О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 890

гр. София, 28.02.2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 1556/ 2023 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Л. П. от [населено място], чрез адв. Ив. Ю. от САК, срещу решение № 1543 от 14.12.2022 год. по в. гр. д. № 2002/2022 год. на Софийския апелативен съд, с което е отменено първоинстанционното решение от 24.01.2022 год. по гр. д. № 2816/2017 год. на Софийски градски съд в частта, с която е осъдена Л. М. Р. да заплати на В. Л. П. сумата 5 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, както и в частта, с която Л. Р. е осъдена да заплати разноски в размер на 1 000 лв., като вместо това е отхвърлен иска по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, предявен от В. П. срещу нея за тази сума и е потвърдено същото решение в останалата обжалвана част, в която е отхвърлен иска до пълния предявен размер от 30 000 лв.

Касаторът поддържа довод за неправилност на обжалваното въззивно решение, по съображения, подробно изложени в жалбата – съдът неправилно е приел, че не било установено по делото наличието на противоправност в поведението на ответницата, нито наличието на причинна връзка между нейното поведение и установените по делото неимуществни вреди, причинени на касатора. Счита изводите на въззивния съд за необосновани, тъй като противоречат на събраните по делото доказателства, установяващи противоправно поведение на ответницата, изразяващо се в неспазване на установения режим на лични контакти между бащата и детето в периода от м. 07.2013 год. до м. 03.2017 год. и причинения от майката у детето синдром на родителско отчуждение, довело до промяна в упражняването на родителските права от бащата с решение от 25.10.2018 год. по гр. д. № 15932/2017 год. на СГС. Иска отмяна на въззивното решение и вместо това се постанови друго, с което предявеният иск бъде уважен в пълния му претендиран размер и се присъдят направените от касатора разноски в трите инстанции.

В изложението към жалбата се поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение от 17.05.2022 год. по гр. д. № 10995/2020 год. на Софийски градски съд по сходен случай, както и с решение от 1.02.2022 год. на Европейския съд по правата на човека в Страсбург по дело Павлови срещу България, жалба № 72059/2016 год., с което държавата е осъдена да заплати обезщетение за нарушение на чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи поради невъзможност за упражняване на правата на лични отношения с детето от страна на касатора и неговите родители, предмет на влезли в сила решения. Прието е, че неизпълнението им се дължи на неефективно използване на социалните инструменти за противодействие на поведението на майката на детето, довело до отчуждаването му от бащата, липса на осъществена подкрепа на детето от страна на социалните служби и липса на предприети принудителни действия срещу майката, която не е съдействала на детето да посещава неговите роднини, а по същество е възпрепятствала отношенията между тях, т. е. не са предприети адекватни и навременни действия. В решението е посочено, че „не трябва да се изключват използването на санкции при противоправно поведение от страна на родител, който дължи изпълнение на съдебен акт“.

Позовавайки се на тези обстоятелства, касаторът релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по формулирания материалноправен въпрос: “При неизпълнение на съдебно решение за контакт на детето с единия му родител от родителя, на когото е предоставено упражняването на родителските права и който има задължението така да предразполага детето, че да бъде изпълнено решението, дължи ли този родител обезщетение по чл. 45 ЗЗД за причинените от това неимуществени вреди на другия родител?“

Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, без излагане на конкретни съображения.

Ответницата Л. С., чрез адв. Л. В., по съображенията в представения писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, респ. счита жалбата за неоснователна. Поддържа, че поставеният въпрос не е относим към спора, по него въззивният съд не се е произнесъл, а не са налице и допълнителните предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване въз основа на данните по делото, констатира следното:

Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с оглед цената на иска.

Поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 3, както и по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол не се обосновават поради следните съображения:

За да отхвърли предявения иск по чл. 45, ал. 1 ЗЗД /с отмяната на първоинстанционното решение в осъдителната му част и вместо това с отхвърляне на иска за тази сума и потвърждаването му в останалата отхвърлителна част/, въззивният съд приел, че по делото не се установява по пътя на пълното и главно доказване кумулативното наличие на всички елементи от деликтния състав. Не са представени доказателства за ангажиране на наказателната отговорност на ответницата за престъпление по чл. 182, ал. 2 НК, респ. по чл. 296 НК, за да зачете гражданският съд присъдата, респ. решението по чл. 78а НК, съгласно чл. 300 ГПК. От друга страна, не са налице и в настоящия процес представени доказателства за осъществено противоправно поведение от страна на ответницата, в смисъл да създава пречки или осуетява упражняването на предписан режим на общуване. Действително, влошените отношения между страните е довело до обективиране, вкл. пред детето, на отрицателни мнения, изказвания, оценки и пр. от единия родител спрямо другия, но това поведение, макар и в разрез с нормите на етиката и морала в отношенията между родители и деца, не може да се характеризира като противоправно – такова поведение, което не е съобразено с установения правов ред и с което се нарушава забраната да не се вреди другиму. Затова и съдът приел, че твърдението на ищеца, че ответницата, нарушавайки режима на лични отношения, е предизвикала родителско отчуждение, е останало недоказано.

Въз основа на преценка на всички доказателства въззивният съд приел, че в изпълнение на предписания режим на лични контакти ответницата е водила детето на мястото на предаване, като неосъществяването на предаването се дължи на отказа на детето, вкл. и в присъствието на социални работници и други специалисти в някои от случаите. Съдът приел, че липсата на подготвен багаж за детето при тези срещи не обосновава извод за липсата на намерение у майката да изпълни съдебното решение, каквато теза се поддържа от касатора, поради съображения за липса на разпоредба в закона в този смисъл, както и поради общоприетото правило, че всеки от родителите следва да поеме разходите и материалната обезпеченост за детето за времето на общуване.

Въззивният съд приел още, че неявяването на ответницата пред нотариус, за което ищецът й изпращал нотариални покани, също не следва да се счита за нейно противоправно поведение, нито може да се приеме, че по този начин тя отказва да изпълни съдебното решение или е създала пречки за това. Съображенията за този извод са изведени от тълкуването на съдебното решение по гр. д. № 18205/2013 год. на СРС относно правото на бащата на контакти с детето за определените дни през лятото и зимата, което е ограничено единствено от предвиденото в самото решение – платеният отпуск на майката. С оглед на това е необходимо само в разумен срок същият да уведоми майката за намерението си да упражни правото на лични отношения с детето, което прави безпредметно явяването пред нотариус за уточняване на график.

Въззивният съд приел и, че дори да се счете, че е налице противоправно поведение на ответницата, по делото не се установи пряка причинна връзка на същото с настъпили вреди за ищеца. Такава не се установява от заключението на приетата двойна съдебнопсихологична експертиза, която действително установява травма у ищеца поради отказа на детето да общува с него, което е характерно при всяка такава ситуация. Събраните доказателства, в т. ч. и свидетелските показания, не установяват, че поведението на ответницата е в основата на отричането и недопускането на фигурата на бащата в живота на детето. Обтегнатите отношения между родителите на детето не обосновават извод, че именно майката, при която детето живее, е мотивирала активно детето да проявява отрицателно отношение към бащата, в какъвто смисъл е приетото и от експертните становища по делото за възприемането на майката като основен фактор на стабилност за детето и ответната реакция у него на всяко лошо отношение на бащата към нея.

В заключение съдът приел, че отговорността за вреди на ответницата не може да бъде ангажирана поради липса на осъществяване на пълния деликтен състав.

С оглед горните съображения за неоснователност на предявения иск, поставеният материалноправен въпрос в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обусловил волята на съда, респ. не е налице и основанието за допускане на касационното обжалване.

Както е разяснено в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода на делото е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Той трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираният в изложението на касатора материалноправен въпрос не отговаря на горните критерии, тъй като не е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Съдът не е приел, че родител, който не изпълнява съдебно решение за контакт на детето с другия родител не дължи обезщетение по чл. 45 ЗЗД за причинени неимуществени вреди на другия родител, за да се приеме, че въпросът е относим към извода на съда и да обоснове наличие на общото основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на релевираното в случая такова по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съдът е приел, че по делото не е установен състава на непозволеното увреждане - не е налице противоправно поведение от страна на ответницата, което да е причинило неимуществени вреди на ишеца, както липсват и доказателства за настъпването на такива. Изводите са обосновани с преценка на събраните доказателства, като съдът е приел, че същите не установяват състава на чл. 45 ЗЗД. Поставеният въпрос в изложението е предпоставен от установяването на такъв, което всъщност представлява довод за неправилност на извода на съда относно фактическия състав на деликта. Такава преценка в настоящето производство не може да се прави, поради което и при липса на относим релевантен правен въпрос касационното обжалване не може да се допусне в приложното поле на чл. 280, ал. 1,т. 3 ГПК.

В тази връзка представеното с нарочна молба на касатора писмено доказателство – препис от съдебно решение № 545 от 10.07.2023 год. по НЧХД № 1208/2023 год. на СГС не може да обоснове различен извод, тъй като в настоящето производство е недопустимо събирането на доказателства, респ. обсъждането им с оглед разрешаване на спора, което предпоставя разглеждане на делото след допускане на касационното обжалване, извън констатацията за неотносимостта на установените с него факти към исковия период по настоящето дело.

Не се констатира противоречие и с представеното решение № 261657 от 17.05.2022 год. по гр. д. № 10995/2020 год. на СГС, по което уважаването на иска по чл. 45 ЗЗД е обосновано с извода за осъществяване на всички предпоставки на фактическия състав на тази разпоредба. Приетото в настоящия случай е точно обратното. Отделно от това, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предпоставя противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, каквито не са нито решението на СГС, нито решението на Европейския съд по правата на човека по делото „Павлови срещу България“, на които се позовава касаторът в изложението.

Не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 ГПК. При липса на конкретни съображения от страна на касатора, съдът при служебната проверка не констатира основания нито за нищожност, нито за недопустимост на съдебното решение. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение, като основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. При установената от събраните доказателства фактическа обстановка, изводите на съда не са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Атакуваният акт не е постановен в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито са нарушени основните начала в гражданския исков процес във връзка с отговорността за вреди при непозволено увреждане.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1543 от 14.12.2022 год. по в. гр. д. № 2002/2022 год. на Софийския апелативен съд по постъпилата от В. Л. П., чрез адв. Ив. Ю. от САК, касационна жалба срещу него.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.