О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2908

гр. София, 16.10.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, II отделение, в закрито заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева

ЧЛЕНОВЕ: Г. И.

Д. Г.

при секретаря ......................................, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т. д. № 532 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Обединена българска банка“ АД, [населено място], правоприемник на „Кей Би Си Б. Б. ЕАД, срещу решение № 212/08.11.2024 г. по в. гр. д. № 319/2024 г. на Апелативен съд – В. Т. в частта, с която частично е потвърдено решение № 97/28.02.2024 г., постановено по гр. д. № 144/2023 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, в отхвърлителната му част по отношение на предявения иск на банката срещу Ф. Ш. (гражданка на Великобритания) за заплащане на разликата над 2 386,91 лв. до пълния претендиран размер на начислената редовна възнаградителна лихва за периода 15.10.2022 г. до 22.02.2023 г., дължима по договор за студентски кредит, сключен на 05.05.2015 г.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.

О. Ф. Ш. (чрез особен представител в производството) не е депозирала отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 05.05.2015 г. между „Р. Б. ЕАД („Кей Би Си Б. Б. ЕАД) и Ф. Ш. е сключен договор за студентски кредит, с краен срок за погасяване на кредита 15.02.2032 г., в размер на сумата от 82 144,92 лв. за заплащане на 12 броя такси за обучение на кредитополучателя. Страните са уговорили възнаградителна лихва (чл.3.1 – 7%) и лихва за забава (чл.3.2 – ОЛП + 10 пункта), както и гратисен период (чл.4.2 – 82 месеца), през който не се дължи плащане на главницата и лихвата по кредита (чл.4.3). По време на този период се начислявала лихва върху усвоената част от кредита, която лихва се капитализирала годишно (чл.4.4), а след изтичането на срока на договора кредитополучателят се задължавал да погаси кредита на 120 равни анюитетни месечни вноски, считано от 15.03.2022 г. до 15.02.2032 г. (чл.4.8). Банката е изпълнила задължението си да изплати дължимите от ответницата семестриални такси и е упражнила правото си по чл.6.2 от договора да обяви кредита за предсрочно изискуем поради неизпълнение на задължението на кредитополучателя за връщане на предоставената сума.

Въззивният съд е изложил съображения, че в отношенията между страните е приложима уредбата в Закона за кредитиране на студенти и докторанти (ЗКСД) и правилата на ЗЗП, според изричното препращане в чл.17, ал.5 ЗКСД, както и че по силата на нормата на чл.24, ал.1, т.1 и т.2 ЗКСД общият размер на задължението по този вид кредити се формира след изтичането на гратисния период и включва главница, която е равностойността на отпуснатите средства, и лихва, дължима от кредитополучателя за срока на договора. Решаващият състав е приел, че лихвата не може да надхвърля седем процентни пункта (арг. от чл.20, ал. 1 ЗКСД), а ако уговорката е за по-висока лихва, то тя е нищожна – чл.20, ал.2 ЗКСД. Апелативният съд се е позовал и на разпоредбите на чл.23, ал.1 и ал.3 ЗКСД, според които през гратисния период кредитополучателят не дължи заплащане на главница и лихви, а лихвите могат да се начисляват до предвидения максимален фиксиран размер от 7%, докато в случая лихвата от 7% е начислена върху сумите на усвоения на части кредит и по време на гратисния период, лихвата е капитализирана годишно и отново е олихвена. Начислената лихва по време на гратисния период представлявала лихва с отложен падеж на плащане и следователно била неизискуема до изтичането на този период. С олихвяването на лихвата за гратисния период, която е прибавена към главницата, се достигало до забранения от закона анатоцизъм. Въззивният съд се е позовал на липсата на приета наредба по чл.10, ал.3 ЗЗД, съобразно която да се извършва олихвяване на изтекли лихви, както и на разпоредбата на чл.294, ал.2 ТЗ, че уговарянето на лихва върху лихва е допустимо само между търговци, а в случая ответникът не е такъв. Според решаващия състав тази уговорка в договора имала за резултат начисляването на лихва в по-голям от предвидения в закона максимален размер, която клауза е обявена за нищожна на основание чл.26, ал.4 във вр. с чл.10, ал.3 ЗЗД.

По тези съображения въззивният съд е постановил, че се дължи предоставената главница и лихвите, начислени за гратисния период, но не и начислените върху тях лихви. Размерът на възнаградителната лихва към главницата за гратисния период е определена при съобразяване посочения в заключението на вещото лице размер без капитализация, т. е. само върху дължимите суми за главница.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Какво означава „изтекли лихви“ по смисъла чл.10, ал.3 ЗЗД и допустима ли е капитализацията на лихви, които не са просрочени?“ и 2. „Длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички своевременно въведени доводи и възражения на страните, когато същите имат отношение към предмета на спора?“. По първия от двата въпроса твърди противоречие с: решение № 30/20.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 739/2019 г. на І т. о., решение № 66/29.07.2019 г. на ВКС по т. д. №1504/2018 г. на ІІ т. о. и решение № 60091/27.09.2021 г. на ВКС по т. д. №1345/2019 г. на ІІ т. о. Поддържа, че произнасянето от ВКС и по двата въпроса ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Позовава се и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК:

Не е налице въведеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като характеристика насочва към особено тежки пороци на съдебния акт, които следва да могат да се констатират от касационната инстанция от мотивите на въззивния съд, без извършване на касационна проверка по същество. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика или нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Касаторът не излага самостоятелни аргументи за очевидна неправилност на решението, а преповтаря касационните доводи за неправилност на атакувания акт. Очевидната неправилност не е тъждествена на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, поради което нейното приложно поле следва да бъде ясно обосновано.

По въпросите, поставени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК:

Първият въпрос не удовлетворява изискванията по чл.280, ал.1, ал.1 ГПК за формулиране на правен въпрос, разгледан от въззивния съд, който да е от значение за разрешаването на правния спор. Отговорът на така въведения въпрос изисква тълкуване на конкретна клауза от сключения между страните договор и формиране на извод дали преценката на въззивния съд за нищожността й е правилна. Съдът по същество се е основал на събраните по делото доказателства относно приложения от банката начин на изчисляване на лихвата, съобразил е уговорките в договора и ги е съпоставил със законовата регламентация. Приетото правно разрешение е съобразено с императивните норми на приложимия специален закон – чл.20 и чл.24 ЗКСД относно ограниченията в максимален размер на лихвения процент по този вид кредити. Извършеното позоваване на разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗЗД и на забраната в чл.294, ал.2 ТЗ за олихвяване на лихви е допълнително съображение на решаващия състав, за да аргументира изводите си за нищожност на договорната клауза. Извън конкретния правен спор с оглед основанието от което произтича вземането (договор, сключен по реда на ЗКСД), по тълкуването на нормата на чл.10, ал.3 ЗЗД съществува практика на ВКС по цитираните от касатора решения. Според разрешенията на ВКС прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл.294, ал.1 ТЗ. По тези съображения даденото принципно тълкуване от въззивния съд на посочените правни норми съответства на практиката на ВКС, поради което не е налице въведеното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Отговорът на втория въведен въпрос е даден в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. За да обоснове допускане на касационно обжалване по така въведения въпрос, касаторът следва да посочи конкретни доводи и възражения, които са останали необсъдени и уважаването на които би променило решаващите изводи на въззивния съд. В случая касаторът поддържа, че апелативният съд не е обсъдил подробно доводите му относно неправилното приложение на нормата на чл.10, ал.3 ЗЗД. Както бе отбелязано при разглеждане на първия поставен въпрос, въззивният съд е приложил специалния закон относно максималния размер на лихвите по студентските кредити, както и е коментирал забраната за олихвяване на лихви по общите правила в ЗЗД и ТЗ, с което е отговорил на оплакванията във въззивната жалба, като е приложил закона в съответствие с практиката на ВКС.

Съществуването на практика на ВКС по поставените въпроси, на която произнасянето от въззивния съд не противоречи, изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.

Разноски за производството не се дължат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №212/08.11.2024 г. по гр. д. № 319/2024 г. на Апелативен съд - В. Т.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.