№ 60424 София, 02.12.2021 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети ноември през две хиляди и двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: В. М. ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

като разгледа докладваното от съдия К. М. гр. д. № 2822 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищеца Д. Ш. С. чрез пълномощника му адвокат Т. М. и на ответниците Д. В. Ю. и Д. В. Ю. чрез пълномощника им адвокат Г. К. против решение № 260075 от 6.04.2021 г., постановено по гр. д. № 26 по описа за 2021 г. на Окръжен съд-Шумен, с което е след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 134 от 16.06.2020 г. по гр. д. № 1144/2019 г. на Районен съд-Н. П. е допусната съдебна делба на нива от 25.599 дка в местността „Ч.“, представляваща имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], област Шумен между съделителите и при права в съсобствеността: Д. Ш. С. – 10/96 ид. ч., Д. В. Ю. – 43/96 ид. ч. и Д. В. Ю. – 43/96 ид. ч. и е отхвърлен предявения от Д. Ш. С. против Д. В. Ю., Д. В. Ю., С. Н. Р. и Р. М. Р. иск за делба на нива от 8.009 дка в местност „*“, представляваща имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], област Шумен.

Ищецът Д. Ш. С. атакува въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска за делба на имот с идентификатор ***.

Ответниците Д. В. Ю. и Д. В. Ю. атакувата въззивното решение в частта, с която е допусната съдебна делба на имот с идентификатор ***.

Касаторите взаимно оспорват жалбите си по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендират възстановяване на направените разноски.

С. Н. Р. и Р. М. Р. не са подали писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съд съобрази следното:

Ищецът е основал претендираната съсобственост на твърденията, че е придобил 5/48 ид. ч. от двата имота въз основа на договор за дарение от 7.02.2019 г. и договор за покупко-продажба от 21.05.2019 г., като праводателите му Ф. А. Н. и З. Н. Е. са сред наследниците на А. Н. Х.; имот *** и 1/2 ид. ч. от имот *** са дарени на ответниците на 31.01.2019 г., но договора не е произвел действие за притежаваните от ищеца права, а и праводателят им В. Ю. А. е наследник с малка идеална част от имотите; на същите основания са оспорени и правата на ответниците С. Н. Р. и Р. М. Р., придобити чрез покупко-продажба от 31.01.2019 г. за 1/2 ид. ч. от имот ***.

Отговор на исковата молба са подали само Д. В. Ю. и Д. В. Ю., които са оспорили наличието на съсобственост с твърдения, че праводателите на ищеца са се легитимирали като собственици въз основа на реституция по ЗСПЗЗ, но решенията на ПК-Н. К. са нищожни, тъй като в състава й не са били включени специалисти, имащи съответната изискуема от действалата към момента редакция на чл. 60, ал. 5 ППЗСПЗЗ квалификация и/или образование; същевременно В. Ю. А. с представен от ищците нотариален акт от 30.01.2019 г. е признат за собственик на имотите въз основа на придобивна давност, а сделките от които ищецът черпи правата си са след вписването на този нотариален акт, съответно и праводателите на ищеца вече не са били собственици. При условията на евентуалност са заявили възражение, че са придобили по давност правата на ищеца. В съдебно заседание на 24.02.2020 г. след приемане на изпратени от [община] документи, са заявили и възражение за нищожност на административните реституционни решения, тъй като заповедите за назначение на членовете на поземлената комисия са издадени от некомпетентен орган.

И първоинстанционният и въззивният съд са приели за установено, че с решение № 10 от 15.06.1992 г. и решение № 2 от 17.01.1994 г. на наследници на А. Н. Х. са възстановени в стари реални граници съответно нива от 8.008 дка, IV категория, находяща се в землището на [населено място], местност „*“ и нива от 25.596 дка в местност „Ч.“ в същото землище. Праводателите на ищеца, както и праводателят на ответниците В. Ю. А. се явяват част от наследниците на А. Н. Х., починал на 19.12.1973 г.

С нотариален акт № 94, том I, рег. № 510, дело № 52/30.01.2019 г. В. Ю. А. е признат за собственик по давностно владение на двата процесни имота.

Първоинстанционният съд е приел, че и двете административни реституционни решения са нищожни, тъй като са постановени от незаконен състав на административния орган – част от членовете са назначени от кмета на [населено място], а не от министъра на земеделието и освен за един член, който е юрист, за останалите липсват данни да притежават необходимата професионална квалификация – агроном, инженер-геодезист или инженер-земеустроител, както и в комисията да има представител на ликвидационния съвет и на частните земеделски стопани. Счел е, че решението от 1992 г. е нищожно и защото не са посочени границите на имота, ограниченията на собствеността и основанията за тях.

Във въззивната жалба на ищеца са наведени доводи, че неправилно е прието, че членовете на комисията нямат необходимата професионална квалификация, въпреки че това обстоятелство се установява с диплома, а ответниците не са ангажирали подобни доказателства; че неправилно е прието, че липсата на индивидуализация на имота по решението от 1992 г. води до неговата нищожност, вместо да приеме, че е необходимо ново произнасяне на административния орган по преписката; че неправилно е прието, че членове на комисията са назначени от некомпетентен орган.

Въззивният съд, проследявайки, първоначалната редакция и редакциите към 15.06.1992 г. и 17.01.1994 г. на чл. 31 и чл. 33, ал. 1 ЗСПЗЗ, както и чл. 60 ППЗСПЗЗ, отчитайки персоналния състав на административния орган, постановил двете решение и съхранените и приети по делото допълнителните споразумения, касаещи назначаването, е приел, че е нищожно решение № 10 от 15.06.1992 г., като постановено от нелегитимен колективен орган, тъй като четирима от членовете на ОПК са били назначени от некомпетентен орган в лицето на кмета на общината, а не от оправомощения такъв в лицето на председателя на ИК на ОНС, респ. на съответния министър /след влизане в сила изменението на чл. 33 от ЗСПЗЗ в ДВ, бр. 28/1992 г. /, като за петия член – П. С. Р. няма данни да е бил избиран за член на същата комисия.

По отношение нормата на чл. 60, ал. 5 ППЗСПЗЗ е посочил, че същата няма императивен характер, предвид факта, че съгласно разпоредбата на чл. 60, ал. 3 от ППЗСПЗЗ, чиито текст остава непроменен, ОПК може да се състои минимум от трима членове, двама от които председателят и секретарят й, в която хипотеза не би било възможно да бъде изпълнено изискването за задължително участие в състава й едновременно на юрист, агроном, инженер-геодезист или инженер – земеустроител и представители на ТКЗС и на частните земеделски стопани.

Посочил е, че това решение е и материално незаконосъобразно, доколкото в него не са посочени границите на реституирания имот, т. е. не отговаря на нормативно определеното необходимо съдържание на административния акт, което може да бъде допълнено само с друг административен акт, но не и с издадена впоследствие скица. Касае се за предварително решение и органа по поземлена собственост следва да довърши процедурата по възстановяване на собствеността. До завършване на процедурата по възстановяване на собствеността, а ищецът не е представил последващо решение, не може да се приеме, че е реституиран обект в реални граници.

По отношение решение № 2 от 17.01.1994 г., съдът е приел, че то е породило правно действие и легитимира възстановената собственост, макар че за двама от членовете липсват доказателства да са били избрани за нейни членове по ппредвидения в закона ред. За решението са гласували четирима от петимата членове, сред които председателят С. Л. К., секретарят Х. И. И. и един от членовете И. Р. С., за които е установено, че са назначени на щат от министъра на земеделието, а техните гласове са достатъчни за формиране на изискуемото от закона обикновено мнозинство.

С оглед извода за настъпила реституция на имот 12509.46.1 съдът е проследил наследственото правоприемство и е приел, че праводателите на ищеца са притежавали прехвърлените му права. Възражението на ответниците Д. В. Ю. и Д. В. Ю. е прието за неоснователно, поради липса на доказателства за осъществявано от праводателя им владение в изискуемия десет годишен срок.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ищецът Д. Ш. С. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните въпроси:.

1) достатъчно ли е за обосноваване изводите на съда, че решенията са нищожни поради липса на компетентност на органа по назначаване на членовете на поземлената комисия, само едностранно представените от ответната страна доказателства, събрани във връзка с друго основание за твърдяната нищожност – липса на квалификация на членовете на поземлената комисия, без на ищеца да му бъде възложено в тежест на доказване и без да му бъде указано по реда на чл. 146 ГПК да представи доказателства относно компетентността на органа, назначил членовете на поземлената комисия и длъжен ли е съдът служебно да събере, респ. да даде възможност на ищеца да представи допълнителни относими доказателства, преди да приложи императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗСПЗЗ в редакцията от ДВ бр.28/1992 г. щом до момента не са му давани указания да представи такива доказателства;

2) следва ли съдът да събере служебно доказателства относно крайния резултат от реституцията на имот, предмет на иска за делба, за който имот е представен документ за собственост – решение на поземлена комисия, несъдържащо всички реквизити по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, при липса на направено такова възражение от ответната страна – за липса на индивидуализация на имота.

И двата въпроса са свързани с осъществения от съда косвен съдебен контрол относно решение № 10 от 15.06.1992 г. на Поземлена комисия-Н. К..

Настоящият съдебен състав констатира, че е налице служебно приложимото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК с цел преценка дали не е очевидно неправилен извода на съда, че в хипотеза като настоящата /в която като основание за възникване на съсобствеността е посочена реституция по ЗСПЗЗ, като праводателите на ищеца и праводателят на ответника са реституирани собственици като наследници на лицето, притежавало имота преди обобществяването, но след реституцията праводателят на ответниците се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост въз основа на давностно владение и при липса на доводи, че имотът не е подлежал на възстановяване, тъй като е запазено владението му в реални граници през целия период на обобществяване на земята/ е допустимо осъществяване на косвен съдебен контрол върху реституционното решение и разглеждане на доводи за неговата нищожност. Преценката следва да се извърши с оглед уредбата на собствеността върху земеделските земи /щом същите подлежат на възстановяване, собствеността може да се легитимира само с акт на административния орган по поземлена собственост, а ако не са заявени за реституция, земите се включват в общинския фонд по чл. 19 ЗСПЗЗ/, с оглед ограниченията за придобиване по давност на имоти, за които реституционната процедура не е приключила /давност тече само, ако собственикът може да се защити/, които са относими към наличието на правен интерес от заявените възражения, както и с оглед изискването на чл. 3 ГПК за добросъвестно упражняване на процесуални права.

Поради изложеното касационното обжалване на въззивното решение в частта, атакувана от ищеца, следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а поставените въпроси ще бъдат разгледани при постановяване на касационното решение, ако се приеме, че косвения съдебен контрол е допустим.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ответниците Д. В. Ю. и Д. В. Ю. се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поставят следните въпроси:

1) следва ли въззивният съд да обосновава и проверява правилността на първоинстанионното решение по незаявени във въззивната жалба доводи и оплаквания и какъв е обхвата на въззивната проверка относно правилността на решението при действието на ГПК, в сила от 1.02.2008 г. /обоснован с довода, че ищецът не е повдигал пред възззивния съд оплаквания дали нормата на чл. 60, ал. 5 ППЗСПЗЗ в приложимите редакции е императивна или не/;

2) следва ли въззивния съд при приложение на норма, неприложена от първоинстанционния съд да уведоми страните и предостави на същите възможност за становища /обоснован с мотивите на съда относно нормата на чл. 60, ал. 4 ППЗСПЗЗ/;

3) кои са критериите, определящи правната норма като императивна и следва ли императивната правна норма да съдържа, дадени в задължителна форма указания, разпореждания, забрани и предписания /обоснован с оглед извода на съда, че нормата на чл. 60, ал. 5 ППЗСПЗЗ не е императивна/;

4) от кой момент се поражда действието на изменената правна норма и допустимо ли е при разрешаване на правен спор на изменената правна норма да се придава обратно действия от решавания съд, без това да е предвидено и уредено от законодателя /обоснован с оглед извода на съда, че нормата на чл. 60, ал. 5 ППЗСПЗЗ не е императивна/;

5) следва ли в спор при повдигнат по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК въпрос за валидност и законосъобразност на решението на поземлена комисия, съдът да приложи този закон, който е действал по време на постановяването му и допустимо ли е при направено изрично позоваване на нормата на чл. 60, ал. 5 ППЗСПЗЗ в редакцията й преди изменението от ДВ бр. 48 от 1995 г., съдът да дерогира действието на същата като императивна норма.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставя въпросът: съществува ли колизия между нормата на чл. 60, ал. 4 ППЗСПЗЗ и нормата на чл. 60, ал. 5 ППЗСПЗЗ преди изменението на последната с ДВ бр.48 от 1995 г. и при наличие на такава колизия /противоречие/ коя от двете норми има приоритет и намира приложение.

В изложението е посочено и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, но отново във връзка с даденото от съда тълкуване за характера на нормата на чл. 60, ал. 5 ППЗСПЗЗ в приложимата й редакция, който правен въпрос се включва във вече поставените от касаторите-ответници въпроси, поради което следва да се приеме, че твърдението за очевидна неправилност не е обосновано.

Тъй като всички поставени въпроси касаят изводите на съда по отношение осъществения косвен съдебен контрол на решение № 2 от 17.01.1994 г. на Поземлена комисия-Н. К., то касационното обжалване на въззивното решение в частта, атакувана от Д. В. Ю. и Д. В. Ю. следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК по съображенията, изложени при допускане на касационно обжалване по жалбата на ищеца, а по доводите, касаещи формулираните въпроси, съдът ще се произнесе при постановяване на касационното решение, ако приеме, че косвения съдебен контрол е допустим.

С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260075 от 6.04.2021 г., постановено по гр. д. № 26 по описа за 2021 г. на Окръжен съд-Шумен.

В едноседмичен срок от съобщението Д. Ш. С. да представи доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационната му жалба по сметка на Върховния касационен съд на Р. Б. в размер на 25.00 лв.

В едноседмичен срок от съобщението Д. В. Ю. и Д. В. Ю. представят доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационната им жалба по сметка на Върховния касационен съд на Р. Б. в размер на по 25.00 лв. всеки

При неизпълнение в срок производството по жалбата на неизпълнилия указанията касатор ще бъде прекратено.

Делото да се докладва на съдията-докладчик при изтичане на срока и за насрочване при изпълнение на указанията.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: