О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3706

София, 23.11.2023 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 1103 по описа за 2023г. взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Е. Х. Д., чрез адвокат С. А., срещу въззивното решение на Пловдивски апелативен съд №195/16.11.2022г. по в. г.д.№435/2022г., с което е потвърдено решението на Окръжен съд Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявения от касатора срещу „М.“ АД иск за признаване за установено, че Е. Д. не дължи на ответника сумата от 63 486,75лв. – главница, произтичаща от договор за ипотечен кредит от 18.04.2008г. и допълнително споразумение към договора от 30.11.2009г., останала неплатена след частично плащане от 06.03.2014г., ведно със законната лихва за забава върху нея, считано от 07.03.2014г. до окончателното плащане, за която е издаден изпълнителен лист по ч. г.д.№6394/2013г. на Районен съд – Пловдив, поради изтекла погасителна давност.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещната страна „М.“ АД с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез юрисконсулт Л. И., оспорва жалбата. Излага, че същата е недопустима, тъй като са недопустими, неоснователни и неправилни формулираните материалноправни и процесуалноправни въпроси. Същите не са предопределили изхода на спора и не са обуславящи правните изводи на съда. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за разглеждане на делото пред касационната инстанция и прави възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. П. апелативен съд е потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявения от Е. Х. Д. срещу „М.“ АД иск за признаване за установено, че Е. Д. не дължи на ответника сумата от 63 486,75лв. – главница, произтичаща от договор за ипотечен кредит от 18.04.2008г. и допълнително споразумение към договора от 30.11.2009г., останала неплатена след частично плащане от 06.03.2014г., ведно със законната лихва за забава върху нея, считано от 07.03.2014г. до окончателното плащане, за която е издаден изпълнителен лист по ч. г.д.№6394/2013г. на Районен съд – Пловдив, поради изтекла погасителна давност.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: В полза на „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] срещу Е. Х. Д. и длъжниците Ф. К. и Р. С., при условията на солидарност, бил издаден изпълнителен лист от 16.04.2013г. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК №3917/15.04.2013г. по ч. г.д.№6394/2013г. на Районен съд – Пловдив за сумите, както следва: 66 503,69 лв. – главница, произтичаща от договор за ипотечен кредит от 18.04.2008г. и допълнително споразумение към него от 30.11.2009г., ведно със законната лихва върху нея от 12.04.2013г. до окончателното плащане на вземането; 782,30 лв. – заемни такси; 10 242,65лв. – договорна лихва за периода от 15.09.2011 г. до 11.04.2013 г.; 8 451,61лв. – санкционираща лихва за периода от 03.01.2012г. до 11.04.2013г. и разноски по делото.

Въз основа на същия било образувано изп. д.№893/2013г. на ЧСИ Д. М.. В хода на същото ищцата Е. Д. била уведомена за издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист на 05.08.2013г. Същата не депозирала възражение в двуседмичния срок по чл.414, ал.2 от ГПК /изтекъл на 19.08.2013г./, поради което заповедта за изпълнение влязла в сила, на 20.08.2013г.

Въззивният съд установил, че в хода на изпълнителното производство били извършени действия по принудително събиране на сумите, за които бил издаден изпълнителния лист, като била извършена публична продан на ипотекиран имот; на 13.12.2013г. било издадено постановление за възлагане на имота на купувача, а на 28.04.2014г. последният бил въведен във владение. С протокол от 09.03.2015г. частният съдебен изпълнител конституирал като взискател по изпълнението ответникът „М.“ АД поради цедиране на вземането. Съдът приел, че длъжникът Е. Д. била уведомена за прехвърляне на вземането в хода на исковото производство. Констатирал, че на 26.03.2018г. по изпълнителното дело била подадена молба от взискателя за налагане на запор на трудовото възнаграждение на Е. Д., като приел за безспорно, че в периода от 28.02.2014г. до 26.03.2018г. не били извършвани изпълнителни действия по отношение на длъжника Д.. Такива били предприети по отношение на длъжника Р. С., въз основа на молба от 15.09.2016г.

Въззивният съд установил още, че с молба от 19.11.2020г. дружеството взискател отправило искане до съдебния изпълнител за прекратяване на производството по отношение на Е. Д. на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Искането било уважено и с разпореждане на частния съдебен изпълнител от 24.11.2020г. изпълнението било прекратено. Съдът приел, че след тази дата дружеството не е предприемало действия за събиране на вземанията си по отношение на длъжника Д..

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът определил правната квалификация на предявения иск по чл.439, ал.1 от ГПК вр. чл.124, ал.1 от ГПК и направил извод, че същият е допустим. Посочил, че доколкото с ППВС № 3/1980 г. е прието, че по време на изпълнителния процес погасителна давност не тече, за периода от датата на образуване на изпълнителното дело /№ 893/2013г./ до 26.06.2015г., погасителната давност за процесните вземания е била спряна. Изложил, че от посочената дата – 26.06.2015 г. било приложимо TP № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което давността се смята за прекъсната с искането за извършване на всяко изпълнително действие, от който момент започва да тече нова давност.

Въз основа на това и с оглед на обстоятелството, че последното поискано от взискателя изпълнително действие било предприето на 26.03.2018г., съдът направил извод, че това искане е прекъснало давността, след което е започнала да тече нова давност. Посочил, че за времето от 26.06.2015г. до 26.03.2018г. не е изтекла петгодишната погасителна давност за процесното вземане, както и че този срок не е изтекъл и в периода от 26.03.2018г. до датата на подаване на исковата молба в съда – 16.12.2021г.

С оглед установения факт за липса на изпълнителни действия спрямо длъжника Д. в периода от 28.02.2014г. до 26.03.2018г., съдът приел, че по отношение на същата е изтекъл срокът по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и изпълнителното дело е прекратено поради перемпция. В тази връзка намерил за неоснователно възражението на ищцата, че в хода на прекратеното производство не могат да бъдат предприемани изпълнителни действия от взискателя, които да прекъсват давността. Посочил, че съгласно трайно установената съдебна практика перемпцията е без правно значение за давността, както и за прекъсването, когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след нейното настъпване. Изложил, че съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания способ, тъй като дължи подчинение на намиращия се у него изпълнителен лист. Приел, че единствената последица от перемирането на делото е, че съдебният изпълнител следва да образува ново дело, но във всички случаи е длъжен да приложи искания изпълнителен способ.

С оглед на изложеното, съдът направил извод, че с депозираното на 26.03.2018г. искане за налагане на запор на трудовото възнаграждение на длъжника Д. и с налагането му с разпореждане от 04.04.2018г., погасителната давност за вземането е прекъсната, независимо, че в периода от 28.02.2014г. до 26.03.2018г. срокът по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК е бил изтекъл. В този смисъл се позовал и на разрешенията дадени в т.1 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, според които налагането на запор съставлява насочване на изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника и прекъсва давността. По изложените съображения съдът приел, че процесното вземане не е погасено по давност и намерил предявения иск за неоснователен.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Възможно ли е взискателят или съдебният изпълнител при възлагане да извършват по едно изпълнително дело валидни и правнозначими изпълнителни или други процесуални действия, след като вече изпълнителното дело е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК? Имат ли такива действия процесуално и/или материалноправно значение и какво? Водят ли те до прекъсване на перемпцията като процесуален институт или на погасителната давност като материалноправен институт?; 2/ Обезсилват ли се по право и губят ли с обратна сила своето значение процесуалните действия, извършени от взискателя по изпълнително дело, когато изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК?; 3/ Могат ли да се считат за законосъобразни действията, извършени по едно вече прекратено по силата на закона изпълнително дело поради перемпция и следователно могат ли да произведат действие с правно значение?; 4/ Необразуването на ново изпълнително дело по подадена молба от взискателя за изпълнително действие по едно вече прекратено по силата на закона изпълнително дело има ли значение за прекъсването на давността?; 5/ Загубил ли е значение институтът на перемпцията по отношение на преценката на действията, водещи до прекъсване на погасителната давност след приемането на ТР 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, с което е обявено за изгубило сила ППВС №3/1980г., след като нормата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК не е отменена?; 6/ Може ли съдебният изпълнител служебно или само като канцеларско действие да образува изпълнително дело без да има нарочна молба от взискателя за образуването на ново дело след перемирането на предходно образувано изпълнително дело?. Твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС – решение №10093/25.01.2021г. по г. д.№1940/2020г. на Апелативен съд – София; решение №37/24.02.2021г. по г. д.№1747/2020г. на ІV г. о. на ВКС; ППВС №3/1980г. и ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, което е основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Претендира допускане на касационното обжалване по поставените въпроси и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поради значението им за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като дадените в обжалваното решения разрешения по тях са неправилни.

В изложението са поставени и въпросите: 1/ Съставлява ли процесуално нарушение на чл.235, ал.2 от ГПК необсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства?; 2/ Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по същество на правния спор?; 3/ Следва ли мотивите на съдебното решение и в частност въззивното, да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът, и в частност въззивният, счита доводите и възраженията на страните за основателни, респ. неоснователни?; 4/ С оглед задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички доводи и възражения във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, то следва ли въззивният съд да формира своите изводи за фактите след съвкупна преценка на доказателствата по делото и да се произнесе по всички възражения и доводи?. Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №260/30.10.2013г. по г. д.№1286/2012г., ІV г. о.; решение №123/30.05.2011г. по г. д.№890/2010г., ІІІ г. о.; решение №380/02.06.2009г. по г. д.№758/2009г., ІІІ г. о.; решение №232/20.03.2009г. по г. д.№2716/2008г., ІV г. о.; определение №768/25.10.2012г. по т. д.№410/2012г. на ІІ т. о., което е основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

Касационното обжалване се претендира да бъде допуснато и в хипотезата на чл.280, ал.2 от ГПК поради вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на обжалваното решение.

Настоящият състав на ВКС констатира, че с разпореждане от 09.03.2023 г. на Председателя на ВКС е образувано Тълкувателно дело №2/2023г., като един от правните въпроси предмет на същото е: „Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция?“.

С оглед предметните предели на настоящото производство и включения в предмета на разглеждане въпрос за прекъсване на погасителната давност от действие извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция, както и обстоятелството, че същият е обуславящ за изхода на спора, съдът намира че на основание чл.229, ал.1, т.7 във вр. чл.292 ГПК производството по настоящото дело следва да бъде спряно до приемане на тълкувателно решение по посоченото тълкувателно дело.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

СПИРА производството по гр. дело №1103/2023 г. на Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС.

След постановяване на тълкувателно решение по т. дело № 2/2023 на ОСГТК на ВКС делото да се докладва за възобновяване на производството.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: