О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2120
Гр. София, 26.07.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на 13.03.2024 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ИВАНКА АНГЕЛОВА
Като изслуша докладваното от съдия П. ХОРОЗОВА
Т. д. № 1016/2023 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от[Фирма 1], чрез процесуален пълномощник, против решение № 20/09.02.2023 г. по в. гр. д. № 357/2022 г. по описа на Варненския апелативен съд, ГО, 1-ви състав, в частта, с която е потвърдено решение № 260004 от 23.03.2022 г. по гр. д. № 317/2019 г. на Шуменския окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на Д. В. Д. и на К. Д. К. по 100 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Д. К. Д., причинена при ПТП на 25.08.2015 г. в Р. С. ведно със законната лихва върху сумите, считано от 24.03.2022 г. до окончателното им изплащане.
В касационната жалба се излага, че решението в обжалваните части е материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано, поради което се моли същото да бъде отменено като неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и вместо него да се постанови друго по същество, с което предявените искове да бъдат отхвърлени или присъдените обезщетения да бъдат намалени, с присъждане на разноските за всички съдебни инстанции. Оплакванията са, че съставът на въззивния съд не е изпълнил задължението си при изследване на чуждото законодателство да вземе предвид практиката на сръбския Върховен касационен съд в подобни казуси, при идентичност на правната уредба, а е определил размера на обезщетенията въз основа на българската съдебна практика, която е неотносима. Оспорват се като необосновани и незаконосъобразни и изводите на съда досежно обема на претърпените от ищците неимуществени вреди. По отношение на К. К. се поддържа, че е липсвала твърдяната в исковата молба близост с починалия му биологичен баща, тъй като родителите му са били разведени и той е живеел само с майка си от най-ранна възраст, а по отношение на Д. Д. - че не са събрани доказателства за нейното емоционално състояние след смъртта на сина й.
В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси: 1/ Налице ли е служебно задължение на съда да изследва чуждия закон не само в насока дали съществува основание за получаване на обезщетение за неимуществени вреди, но и относно размера, в който приложимото право на чуждата държава позволява да се приеме, че правото на обезщетение ще бъде удовлетворено и няма да се стигне до обогатяване? Въпросът е формулиран при условието за достъп до касация на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди противоречие с решение № 103 от 17.09.2019 г. по гр. д. № 221/2018 г. на ВКС, ІV г. о., както и с решение № 223 от 22.01.2013 г. по т. д. № 914/2011 г. на ВКС, ІІ т. о. 2/ Задължен ли е съдът да изследва чуждата съдебна практика като част от правото в хипотезата на чл. 105, ал. 1 КМЧП с оглед универсалния принцип за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, респ. да се съобрази с посочените там размери? 3/ В случай, че по реда на чл. 43 КМЧП е отправено запитване до чужда държава за приложимото право и обичайната съдебна практика по даден въпрос, но не е получен конкретен отговор, следва ли съдът да положи всички усилия и да използва и други способи, предвидени в съответните международни договори и закона (да изиска информация от друг орган, освен от Министерство на правосъдието, становище от експерти и специализирани институти и пр.) за установяване на спорното обстоятелство? 4/ В хипотезата на чл. 105, ал. 1 КМЧП при представена по делото съдебна практика на ВКС на РСърбия, от която са видни размерите на присъжданите обезщетения за неимуществени вреди за смърт, съдът следва ли да я съобрази при определяне на справедливия размер на обезщетението? Необходимо ли е представената практика на чуждия ВКС да представлява задължителна съдебна практика, за да бъде направен извод за обичайните размери на присъжданите обезщетения или е достатъчно постановените решения да са влезли в сила за аналогични казуси на различни съдилища, вкл. на ВКС на съответната държава.
По последните три въпроса се твърди, че е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК относно приложението на чл. 105, ал. 1 и чл. 43 КМЧП.
Отделно от това, доколкото са налице доводи, че апелативният съд не е изследвал сръбската съдебна практика за подобни случаи, въпреки че е бил служебно задължен да го стори, се релевира и самостоятелното основание за достъп до касационна проверка по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците по касация Д. В. Д. и К. Д. К., чрез процесуален пълномощник, със становище за липса на основания за допускане на исканото касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендират се разноски – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗЗД.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе в атакувания смисъл съставът на въззивния съд е приел за безспорно установено, че с влязла в сила присъда по дело № 178/2016 г. М. Я. е признат за виновен в извършване на 25.08.2015 г. на околовръстния път край [населено място] на „тежко наказуемо деяние срещу безопасността на движение по пътищата“ по чл. 297, ал. 4, вр. чл. 289, ал. 3, вр. ал. 1 НК на Р. С. в резултат на което е причинена на място смъртта на наследодателя на ищците Д. Д., съответно негови майка и син. Между страните са приети за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата относно механизма на настъпване на ПТП, причинно-следствената връзка между настъпилото събитие и вредоносния резултат, липсата на съпричиняване от страна на пострадалия и липсата на сключена застраховка „Гражданска отговорност“ относно управлявания при произшествието трактор “IMT 577”, рег. № SOPI 896.
Съдът е посочил, че Р. С. не е държава членка на ЕС и липсват международноправни уредби, обвързващи двете държави и уреждащи съответния случай, поради което на основание чл. 3, ал. 1 КМЧП при установяване компетентността на българските съдилища следва да намерят приложение субсидиарните разпоредби на посочения кодекс. Поради установения личен критерий - българско гражданство на ищците, съгласно общата норма на чл. 4, ал. 1, т. 2 КМЧП и при липса на обосновани твърдения, съответно доказване на изключителна компетентност на сръбските съдилища по повдигнатия спор, въззивният съд е приел, че българският съд се явява международно компетентен да разгледа спора, без паралелната компетентност на сръбските съдилища да изключват тази на българските. Според общата разпоредба на чл. 2, ал. 1, изр. 1 КМЧП частноправните отношения с международен елемент се уреждат от правото на държавата, с която те се намират в най-тясна връзка. На основание чл. 105, ал. 1 КМЧП задълженията /отговорностите/, произтичащи от непозволено увреждане, се уреждат от правото на държавата, на чиято територия са настъпили или има опасност да настъпят непосредствените вреди, а на основание чл. 116 КМЧП правото на увреденото или ощетеното лице да предяви иск пряко срещу застрахователя на лицето, чиято отговорност се търси, се урежда от правото, приложимо към задължението, произтичащо от съответното извъндоговорно отношение, освен ако увреденото или ощетеното лице е избрало да основе иска си на правото, приложимо към застрахователния договор. Въззивният съдебен състав е намерил, че според горепосочените разпоредби приложимо при разглеждане спора между страните е сръбското материално право, защото непосредствена е претърпяната в резултат на ПТП вреда – смъртта на родственика на ищците, настъпила на територията на Р. С. а твърдените като претърпени по настоящото дело вреди са нейни последици и нямат значение за определянето на приложимото право, т. к. представляват непряко следствие от произшествието.
В съответствие с изискването на чл. 43 КМЧП по делото е установено чрез съдебни поръчки, вкл. пред въззивната инстанция, съдържанието на относимото към спорния предмет сръбско материално право. Основните нормативни актове, уреждащи отговорността на Асоциацията на сръбските застрахователи /“Удруженьу осигуравача Србиjе“, превеждано в различните документи и като Сдружение на сръбските застрахователи/ са обсъдени от съда, както следва:
С чл. 1 от Закона за задължителното застраховане в транспорта, обн. 2009 г., с последващи изменения, действащ към датата на събитието и понастоящем, се регламентира задължителното застраховане в транспорта, учредяването на Гаранционен фонд, неговата компетентност и начина на финансиране, както и възлагането на публични правомощия на Сдружение на сръбските застрахователи. Съгласно чл. 18, ал. 1 собственикът на моторно превозно средство е длъжен да сключи договор за застраховка „Гражданска отговорност“ за вреди, причинени на трети лица от използването на моторното превозно средство поради смърт, телесна повреда, разстройство на здравето, унищожаване или повреда на вещи, с изключение на щети на вещи, които той е получил за транспортиране (наричана по-нататък застраховка „Гражданска отговорност“). Със закона се предвижда създаването на Гаранционен фонд, съгласно чл. 74, за икономическа защита на пътниците в обществения транспорт и на увредените трети лица в случаите, когато щетите са причинени от използването на незастраховано или непознато транспортно средство, както и за щети, за които обезщетението се дължи от застрахователно дружество, срещу което е открито производство по несъстоятелност. При изпълнение на задачите, посочени в чл. 74, Гаранционният фонд приема искове за обезщетения и извършва тяхната оценка и ликвидация, както и изплаща застрахователната сума, тоест щети. Съгласно чл. 76, ал. 1, т. 1 средствата на Гаранционния фонд се използват за изплащане на застрахователната сума, т. е. за обезщетение за вреди на увредени лица, а именно: причинени от използването на моторно превозно средство, въздухоплавателно средство, кораб или друго транспортно средство, за което не е сключен задължителен застрахователен договор по смисъла на този закон. Според чл. 91, ал. 1 щетите, причинени от използването на посочените транспортни средства, чийто собственик не е сключил договор за задължителна застраховка и е бил длъжен да го застрахова съгласно разпоредбите на този закон, се обезщетяват в същия обем и по същите условия, както ако в деня на настъпване на вредоносното събитие е сключен договор за задължителна застраховка. На основание чл. 96 лице, което не е гражданин на Р. С. и на което е причинена вреда на територията на Р. С. чрез използване на моторно превозно средство, самолет, лодка или друго транспортно средство в случаите по чл. 74, ал. 1 от този закон, има право на изплащане на застрахователната сума, т. е. право на обезщетение за вреди съгласно разпоредбите на този закон. Съгласно чл. 111, ал. 1 до учредяване на Гаранционен фонд, дейностите, предвидени да се осъществяват от него, ще се извършват от Сдружение на сръбските застрахователи, съгласно нормативната уредба, действала до влизане в сила на този закон.
Според информацията в уведомителното писмо на Министерство на правосъдието на Р. С. към последната съдебна поръчка от 14.11.2022 г., понастоящем предвиденият да се учреди Гаранционен фонд все още не е започнал да действа, поради което дейностите, включени в неговата компетентност, се осъществяват от Сдружение на сръбските застрахователи. Предходният нормативен акт е Закон за застраховане на имуществото и лицата, обн. 1996 г. В чл. 143 от същия е предвидено, че Сдружение на сръбските застрахователи приема, извършва оценка и ликвидация на исковете за обезщетения и извършва изплащане на обезщетения за щети и реализира регресни искове, свързани с използване на средствата от Гаранционен фонд, които средства сдружението управлява. Съгласно чл. 99 от този закон, средствата, постъпващи от вноски на застрахователите, се използват и за изплащане на обезщетения за вреди, предизвикани от използване на МПС, за което не е бил сключен договор за задължителна застраховка. Аналогичната разпоредба на чл. 91, ал. 1 от сега действащия закон е в чл. 104 от Закон за застраховане на имуществото и лицата.
Предвид цитираните разпоредби въззивният съд е приел, че Сдружение на сръбските застрахователи е пасивно легитимирано да отговаря по претенция за изплащане на обезщетение за вреди, настъпили на територията на Р. С. и причинени виновно от водач на регистрирано на територията на Р. С. МПС, за което не е била сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. В съответствие с изискванията на приложимия закон ищците са отправили първоначално писмена претенция до ответника за заплащане на обезщетение за претърпените от смъртта на Д. Д. неимуществени вреди, заведена от сдружението на 17.04.2019 г., с приложени към същата необходими доказателства. Не е спорно между страните, че окончателно предложените от ответника обезщетения (960 000 динара за първата ищца и 840 000 динара за втория ищец) не са приети, съответно не са заплащани.
Материята относно видовете вреди, подлежащи на обезщетяване, начинът за тяхното обезщетяване и погасителната давност са уредени в Закона за облигационните отношения, обн. 1978 г., с последващи изменения. В раздел 5, глава 2 е уредена отговорността в случай на произшествие, причинено от движещо се МПС, а в раздел 7, глава 5 - обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно разпоредбата на чл. 178, ал. 1 ЗОО в случай на злополука, причинена от движещо се МПС, причинено единствено по вина на един собственик, се прилагат правилата за отговорност въз основа на вина, т. е. деликтната отговорност. На основание чл. 200 от ЗОО за претърпени физически болки, за претърпени душевни страдания в резултат от намалена жизнена активност, обезобразяване, подронване на авторитета, засягане на чест, свобода или права на личността, смърт на близко лице и причинен страх, съдът, ако прецени, че обстоятелствата по случая, и по-конкретно интензивността на страданията и страха и продължителността им го оправдават, следва да присъди справедливо парично обезщетение, независимо от наличието или отсъствието на обезщетение за имуществени вреди. При вземане на решение по иск за обезщетение за неимуществени вреди, както и за размера на обезщетението, съдът отчита значението на увреденото благо и целта, която се преследва с обезщетението, но така също следи с неговото присъждане да не се удовлетворяват желания, противоречащи на неговата природа и обществена цел. На основание чл. 201, ал. 1 ЗОО при смърт на лице, съдът може да присъди на членовете на най-близкото му семейство /брачен партньор, деца и родители/ справедливо парично обезщетение за понесените от тях душевни страдания.
С оглед горните разпоредби съдът е приел, че ищците - като родител и дете, са активно легитимирани да претендират от ответника обезвреда, представляваща справедливо парично обезщетение, за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на родственика им. Съдът е посочил, че при определяне размера на обезщетението следва да бъдат взети предвид обстоятелствата по чл. 200 ЗОО, като според чл. 188, ал. 5 ЗОО обезщетението при смърт, телесна повреда или увреждане на здравето може да се определи и като една обща сума. По отношение размера на обезщетенията съдът е взел предвид, че в установените разпоредби на сръбското материално право не са налице такива, уреждащи фиксирани размери на обезщетенията за претърпени неимуществени вреди, дължими от Сдружение на сръбските застрахователи /съответно от застрахователните дружества/ за вреди от МПС, подлежащо на застраховане. Фиксиран е само размерът на застрахователната сума /нивото на застрахователно покритие/ по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, който при телесни повреди от едно вредоносно събитие, независимо от броя на увредените лица, не може да бъде по-нисък от 1 000 000 евро. По поставените въпроси в съдебните поръчки по отношение размерите на обезщетенията е посочвано, че същите зависят от обстоятелствата по всеки конкретен случай. В последната поръчка на въпроса „какви са според преобладаващата понастоящем съдебна практика присъжданите средни, обичайни обезщетения за неимуществени вреди /морални болки и страдания/ в резултат от смърт на родител и в резултат от смърт на дете, настъпили през 2015 г., като се посочат по възможност няколко различни такива по влезли в сила съдебни актове“, в изготвения на 10.11.2022 г. отговор от Председателя на Върховния касационен съд на Р. С. е посочено, че в този съд няма отделно зарегистрирани дела според критерия размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, нито има прието на заседанието на отделението правно становище, свързано с размера на такова обезщетение. Неимуществената вреда е индивидуална и нейният размер се определя в зависимост от обстоятелствата за всеки конкретен случай, по смисъла на разпоредбата на чл. 200 от Закон за облигационните отношения. Предвид гореизложеното съставът на вззивния съд е приел, че справедливият размер на обезщетението следва да се определи въз основа на разпоредбата на чл. 200 ЗОО при установяване на критериите, посочени в нея.
Съдът е намерил, че не може да основе преценката си на представените по делото 4 бр. съдебни решения на сръбски съдилища (първоинстанционни, въззивно и касационно), постановени в периода 2016 г. – 2020 г. относно присъдени обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от смърт на близък родственик, в порядъка до около 1 000 000 динара /16 670 лв./, тъй като същите не съставляват задължителна съдебна практика, според така установеното сръбско национално законодателство, а за решението на Основен съд - [населено място] относно присъдено обезщетение на наследници на другото загинало при същото ПТП лице от по 588 000 динара е посочил, че то е постановено в процедура при признание на иска от ответното сдружение, съответно без да се изследват конкретните вреди и дали обезщетението за тях е справедливо.
За установяване на горните обстоятелства въззивният съд подробно е обсъдил събраните гласни доказателства. Посочил е, че съгласно показанията бабата по майчина линия на ищеца, той от 3-годишна възраст живее в Италия със своята майка, която има сключен втори брак с италианец от 9 години, а с баща му се развела, когато К. бил на година и половина. От около 10-годишната възраст на К. баща му също се преместил да живее в Италия, където постоянно пребивавал до смъртта си /на 150 км. от населеното място, в което живее К./. В Италия пребивавала постоянно и свидетелката /близо до мястото, където живее дъщеря й, но й гостувала почти всеки ден/ допреди 2 - 3 години, когато се прибрала в България. След прибирането си всяка година - пролет, есен и по празниците посещава близките си в Италия, включително тогава се вижда и с К., а иначе общува с него постоянно по фейсбук и месинджър, а през лятото те й гостуват в България. Според свидетелката К. поддържал много близки отношения с баща си в Италия, чували се по телефона през ден, гостували си почти всяка седмица /както К. в неговия дом, често до там го карали дъщеря й и вторият й съпруг, така и баща му му гостувал/. Винаги, когато К. е имал нужда от него, баща му му е помагал. Купувал му дрехи, обувки, давал му пари, учил го да кара мотор. Между тях не е имало скандали, отношенията им били много добри, непрекъснато се търсели. Когато баща му починал, К. и майка му й гостували в България. Когато им съобщили по телефона, К. останал безмълвен, станал и излязъл, после обикаляли два часа да го търсят, притеснили си, защото той бил с по-лабилна психика, чувствителен, лекуван бил от панически атаки и депресия, за които приемал лекарства от 2012 г. до 2015 г. След смъртта на баща си се затворил в себе си, не излизал от дома си, напуснал работа. Има книжка, но отказва да се качва на кола и да шофира. Година и половина след това отново приемал лекарства, не можел да се стабилизира. Влязъл в психиатрично заведение за 3 месеца, там го лекували. След изписването си продължава да приема лекарства, но и понастоящем има психически атаки, не е стабилен, не се чувства добре, липсвал му баща му.
Съгласно показанията на дъщерята на ищцата и леля на ищеца, която също живее в Италия от 2000 г., починалият й брат живеел в Италия от 2004 г., на 3 км. от нея. Майка им живее в България, но я посещавали всяко лято, през останалото време се чували постоянно по телефона и чрез видеовръзки, били сплотено семейство. Не искала да се премести при тях за постоянно, защото баща им бил болен и тя го гледала до смъртта му. Свидетелката и брат й идвали и си отивали, помагали на майка си. Тя и понастоящем не може да преживее смъртта на сина си, ходи често на гробищата, получила инсулт, свидетелката се грижела за нея, настоявала да се приберат вече в Италия, но майка й казвала, че няма на кого да остави брат й тук.
При определяне на конкретния размер на обезщетението, съставът на въззивния съд е съобразил следните обстоятелства: Починалият е бил на възраст от 50 години при настъпване на ПТП, работоспособен и жизнеспособен, деен и без данни да е страдал от заболявания. Ищците са били съответно на възраст от 72 години и 24 години. От съвкупния анализ на събраните по делото гласни доказателства, които са кредитирани от съда при условията на чл. 172 ГПК, предвид посочените родствени връзки, но същевременно и непротиворечащи на останалия събран по делото доказателствен материал, съдът е установил, че между починалия и майка му е съществувала нормална емоционална връзка, отличаваща се с обич, привързаност, грижа, уважение и подкрепа. Такава емоционална връзка е съществувала и между него и сина му, независимо, че не живеели в едно домакинство. Действително родителите са били разведени и от 3-годишна възраст ищецът живее в Италия с майка си, но съгласно установеното от показанията на свидетелите /които противно на възраженията във въззивната жалба не се базират на спорадични впечатления, а на постоянни такива, вкл. защото и двете свидетелки са пребивавали в Италия постоянно и са имали непосредствени лични впечатления, първата върху семейството на дъщеря си и внука си, а втората върху брат си/, от 2004 г. баща му също е живеел постоянно в Италия и то в сравнително близко населено място. Именно в периода от живота му, когато ищецът е съзрявал и се е оформяла ценностната му система и морал, баща му е бил до него. Контактите им не са били епизодични, а напротив - постоянни, довели до изграждане на посочената близка връзка родител-дете с присъщите й характеристики. Ищецът е бил с лабилна психика, лекуван с лекарствена терапия за тревожно-депресивни симптоми в периода м. 12.2012 г. - м. 02.2015 г., съгласно Специализиран медицински доклад, издаден от Регионална здравна служба Е.-Р., [населено място], а след ремисия отново е лекуван с лекарствена терапия в периода м. 02.2017 г. - м. 03.2019 г. поради повторна поява на същите симптоми във връзка със смъртта на баща му. Изживял е смъртта на баща си изключително тежко, траурната му реакция на загубата се е усложнила, затворил се е в себе си, напуснал е работа, като се е стигнало до необходимостта от лекарствена терапия и престой в психиатрично заведение. Ищцата, като майка, също е преживяла тежко внезапната, неочаквана и настъпила при трагични обстоятелства смърт на сина си, продължава силно да страда от загубата му, не иска да напусне България и да заживее при дъщеря си, защото той е погребан тук. Съобразявайки продължителността и интензитета на претърпените неимуществени вреди по повод преживяната внезапна загуба, възрастта и общественото положение на починалия, обстоятелствата, при които е настъпила смъртта му, степента на родствена близост, действителното естество и съдържание на отношенията в семейството на починалия, силната емоционална привързаност между членовете на семейството, мястото, което той до смъртта си е заемал в живота на всеки един от ищците, тяхната възраст към момента на загубата му, емоционалния отговор на смъртта му, необратимия характер на понесените морални болки и страдания, нивата на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент, съдът е заключил, че обезщетението за всеки един от ищците следва да се определи в размер на 100 000 лв., явяващ се съобразен с така установените в производството търпени от тях емоционални болки и страдания от загубата на Д. Д., без да благоприятства стремежи, несъвместими с характера на обезщетението и неговата обществена цел. Сумите се дължат ведно с лихва за забава, но в случая ищците не са обжалвали отхвърлянето на претенцията им за присъждане на законна лихва върху присъдените главници за периода от 25.08.2015 г. до 24.03.2022 г., като последната дата следва по време датата на подаване на исковата молба - 05.08.2019 г.
С оглед основателността на предявените искове съдът е изследвал подробно сръбското материално право и фактите по делото във връзка с възражението, че вземанията на ищците са погасени по давност, като е заключил, че същото е неоснователно.
Настоящият съдебен състав намира, че не се установява приложното поле на касационното обжалване, по следните съображения:
Предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване са уредени в разпоредбите на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и се преценяват по реда на чл. 288 ГПК – в селективната фаза на касационното производство. При условията на чл. 280, ал. 1 ГПК касаторът следва изрично да формулира материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, които следва да имат значение за постановения краен резултат по спора, а именно – да са включени в предмета му и да са обусловили решаващата правна воля на съда за изхода на делото, но не и да касаят пряко обосноваността и законосъобразността на обжалвания съдебен акт, тъй като правилността на въззивното решение не попада в предмета на производството по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на всеки въпрос касаторът е длъжен да обоснове и докаже и някоя от допълнителните кумулативно изискуеми селективни предпоставки, посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК - въпросът да е решен в противоречие със задължителна съдебна практика, с практика на ВКС, на Конституционния съд или на Съда на европейския съюз, или да има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Във връзка с първия формулиран въпрос съставът на Върховния касационен съд намира, че въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС - решение № 103 от 17.09.2019 г. по гр. д. № 221/2018 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 223 от 22.01.2013 г. по т. д. № 914/2011 г. на ВКС, ІІ т. о. Съгласно дадения отговор в първото решение, когато съдът приеме, че за разрешаването на спора е приложимо чуждо право, касаещо обезщетение за неимуществени вреди, той е задължен да изследва съдържанието на приложимото право, вкл. и относно определянето на размера на дължимото се обезщетение за такива вреди вследствие на ПТП, настъпило в чужда държава. Съгласно отговора, даден във второто от посочените решения, въз основа на чл. 43, ал. 1 КМЧП съдът е длъжен да установи служебно съдържанието на приложимото чуждо право, респ. относимите към изяснената фактическа обстановка чужди правни норми. В изпълнение на задължението си съдебният състав може да приложи различни начини: способите, предвидени в международни многостранни или двустранни договори; изискване на информация от Министерство на правосъдието или друг орган, напр. Министерство на външните работи; ползване на становища на експерти, правни мнения и становища на специализирани институти; ползване на различни форми на съдействие от страните, включително чрез представяне на целия закон или съответната приложима част от него от страните; ползване на информация от различни официални справочници, правноинформационни системи и други подходящи начини. Право на решаващия съд е да избере дали да ползва по-опростените способи на Договора за правна помощ между двете държави или процедурата, предвидена в Европейската конвенция за обмен на правна информация.
В настоящия случай съставът на апелативния съд е положил усилия да издири не само приложимото чуждо материално право по посочените по-горе способи, но и да събере информация и обективни данни относно присъжданите в преобладаващата съдебна практика средни, обичайни обезщетения за неимуществени вреди, търпени в резултат от смърт на родител и смърт на дете, настъпили през 2015 г., с оглед тълкуването и прилагането на чуждото материално право от създалата го държава, съгласно изискването на чл. 44, ал. 1 КМЧП. Предвид горното въззивният съд е изпълнил служебните си задължения по чл. 43, ал. 1 КМЧП, като се е произнесъл в съответствие с предоставената му информация (цитирания по-горе отговор на отправеното запитване от Върховния касационен съд на Р. С. , вкл. и относно размерите на дължимите обезщетения. С оглед изложеното по делото остава недоказана допълнителната селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касационна проверка, релевирана от касатора – противоречие с практиката на ВКС.
Вторият формулиран въпрос е свързан с първия и е относно задължението на въззивния съд при прилагане на чуждото материално право да изследва и съответната чужда съдебна практика. Тъй като това задължение се преценява като изпълнено от въззивния съд в съответствие с ясната разпоредба на чл. 44, ал. 1 КМЧП, по отношение на този въпрос не се установява поддържаната от касатора допълнителна селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това основание за допускане на касационно обжалване е удовлетворено, когато разглеждането на правния въпрос допринася за промяната на неправилна съдебна практика или за нейното осъвременяване, а когато законите са непълни, неясни или противоречиви – за създаване на съдебна практика или за осъвременяването й, с оглед настъпили в законодателството или в обществените условия промени. Касаторът не е обосновал нито една от посочените хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които и обективно не са налице в случая.
По отношение на останалите въпроси съставът на Върховния касационен съд не намира да е изпълнено основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същите са казуални - касаят изцяло правилността на въззивното решение, с оглед конкретните обстоятелства по делото, поради което биха били релевантни само в случай на вече допуснато касационно обжалване, т. е. – в следващата фаза от касационното производство.
Доколкото въпросите са поставени с оглед доводите на страната за несъобразяване с представената по делото съдебна практика на различни съдилища в Р. С. за аналогични случаи следва да се посочи, че съдът е изложил съображенията си, защо не следва да се счита обвързан от нея, като това, че същата няма задължителен характер, е само един от неговите аргументи. Същественото в случая е, че представените от ответника съдебни решения не са годни да установят обичайните, средни размери на присъжданите обезщетения за неимуществени вреди, и то към момента на възникване на вземанията.
По изложените съображения обжалваното решение не следва да се допуска до касационна проверка на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не са налице и предпоставките за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради това, че въззивното решение е очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана и особено тежка форма на неправилността, не е идентична с основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които се преценяват след като обжалваното решение е допуснато до касационен контрол. За да е налице посоченото самостоятелно основание за достъп до касационна проверка е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, че законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, както и когато същият е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика – обстоятелства, които не се констатират пряко от съдържанието на обжалваното решение.
С оглед изхода от спора в полза на процесуалния пълномощник на ответниците по касация – адв. Я. Д. Д. от САК следва да бъде присъдено възнаграждение за безплатно осъщественото процесуално представителство пред настоящата инстанция, определено в размер на 5 295 лв., на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 20 от 09.02.2023 г. по в. гр. д. № 357/2022 г. по описа на Варненския апелативен съд в обжалваните му осъдителни части.
ОСЪЖДА[Фирма 1] да заплати на адвокат Я. Д. Д. от САК с ЕГН [ЕГН] сумата 5 295 лв., представляваща дължимо възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗЗД за осъществено безплатно процесуално представителство на Д. В. Д. и К. Д. К. пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: