О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60604София, 25.11. 2021 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на трети ноември две хиляди двадесет и първа година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова

ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова

Евгений Стайков

изслуша докладваното от съдия Е. С. т. д.№487/2021г. и за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Д. Д. срещу решение №12199 от 28.10.2020г., постановено по в. гр. д.№4976/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, с което е потвърдено решение №5602/22.07.2019г. по гр. д. №9398/2017г. на СГС, І ГО, 2 състав.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, потвърждаващо решението на Софийски градски съд, с което са отхвърлени изцяло предявените от С. Д. против „ДЗИ –Общо застраховане“ ЕАД и А. Ф. В. искове, е недопустимо и очевидно неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Твърди се, че не е допустимо въззивният състав да приеме, че липсва противоправно поведение на водача, аргументирайки се с наличие на основание за изключване вината му, при това с оглед липса на такова заявено възражение. Излагат се доводи, че от доказателствата по делото се установяват всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, което обуславя отговорността на застрахователя за обезщетяване на причинените на ищеца неимуществени вреди, резултат от пътнотранспортното произшествие. Акцентира се върху изводите в заключението на вещото лице по извършената автотехническа експертиза, които според касатора не са коментирани от въззивния съд, за това, че ако водачът своевременно (от момента, в който е могъл да види движещия се в ляво автомобил) е предприел спиране, ударът би бил предотвратим от техническа гледна точка. Претендира се отмяна на въззивното решение, осъждането на застрахователното дружество да заплати на ищеца обезщетение в размер на 100 000лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането, както и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции, включително и адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1 т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извън твърдението за „очевидна неправилност“ на решението, в изложението са формулирани следните правни въпроса:

1. „Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №94/28.03.2014г. по гр. д. №2623/2013г. на ІV г. о.; решение №906/30.12.2004г. по гр. д.№1106/2003г. на ІІ г. о. и решение 1116/01.10.2008г. по гр. д.№ 4876/2007г. на V г. о.

2. „Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да ги изрази писмено в мотивите към решението си?“ . Според касатора въззивният съд се е отклонил от практиката, формирана с ТР №1/04.01.2002г. на ОСГК на ВКС.

3. „Чия е доказателствената тежест за оборване на законовата презумпция за вина и за приложение на чл.15 НК и следва ли да бъде проведено пълно обратно доказване?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение №120/03.04.2015г. по гр. д.№5489/2014г. на ІV г. о.; решение №171/14.07.2011г. по гр. д.№1201/2010г. на ІІІ г. о.; решение №94/28.03.2014г. по гр. д. №2623/2013г. на ІV г. о., както и със задължителната практика на ВС и ВКС в ППВС №1/1953г.; ППВС №7/1965г.; ППВС №1/1995г.; ТР №1/04.01.2002г. на ОСГК на ВКС и ТР №1№2013г. на ОСГТК на ВКС.

4. „При определяне на механизма на ПТП, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да

бъде установи действителният обем, в който всеки един от тях е

допринесъл за настъпването на пътното произшествие?“. Сочи се противоречие с решение 118/27.06.2014г. по т. д.№ 3871/2013г. на І т. о на ВКС.

5. „Относно началния момент на възникване на опасност за движение и дължимото от водача на МПС поведение. Според касатора съдът се е произнесъл в противоречие на задължителната практика на ВС в ТР №28/28.11.1984г. по н. д.№10/1984г. на ОСНК.

В изложението са формулирани и следните два въпроса, за които касаторът твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

1. „Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност и как следва да се ценят противоречия между свидетелски показания и заключения на АТЕ?“

2. „Може ли при преценка на доказателствения материал по делото само част от показанията на свидетели, възприели пряко и непосредствено факти и обстоятелства от предмета на доказване, респ. само част от заключения, изготвени в производството, да бъдат взети предвид, а друга част да бъде изключена?“

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от„ДЗИ –Общо застраховане“ ЕАД, в който се твърди, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че формулираните от касатора въпроси са решени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Не е представен отговор от А. Ф. В..

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл. и и предл.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №5602/22.07.2019г. постановено по гр. д. №9398/2017г. на СГС, с което са отхвърлени предявените при условията на евентуалност искове на С. Д. Д. по чл.432, ал.1 КЗ вр. чл.429, ал.1, т.1 КЗ против „ДЗИ –Общо застраховане“ ЕАД и А. Ф. В. за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000лв. за претърпените болки и страдания от ищеца, резултат от ПТП, станало на 08.05.2014г. в [населено място], ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането. Първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени исковете за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, като необжалвано е влязло в законна сила.

Преди да се произнесе по съществото на спора, въззивният съд е уточнил правното основание на исковете, като е посочил, че предявените от С. Д. при условията на евентуалност искове са с правно основание чл.226 КЗ /отм./ и чл. 86 ЗЗД – срещу предпочитания ответник „ДЗИ –Общо застраховане“ ЕАД и с правно основание чл.45 ЗЗД и чл86 ЗЗД – срещу евентуалния ответник А. В..

Въз основа на заключение по извършената пред първата инстанция комплексна автотехническа и съдебно-медицинска експертиза, съдът е приел за установен следния механизъм на настъпване на ПТП: на 08.05.2014г. около 14:30 часа, в светлата част на денонощието, в [населено място], по бул.“Цариградско шосе, в северното платно за движение, се е движил товарен автомобил „ДАФ“, управляван от А. В.. Пътният възел „С. майка“ в района на настъпване на ПТП е с две платна за движение - северно и южно, като южното платно за движение е било в ремонт; двете платна за движение се разделят от разделителна ивица със затревена площ; разделителната ивица има начало с триъгълна форма, нанесено върху пътното платно чрез пътна маркировка Ml5 „Коси успоредни линии“. В участъка преди кръговото кръстовище, с начало около началото на разделителната ивица със затревена площ, чрез „единична прекъсната линия“ M3 са обособени северна и южна пътна лента. При наближаване на автокомплекс „Рено/Дачия“ скоростта на товарния автомобил е била около 58 км/ч. По същото време със същата посока, но със скорост 110.56км/ч се е движил лек автомобил марка „Мерцедес“ 190, управляван от ищеца С. Д.. Водачът на лекия автомобил е видял, че товарният автомобил се движи по-бавно и е решил да го изпревари, поради което е отклонил лекият автомобил възможно наляво, като е навлязъл върху пътната маркировка Ml5 „Коси успоредни линии“. Водачът на лекия автомобил е решил, че няма да успее да завърши изпреварването и е задействал спирачната уредба с максимална интензивност. В мига на началото на спирачните следи скоростта на лекия автомобил е била 105,62 м/сек, а до удара е оставало още време 1,1 сек. В същия миг товарният автомобил се е намирал от мястото на удара на отстояние 18,17 м, скоростта му е била 59,31 км/ч. След изминаване на 17,2 м с оставяне на спирачни следи водачът на лекия автомобил е видял, че бордюрът на разделителната ивица е много близо и ще се удари в него и затова е насочил автомобила надясно, при което е оставил дъговидна следа от левите колела. Едновременно с това лекият автомобил се е доближил до товарния. В края на дъговидната следа е настъпил удара между лекия автомобил и товарния автомобил, като първият им контакт е бил между средната част на предната дясна врата на лекия автомобил и предния ляв край на бронята на товарния автомобил. ивица, трети участък с дължина 7,6 м до окончателното му спиране. Водачът на товарния автомобил е имал възможност да възприеме лекия автомобил през левите си външни огледала за обратно виждане като е могъл да го види, но само ако е предполагал, че върху пътната маркировка М15 „Коси успоредни линии“, разделяща платното за движение на товарния автомобил от съседното платно за движение, по което не би трябвало да се движат автомобили, като след нея е започвала разделителна ивица с метални решетки и стоманена предпазна ограда /мантинела/, би могъл да се движи друг лек автомобил.

Според вещото лице – автотехнически експерт, по-голяма част от вниманието водачът на товарния автомобил е следвало да насочи към дясната страна, където по платното за движение се движат останалите пътни превозни средства и в този смисъл действията на водача са били правилни. Въззъвният състав е посочил, че от заключението на вещото лице, обективирано в допълнителната съдебно-автотехническа експертиза се установява, че водачът на товарния автомобил не е имал възможност да предотврати настъпването на удара дори да се е движил с 50 км/ч и да е предприел спиране от момента, в който е забелязал приближаващия се от ляво лек автомобил. Във въззивното решение са обсъдени и обясненията на ищеца и тези на евентуалния ответник като съдът е дал вяра на обяснението на водача на товарния автомобил, тъй като пресъздават пътната ситуация в логична последователност и не противоречат на изводите, направени в АТЕ, съгласно която спирачните следи са преди да настъпи удара и същите са върху пътната маркировка М15.

Обсъждайки доказателствата, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, въззивният състав е приел за неоснователни възраженията на жалбоподателя. Според съда вина за настъпването на процесното ПТП има единствено самият ищец, който е нарушил правилата за движение по пътищата, като е предприел опасна маневра, движейки се със скорост, надвишаваща значително разрешената за този пътен участък, предприел е изпреварване отляво, като е навлязъл в участък от пътя, обозначен със знак М15 „Коси успоредни линии“, забранен за изпреварване. Акцентирано е, че не може да се изисква от водача на товарния автомобил да очаква, че от лявата му страна, където е забранено движението на автомобили, друг водач ще предприеме изпреварването му и то със скорост над 100 км/ч. В тази връзка съдът е приел за неоснователно и необосновано възражението на жалбоподателя, че водачът на товарния автомобил въпреки че е имал видимост през левите външни огледала за обратно виждане, той е бил предприел маневра преминаване вляво и е реализирал удара в управляваното от ищеца МПС. Съдът е посочил, че от доказателствата по делото не е доказано, водачът на товарния автомобил да е предприел маневра изпреварване, в резултат на която да е отнел предимството на лекия автомобил, а напротив - от приетата АТЕ и дадените обяснения от експерта по безспорен начин се установява, че водачът на товарния автомобил се е движил в лява пътна лента и не е предприел изпреварване. Единственото нарушение, което водачът на товарния автомобил е извършил е, че се е движил със скорост малко над позволената за пътния участък, което обаче, видно от изготвената допълнителна САТЕ, не може да се приеме за причина за настъпване на ПТП, тъй като дори и да е бил спазил разрешената скорост от 50 км/ч и се бе опитал да спре, чувайки шума от спирачната уредба на лекия автомобил, инцидентът отново би настъпил.

С оглед изложеното въззивният състав е стигнал до извода, че по делото не е установено противоправното поведение на водача на товарния автомобил, чиято гражданска отговорност е застрахована в ответното застрахователно дружество, което от своя страна обуславя неоснователност както на главния иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм) против застрахователя, така и на евентуално съединения иск по чл.45 ЗЗД против водача на товарния автомобил.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касаторите основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.2 и предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо като основание за допускането му до касация по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. На първо място не отговаря на истината, че съдът е приложил разпоредбата на чл.15 НК, без да има възражение за това, тъй като исковете са отхвърлени поради липсата на противоправно поведение от водача на лекия автомобил В. без да е обсъждан и прилаган чл.15 НК. Отделно, дори ако има такова допуснато процесуално нарушение, същото не прави решението недопустимо, доколкото съдът се е произнесъл по исковете на предявеното от ищеца основание.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК като предпоставка за допускане на касационно обжалване. Изводите на съда, изградени на базата на събраните по делото доказателства, че процесното ПТП е реализирано по изключителна вина на пострадалия ищец при липса на противоправност в действията на водача на товарния автомобил, не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т. д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК и не са решени в противоречие с практиката на ВКС и задължителната практика на ВС, цитирана в изложението, въпросите на касатора под №1 и №2: Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?“ и „Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да ги изрази писмено в мотивите към решението си?“. Въпросите не са зададени коректно и не са значими за конкретния спор, тъй като в мотивите на въззивното решение е даден отговор на оплакванията на ищеца С. Д. във въззивната му жалба като са изложени изчерпателно съображенията на съда за неоснователност на предявените искове, основани на извършената от въззивния състав самостоятелна преценка на доказателствата. Несъгласието на касатора с изводите на съда не означава липса на произнасяне по оплакванията и възраженията във въззивната жалба, нито липсата във въззивното решение на самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора.

Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение, формулираният от касатора въпрос под №3: Чия е доказателствената тежест за оборване на законовата презумпция за вина и за приложение на чл.15 НК и следва ли да бъде проведено пълно обратно доказване?“. Както бе посочено по-горе, обсъждайки в детайли заключението по извършената автотехническа експертиза и обясненията на експерта, дадени в съдебно заседание, въззивният състав е обосновал извода, че липсва противоправно поведение от страна на водача на товарния автомобил, т. е, че ищецът, чиято е доказателствената тежест да установи противоправността на деянието като елемент от фактическия състав на неоснователното увреждане по чл.45 ЗЗД, не е доказал, че ответникът е допуснал нарушение на правилата за движение, които да са в пряка причинна връзка със злополуката. Отделен е въпросът, че въззивният съд (както и първоинстанционният съд) въобще не е решил спора на базата на обстоятелства, обуславящи приложението на чл.15 НК, освобождаваща делинквента от отговорност за вреди.

Въпрос №4: „При определяне на механизма на ПТП, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установи действителният обем, в който всеки един от тях е

допринесъл за настъпването на пътното произшествие?“ не е значим за конкретния правен спор, доколкото въззивният състав е приел, че злополуката е реализирана изцяло в резултат на противоправното виновно поведение на пострадалия. Липсата на противоправно поведение от страна на водача на товарния автомобил, което да е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, обуславя липсата на съпричинителство, към което е относим поставения въпрос.

Няма характеристиката на въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК посочения в изложението като въпрос №5: „Относно началния момент на възникване на опасност за движение и дължимото от водача на МПС поведение. В кой момент възниква опасност за движението е въпрос на конкретна фактическа обстановка. Следва да се има предвид, че въззивният съд е изложил съображения защо водачът на товарния автомобил не е бил длъжен да гледа в лявото огледало при липсата на предприета от него маневра „престрояване в лява лента“, и с оглед съществуващата маркировката в лявата част на платното, забраняваща движението на МПС.

Не са значими за конкретния правен спор и не могат да обосноват наличието на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК въпросите, които според касатора обуславят допускане на касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно: „Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност и как следва да се ценят противоречия между свидетелски показания и заключения на АТЕ?“ и „Може ли при преценка на доказателствения материал по делото само част от показанията на свидетели, възприели пряко и непосредствено факти и обстоятелства от предмета на доказване, респ. само част от заключения, изготвени в производството, да бъдат взети предвид, а друга част да бъде изключена?“. Отразената от въззивния съд за установена фактическа обстановка е направена след обсъждане на всички релевантни за спора доказателства, преценени от съда поотделно и в тяхната съвкупност. Не отговаря на истината твърдението, инкорпорирано във въпросите, че по делото има свидетелски показания, които противоречат на заключенията по извършените автотехнически експертизи и които не са били взети предвид от съда. Самият касатор в касационната жалба не сочи чии свидетелски показания на очевидци не са обсъдени. Обясненията на ищеца, дадени в съдебно заседание, които са преценени от въззивния съд с оглед правилата в чл.175 ГПК, не са свидетелски показания по смисъла на чл.163 и сл.ГПК. Следва да се има предвид, че експертизите по АТЕ са изготвени на базата на писмените доказателства по приложената прокурорска преписка на РП –Пловдив, а не въз основа на свидетелски показания. На последно въпросите не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правата, тъй като по въпросите относими към начина на обсъждане на събраните по делото доказателства, включително при евентуално несъответствие на свидетелските показания със заключението на експерт, има формирана трайна практика на ВКС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №12199 от 28.10.2020г., постановено по в. гр. д.№4976/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: