за прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито за прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и явно несъответствие между изводите на съда и установените по делото факти.

Ответните по касационната жалба страни не претендират присъждане на разноски за касационната инстанция и няма данни да са направили такива.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 367 от 19. 02. 2021 г. по в. гр. д. № 3321/2020 г. на Варненския окръжен съд, ГО, 2 въззивен състав, с което е обезсилено решение № 3767 от 07. 08. 2020 г. по гр. д. № 6862/2018 на РС – Варна, ГО, 11 с-в, в частта, с която е постановено при участието на Община – Варна, в качеството й на подпомагаща страна на ответниците „Албатрос Ве“ ООД и „Ал Реал“ ООД, конституирана на основание чл. 219 ГПК, с определение № 11385 от 9. 10. 2018 г. по гр. д. № 6862/2018 на РС – Варна, ГО, 11 с-в, и е прекратено производството по делото по отношение на Община – Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: