О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2929

Гр. С., 17.10.2025 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й.

ЧЛЕНОВЕ: П. Х.

ИВАНКА АНГЕЛОВА

като изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д. № 1173/2025 год., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. В. К., гражданин на Руската федерация, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 472 от 30.12.2024 г. по в. гр. д. № 732/2024 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 101 от 10.06.2024 г., постановено по гр. д. № 523/2021 г. по описа на Самоковски районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от настоящия касатор срещу „Първа инвестиционна банка“ АД и „А и Л Корпорация“ ООД (н.) иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че в полза на ответника „Първа инвестиционна банка“ АД не съществува ипотечно право по учредена договорна ипотека с Нотариален акт № 197, том ІІІ А, рег. № 3957, дело № 573/2007 г. на нотариус Б. М. върху следния собствен на ищеца недвижим имот, находящ се в к. к. „Боровец“, [община], апартаментен хотел „Кокиче“, ет. 3, а именно Апартамент А-49 с идентификатор 65231.919.144.4.57 по одобрените кадастрална карта и кадастрални регистри (КККР) на [населено място], с площ 66,95 кв. м. и принадлежащите 17,01 кв. м. идеални части от общите части на сградата, попадащ в сграда с идентификатор 65231.919.144.4, построена в поземлен имот с идентификатор 65231.919.144 по КККР на [населено място].

В касационната жалба се излага, че въззивното решение е неправилно поради материалноправна и процесуалноправна незаконосъобразност и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, и се моли за неговата отмяна. Поддържа се, че в нарушение на разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд не е съобразил конкретно посочените във въззивната жалба факти и обстоятелства, респ. в нарушение на правилото на чл. 272 ГПК е препратил не само към изводите на първоинстанционния съд, но и към установената от него фактическа обстановка, въпреки направените в жалбата оплаквания, че последната не съответства на доказателствата по делото. Въз основа на доводи, черпени от разпоредбата на чл. 20а ЗЗД и клаузата на чл. 5 от Нотариален акт № 197, том ІІІ А, рег. № 3957, дело № 573/2007 г. на нотариус Б. М., се оспорват формираните в решението изводи, че ипотечното право е неделимо и приобретателят на част от ипотекиран имот следва да понесе изпълнението върху придобитата от него част от имота за събиране на цялото задължение, а не само за събиране на част от дълга, съответстваща на придобитата от него част от имота, както и че липсва отказ на „Първа инвестиционна банка“ АД от неделимостта на ипотечното право в писмена форма с нотариална заверка на подписа.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Поемането на права и задължения и обвързването със срокове от страните по определен нотариален акт задължителни ли са за страните по друг нотариален акт, ако в първия нотариален акт това условие изрично не е вписано? и 2. Неизпълнението на дадено от страната обещание, обективирано в изричен писмен документ и дадено въз основа на осъществени от насрещната страна действия, обвързва ли страните с действието на договорните отношения, визирани в чл. 20а от ЗЗД?

Касаторът се позовава и на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, обосновано с твърдение, че въпреки доказателствата по делото въззивният съд приема изцяло изложеното в първоинстанционното решение, че погасяването на ипотечното право е предпоставено от две алтернативно установени в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 197, том ІІІ А, рег. № 3957, дело № 573/2007 г. на нотариус Б. М. предпоставки, които не са настъпили.

В постъпил по делото в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът по касация „Първа инвестиционна банка“ АД, чрез процесуален пълномощник, изразява становище, че не е налице приложното поле на касационното обжалване, както и излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на сторените в настоящото производство разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение.

Ответникът „А и Л Корпорация“ ООД (н). не е депозирал отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Сезиран с жалба на ищеца, въззивният съд е споделил крайния извод на Самоковския районен съд за неоснователност на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че в полза на банката не съществува ипотечно право върху собствения на ищеца недвижим имот, като е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, а в отговор на наведените във въззивната жалба доводи, съдът е изложил самостоятелни мотиви в следния смисъл:

Приел е, че предявеният иск се основава на погасяване на учреденото в полза на банката ипотечно право чрез три плащания, довели до реално и пълно погасяване на задълженията по договора за банков кредит от 30.05.2007 г. и по сключения впоследствие Договор за специална сметка; Съобразил е допълнителното заключение по ССчЕ, според което дължимите и непогасени суми по договора за банков кредит № 00КР-АА-2978 към 22.12.2017 г. са: 952 695.46 евро – просрочена главница, 224 536.13 евро – просрочена наказателна лихва, 8 609.41 евро – остатък договорна лихва, и 3 622.27 евро – такси за погасяване на ипотеката, като по делото няма доказателства за извършвани погашения в хода на процеса; Намерил е, че с оглед горното задълженията по договора за кредит, обезпечен с атакуваната ипотека, не са били погасени и съществуват.

Позоваването от страна на въззивника на изводите на вещото лице във връзка с финансови операции и изявления, извършвани от трети лица и от втория ответник „А и Л Корпорация“ ООД (н.), за които се претендира, че имат отношение към погасяването на дълга по договора за банков кредит, въззивният съд е счел за неоснователно. Действително по делото е установено, че трети лица са встъпили в дълга към банката и са участвали в споразумение за погасяване на задължения, както по процесния, така и по други договори, но обстоятелството дали длъжниците и ипотекарният кредитор „Първа инвестиционна банка“ АД са изпълнявали поетите от тях задължения, с което да доведат до погасяване на главния дълг, е преценено като ирелевантно за разглеждания правен спор.

Що се отнася до възможността за частично погасяване на ипотечното право (т. е. само по отношение на Апартамент А-49), решаващият съдебен състав е приел, че дори да се възприеме тълкуването на въззивника на т. 3.1 и т. 3.2 от Анекс № 5 към договора за кредит в смисъл, че такава възможност продължава да съществува и след сключването на анекса, то по делото не са доказани предпоставките за нейното осъществяване. В тази връзка е посочил, че по делото не е установено някои от извършените плащания, на които въззивникът се позовава, да се отнасят към това задължение, чието погасяване би довело до заличаване на ипотеката върху този конкретен обект. Напротив, видно от заключенията по ССчЕ, клаузите на договора за откриване на специална сметка от 02.08.2016 г. и клаузите на споразумението от 05.02.2016 г., всички тези плащания са уговорени и извършвани общо за съответния договор за кредит, без да се регламентира погасителен ефект по отношение на който и да било конкретен ипотекиран обект, вкл. апартамента на ищеца.

Не е споделен и доводът на въззивника, основан на писмото на Н. П. (зам. директор отдел „Проблемни активи и провизиране – юридически лица“) за погасена сума и площ за заличаване на ипотеката от 313,81 кв. м. по договор № 00КР-АА-2978 от 30.05.2007 г., тъй като по делото няма данни в тази площ да се включва именно процесният апартамент, а и не се сочат основания за такова включване, като същевременно от данните по делото се установява, че постъпилите суми, с които според въззивника се погасява дългът за въпросните 313,81 кв. м., нямат отношение към този апартамент.

За неоснователен е счетен и доводът, че доколкото дългът по договора за кредит бил частично намален, обезпечението също трябвало да се „намали“, за да бъде адекватно на оставащия дълг, т. е. банката е трябвало да даде съгласие за частично заличаване на договорната ипотека. Съдът е приел, че тезата за частично погасяване на ипотечното право по отношение на процесния апартамент пряко противоречи както на изричните уговорки между страните по т. 2 от Анекс № 6 от 29.03.2013 г., т. 3 от Анекс № 7 от 01.04.2016 г. и т. 9.2 от Споразумението от 05.02.2016 г., в приложението към което е изрично посочен Апартамент А-49, така и на неделимата същност на ипотечното право и разпростирането му върху всички части на ипотекирания имот, като в тази връзка се е позовал на правната доктрина и на конкретно цитирана практика на ВКС. Заключил е, че ипотеката върху правото на строеж за построяване на целия апартаментен хотел е учредена на 15.06.2007 г., предхожда придобиването на правото на собственост върху Апартамент А-49 в този апартаментен хотел от страна на ищеца по силата на н. а. № 16 от 24.04.2009 г. на нотариус Б. М. и следователно тежи и върху този апартамент. В допълнение съдът е посочил, че по делото липсва и отказ от страна на банката – кредитор от неделимостта на ипотечното право в писмена форма с нотариална заверка на подписа съгласно клаузата на т. 5 на нотариалния акт за учредяване на ипотеката.

Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното:

Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да бъдат преценени като обуславящи за изхода от спора по конкретното дело съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. От начина, по който са формулирани, както и от изложените във връзка с тях аргументи е видно, че въпросите са изцяло относими към правилността на обжалвания съдебен акт, която е извън предмета на производството по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК. Отделно от това, поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено напълно бланкетно – с цитиране на съответната законова разпоредба, без да е обосновано наличието на двете кумулативно формиращи го условия, в съответствие с указанията по т. 4 от посочения тълкувателен акт. Предвид изложеното не се доказва както общата, така и допълнителната селективна предпоставка, на които се основава искането за достъп до касация в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице и заявеното самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като очевидно неправилно по смисъла на горната разпоредба се квалифицира съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона превратно - в пряко противоречие с неговия смисъл, или е формирал изводите си при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквито данни в съдържанието на обжалвания съдебен акт липсват. Съответствието между доказателствата и приетите за установени по делото факти не е част от преценката, извършвана в селективната фаза на касационното производство.

При така формирания извод по реда на чл. 288 ГПК в полза на ответника по касация „Първа инвестиционна банка“ АД следва да бъдат присъдени сторените разноски за защитата му пред касационната инстанция, доказани в размер на 4 934.16 лв. и представляващи надлежно уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 472 от 30.12.2024 г. по в. гр. д. № 732/2024 г. на Софийски окръжен съд.

ОСЪЖДА К. В. К., гражданин на Руската федерация, [дата на раждане] в [населено място], за заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], сумата от 4 934.16 лв. – съдебни разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: