ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 2944

гр. София, 10.10.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: И. П.

Членове: Майя Русева

Джулиана Петкова

като разгледа докладваното от М. Р. К. гражданско дело № 20238002101056 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Н. А. /вх.

№.9070/21.12.22 и вх.№.9071/21.12.28, подадена от особения представител на касатора адв.Л. Д. и лично от Н.А./ срещу решение

№.422/28.11.22 по г. д.№.532/22 на ОС Пазарджик, с което е потвърдено реш.

№.662/10.06.22 по г. д.№.801/21 на РС Пазарджик за отхвърляне на предявените от касатора искове с правно основание чл.71 ал.1 т.1 и т.2 ЗЗДскр

- за признаване за установено, че през периода 9.07.18-24.07.18 администрацията на Затвора в Пазарджик е нарушила правото му на равно третиране в сравнение с лишените от свобода в З. С. З. тъй като, за разлика от тях, на него не му е признато правото по чл.90 ал.4 ЗИНЗС да изпраща кореспонденция за сметка на затвора, ако няма средства, което нарушение е основано на признака „лично положение“, и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа завбъдеще от по - нататъшни нарушения.

Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ /[Фирма 1]/ оспорва жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение е прието, че между страните е безспорно, че за процесния период 9.07.18-24.07.18 ищецът изтърпява наказание „доживотен затвор“ в З. П. през 2016г. е прехвърлил с два договора за цесия всичките си бъдещи вземания в полза на майка си Г. А. и затова на 9.06.16 по изпълнителен лист №.160/14 й е била преведена сума в размер на 2504,74лв., а по изпълнителен лист №.112/14-524,63лв. или общо 3039,37лв.; с писмо вх.№.6905/23.05.18 Н. А. е уведомил Министерството на правосъдието, че присъденото му обезщетение по адм. д.

№.163/16 на АС Пазарджик също е прехвърлено на майка му; поради тези причини в писмо изх.№.6649/4.07.18 на[Фирма 1] в отговор на жалба на А., касаеща ползването на привилегията по чл.90 ал.4 ЗИНЗС, е посочено, че не попада в категорията на осъдените лица, на които следва писмата да се изпращат безплатно на горното основание, поради факта, че същият доброволно е прехвърлил вземанията си и сам е преценил как да разполага с личните си вещи; на 9.07.18 А. е поискал да изпрати писмо до РС София, като на плика е липсвала залепена пощенска марка; същото е било върнато за окомплектоване за изпращане – т. е. за да се залепи марка; на 10.07.18 ищецът е подал жалба вх.№.33/18.07.18 до Началника на З. П. със същото искане – за приложение на нормата на чл.90 ал.4 ЗИНЗС, като му се разреши изпращане на кореспонденция за сметка на бюджета на МП; с разпореждане от 12.07.18 жалбата е оставена без уважение като неоснователна.

От правна страна е прието, че за да е налице проява на пряка дискриминация, е необходимо да са налице всички признаци на фактическия състав - да се установи не само различно третиране, но и че то е извършено по един от признаците в чл.4 ЗЗДскр, като следва да е налице и пряка причинна връзка между неблагоприятното третиране и причината за него, която при всички случаи следва да се изрази в признак по чл.4 ЗЗДискр. В случая са посочени конкретни факти за наличие на защитен признак – лично положение на лишен от свобода, изтърпяващ наказание „доживотен затвор“; администрацията на затвора е взела предвид паричните средства, от които

ищецът сам се е лишил, поради което и е приела, че не може да се ползва от привилегията на чл.90 ал.4 ЗИНЗС; тази преценка не е противоправен резултат от дейността на ответника, защото самата норма изисква извършването й, респективно изпълнението на чл.90 ал.4 ЗИНЗС не обосновава неравноправно третиране. Ищецът е следвало да докаже твърдения от него факт на дискриминационно отношение на ответника на посочения признак на по-благоприятно третиране, което ответникът е предоставил другиму при равни други условия. Съдът е отразил, че не е необходимо пострадалият да доказва пълно и изцяло, че е налице дискриминация, нито умисъл у дискриминатора и съзнателност, респективно целенасоченост на дискриминиращите действия – той следва да докаже факти, които на пръв поглед дават основание за съмнение и подозрение, че вероятно, макар и не сигурно, е извършена дискриминация; едва при наличието на такива факти настъпва тежестта за доказване на липсата на дискриминационно отношение от страна на ответника – да обясни и да докаже, че не е нарушил принципа на равенство в третирането, действал е разумно и оправдано, или, че по-неблагоприятното третиране се дължи на други законово регламентирани обстоятелства. В разглежданата хипотеза ищецът не е доказал наличието на факти, от които може да се установи наличие на дискриминация - по-специално неравно третиране с други лица, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“ в З. С. З. - липсват каквито и да е данни, че лишените от свобода в този затвор, на които затворническата администрация е признала правото на безплатна кореспонденция поради липса на средства, са извършили правни действия, каквито е осъществил ищеца – а именно – прехвърлили са с цесия значителни средства, а и бъдещи вземания, в полза на трето лице или по друг начин доброволно са се лишили от такива средства. За да се приеме неравноправно третиране, следва да бъде установено по отношение на съответното лице, че е носител на защитен признак и това е единственото основание за поставянето му в това положение – и такова установяване в случая не е осъществено.

Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредба за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.

Изложението не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице общо позоваване на основанието на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, в това число преповтаряйки съдържащи се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение

/чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване - при евентуално разглеждане на касационната жалба по същество

– а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл.280 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/09 от 19 февруари 2010г./. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид това /т.1 от ТР № 1/09 от 19 февруари 2010г./. С оглед на изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Само за пълнота следва да се отбележи, че съобразно чл.9 ЗЗДискр ищецът следва да установи фактите, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация /в случая по-благоприятно третиране на посоченото от Н.А. конкретно лице в З. С. З. което също е прехвърлило вземанията си, но по отношение на него се прилага чл.90 ал.4 ЗИНЗС/, съдът изрично е посочил, че по делото няма каквито и да е

данни на лишени от свобода в З. С. З. прехвърлили вземанията си, да е признато изпращане на кореспонденция за сметка на Затвора при условията на чл.90 ал.4 ЗИНЗС; доказателства в този смисъл не са ангажирани, оплаквания за несъбиране на такива и искания в тази връзка пред въззивната инстанция не са правени, поради което и не би могло да се извърши сравнение и обоснове извод за наличие на дискриминация на основание сочения признак.

Доколкото е релевирано и оплакване за очевидна неправилност /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Предвид изложеното не е налице и хипотеза на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК.

С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Липсата на основание за допускане на такова прави ненужно разглеждането и произнасянето по основателността на искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Отделно от изложеното искането е и неконкретизирано – не е формулиран нито конкретен въпрос, нито е посочена конкретна норма за тълкуване.

Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.422/28.11.22 по г. д.№.532/22 на ОС Пазарджик.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: