О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60431

гр. София, 03.12.2021 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети ноември две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 2669/2021г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. В. Г. срещу въззивно решение № 644 от 01.04.2021г., постановено по в. гр. д.№ 3033/2020г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.1, т.2 и т.3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260111 от 21.08.2020г. по гр. д. № 11450/2019г. на Варненския районен съд, с което по предявения от „Чейнджис ин пропърти” ООД против касатора иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено, че ищецът е собственик на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 66/2007г., на реална част с площ от 172 кв. м от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], общ.А., целият с площ от 1001 кв. м, която е защрихована в синьо на комбинирана скица № * от заключението на вещото лице Ш. Х., неразделна част от решението.

По делото е установено, че с договор за замяна /нот. акт № 166/1986г./ П. А. Х. е придобил правото на собственост върху незастроен парцел *, кв.22 по плана на [населено място], общ.А., с площ 735 кв. м. С нот. акт № 140/1987г. същият е признат за собственик на придадени по регулация към посочения парцел 190 кв. м от имот пл.№ *, собственост на Т. Х. Н., и на 60 кв. м от имот пл.№ *, собственост на Т. Г. Х., като в акта е отразено, че сметките за придаваемите места са уредени съгласно нотариално заверени декларации № 22/03.04.1987г. и № 25/10.04.1987г. С договор от 07.08.2002г., обективиран в нот. акт № 2/2002г., П. А. Х. е продал на „Елм” ООД УПИ *, кв.24, с площ 985 кв. м, ведно с построената в него въз основа на разрешение за строеж № 51 от 24.04.1989г. жилищна сграда със застроена площ от 60 кв. м. С договор от 16.08.2007г. /нот. акт № 66/2007г./ „Елм” ООД е продало на ищеца в първоинстанционното производство УПИ *, кв.24, с площ от 985 кв. м., ведно с построената в него жилищна сграда, а с договор от 16.06.2005г./нот. акт № 182/2005г./ същото дружество е продало на ответника съседен УПИ *, кв.24, с площ от 1000 кв. м., ведно с построената в него жилищна сграда. Първият регулационен план на селото е одобрен през 1927г., последващият - през 1972г., а действащият понастоящем – през 1994г. Действащата кадастрална карта и кадастрални регистри са одобрени през 2015г. По регулационния план от 1972г. са придадени от имот пл.№ * към парцел * кв. м и същевременно от имот пл.№ * към парцел * са придадени 21 кв. м. Последните два плана са изработени по една и съща кадастрална основа, като към момента на одобряването на регулационния план от 1994г. кадастралният план не е бил актуализиран и кадастралните граници не са отразени правилно. Дворищнорегулационните граници по ЗУТ, обективирани в скицата към нот. акт № 66/2007г., не са по предходния регулационен план от 1972г., където е отразено придаването от имот пл.№ * към парцел * на площ от 195 кв. м / в нея се включват и спорните 172 кв. м/. Графично изчислената по регулацията площ на имота, подадена от техническата служба на О. А. не е цитираната в нотариалния акт.

При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищецът се легитимира като собственик на спорната площ от 172 кв. м от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Изложени са съображения, че одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри имат декларативно действие и от тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите, респ. че неправилното отразяване на правото на собственост не води до пораждане, изменение или погасяване на това право. Посочено е, че одобрените при действието на ЗУТ планове нямат за последица промени в правото на собственост и че урегулирането на имотите е свързано само с устройствения им режим, като вътрешните регулационни линии следват имотните граници – чл.17, ал.1 ЗУТ. Тъй като съгласно § 5, ал.1 ПЗРЗКИР регулационните линии по приложен дворищнорегулационен план се отразяват в кадастралната карта като имотни граници на поземления имот, в производство по иск за собственост подлежи на изследване положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има приложение на регулацията по тях. Възражението на ответника, че е придобил правото на собственост върху спорната реална част от поземления имот въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност, е прието за неоснователно по съображения, че съгласно чл.59 ЗТСУ (отм.), първоначална редакция, това е било недопустимо, а след изменението, обнародвано ДВ, бр.34/2000г. реално определение части от поземлени имоти в границите на населените места е могло да се придобият чрез правни сделки или по давност, но само ако отговарят на изискванията за минимални размери за площ и лице. Това принципно изискване е възпроизведено и в чл.200, ал.1 ЗУТ като е необходимо да са спазени изискванията за минималните размери по чл.19 ЗУТ или ако тези реално определени части от урегулиран имот са присъединени при условията на чл.17 ЗУТ към съседен имот, т. е. при първоначално урегулиране на територията. Реална част от имот, която не отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ, може да бъде присъединена към съседен имот чрез придобиване правото на собственост чрез правна сделка или по давност по реда на чл.17 ЗУТ само ако и двата имота не са урегулирани, което условие в случая не е налице.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е съдебно решение, постановено по недопустима искова молба, противоречаща на ТР № 8/212г. на ОСГТК на ВКС, при предявен иск по чл.124, ал.1 ГПК от невладеещ собственик на необособена реално от поземлен имот срещу само единия от неговите съсобственици, придобит в условията на бездялова съпружеска имуществена общност по силата на правна сделка през 2005г. и по давност в качеството им на добросъвестни владелци; 2. Допустим и възможен за изпълнение ли е съдебен акт, постановен по недопустима искова молба, касаеща претенция по чл.124, ал.1 ГПК за част от недвижим имот, която не е реално определена по смисъла на ЗУТ, Наредба № 3 от 28.04.2005г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, правната доктрина и по приетото по делото заключение на СТЕ от невладеещ собственик срещу само единия от неговите съсобственици, придобит от тях в условията на бездялова съпружеска имуществена общност по силата на правна сделка през 2005г. и по давност, в качеството им на добросъвестни владелци, върху която част е построена законно жилищна сграда със съгласието на самия ищец; 3.Правилно и съобразено с обективната фактическа действителност ли е решение, противоречащо на доклада по делото по чл.146 ГПК, изготвен и оповестен в процеса от същия съд, постановил решението, относно разпределение на доказателствена тежест за подлежащите на доказване факти; следва ли въззивната инстанция при наведено такова основание във въззивната жалба да обсъди и отмени първоинстанционния акт на това основание и 4. Допустимо и законосъобразно ли е решение, противоречащо на основен принцип на правото относно придобиване право на собственост по давност, продължило с непрекъснато владение в продължение на повече от десет години, като недвижимият имот се владее на правно основание /нотариален акт/, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Релевират се и всички основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК.

Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/.

Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първият въпрос е поставен във връзка с доводите на касатора, че за ищеца не е налице правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост, тъй като не владее спорната реална част от имота, както и че искът е недопустим, тъй като не е насочен и срещу неговата съпруга. Въпросът е решен в съответствие със соченото от касатора ТР № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, в т.2 на което е прието, че правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. Освен това съгласно ТР № 3/2016г. на ОСГК на ВКС по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари. Ето защо насочването на настоящия иск само срещу касатора не води до недопустимост на постановеното решение.

Вторият въпрос също е решен в съответствие със задължителната практика на ВКС – ТР № 8/2024г., т.4, според която иск за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план или кадастралната карта като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, е допустим, дори да не е проведена административната процедура по чл.53, ал.1, т.1 ЗКИР /първоначална редакция/ за поправка на непълноти и грешки в одобрената кадастрална карта и кадастрални регистри, или иск по чл.54, ал.2 ЗКИР.

Третият въпрос е поставен във връзка с направено от касатора оплакване, че ищецът не е изпълнил вменено му с доклада по делото по чл.146 ГПК задължение да установи наличие на правен интерес от предявяване на исковата претенция, поради което по отношение на този въпрос важи казаното по-горе във връзка с първия въпрос. Противоречие с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и с решение № 58 от 28.04.2015г. по т. д. 946/22014г. на ВКС, ІІ т. о., по този въпрос не е налице, нито касаторът сочи в какво се състои то.

Последният въпрос е твърде общо формулиран и не предполага даването на принципен отговор, нито има отношение към съображенията на съда за неуважаване на направеното от касатора възражение за изтекла в негова полза придобивна давност, посочени по-горе, поради което този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Освен това във връзка с този въпрос касаторът не сочи практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи, нито е изложил някакви доводи за значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото съгласно дадените в т.4 на посоченото по-горе тълкувателно решение разяснения.

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. Направените от касатора оплаквания нямат отношение към валидността на постановеното решение, нито същото е очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 1200 лв. разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 644 от 01.04.2021г., постановено по в. гр. д.№ 3033/2020г. на Варненския окръжен съд.

О с ъ ж д а Б. В. Г. да заплати на „Чейнджис ин пропърти” ООД сумата 1200 лв. /хиляда и двеста лева/ разноски.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: