5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 60831
София, 25.11.2021 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и първата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр. д. № 1823 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Многопрофилна болница за активно лечение „Д-р С. И. АД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителния директор д-р Т. Т., чрез юрк. Д. И., против въззивно решение № 94 от 12 януари 2021 г., постановено по в. гр. д. № 264/2020 г. по описа на окръжния съд в [населено място], в частта му, с която е потвърдено решение № 260016 от 28 август 2020 г., постановено по гр. д. № 657/2020 г. по описа на районния съд в [населено място], в частта за осъждане на МБАЛ „Д-р С. И. АД на основание чл. 200 КТ да заплати на Б. К. П. сумата от 10000 лева обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в понесени болки, страдания и неудобства, които са пряка и непосредствена последица от претърпяна на 10.09.2017 г. трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на увреждането. Въззивното решение се обжалва и в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за горницата над сумата от 10000 лева до 20000 лева и лечебното заведение е осъдено да заплати на П. сума в размер на още 10000 лева.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Поддържа се, че фактическите констатации на въззивния съд не кореспондират с доказателствения материал по делото, тъй като въз основа на комплексния анализ на доказателствата се обосновава категоричен извод за липса на пряка връзка между претърпяната злополука и действията на работодателя. Твърди се, че пострадалият е ползвал отпуск поради временна неработоспособност от 10.09.2017 г. до 08.04.2018 г., след което се е завърнал на работа и е продължил да изпълнява трудовите си задължения, без да дава информация за влошено здравословно състояние, като на 13.07.2018 г. е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. В периода от 08.04.2018 г. до прекратяването на трудовото правоотношение (07.07.2019 г.), той използвал отпуск поради временна неработоспособност само веднъж (от 23.03.2019 г. до 15.04.2019 г.) поради диагноза, която не е свързана със злополуката. Сочи се още, че през възстановителния период П. не е лекуван допълнително, не е имало необходимост от допълнителни медицински манипулации във връзка с травмата. Твърди се, че процесният инцидент се дължи на неспазване на правилата за безопасност на труда (чл. 33 ЗЗБУТ) от страна на самия пострадал, както и че липсва принос от страна на работодателя, тъй като мястото на падането не е било заледено, мокро, недостатъчно осветено, непочистено и т. н. Оспорва се изводът, че падането е „случайно събитие”, което се случва без вина на която и да е от страните. Изложени са и оплаквания във връзка с преценката на заключенията на съдебно-медицинската експертиза, като се поддържа, че болките на П. не се дължат единствено на злополуката, а и на установената от вещите лица дискова патология. Излага се становище за прекомерност на определения от въззивния съд размер на обезщетението. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се заявява, че са налице и трите специални предпоставки за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
В срока за отговор ответникът в касационното производство Б. К. П., с адрес в [населено място], представляван от адв. Л. С., възразява срещу допускането на касационно обжалване на въззивното решение и излага становище за неоснователност на касационната жалба по същество.
Във въззивното решение се приема за установено, че по силата на трудов договор от 17.11.1992 г. ищецът изпълнявал длъжността „огняр”; на 10.09.2017 г., около 12:00 часа, при подготовката за ползване на обедната си почивка, П. претърпял падане при слизане по стълби в кислородната станция на болницата, като вследствие на удара почувствал остри болки в кръста, които се засилвали при раздвижване; след незабавното му хоспитализиране се установило наличие на фрактура вертебре L2 - счупване на гръбначния стълб в поясната област; след инцидента ищецът е бил в отпуск поради временна неработоспособност от 10.09.2017 г. до 07.04.2018 г. След извършено разследване от ТП НОИ [населено място], инцидентът е признат за трудова злополука с разпореждане от 26.09.2017 г. От свидетелските показания по делото се установява, че в момента на увреждането, както и след това, ищецът е изпитал силни болки, два-три месеца не е ставал от леглото, станал по-нервен и избухлив. Според заключението на допуснатата пред въззивната инстанция съдебно-медицинска експертиза при такава травма в момента на получаването, а и след това, се изпитва силна болка. Вещото лице е пояснило, че при този вид фрактури не е препоръчително да се вдигат тежки предмети, предвид възможността от задълбочаване на деформацията, като при вдигане на тежко е нормално да се усеща болка. Въз основа на доказателствата по делото въззивният съд стига до извод, че ищецът не може да възстанови качеството си на живот, който е водил преди увредата. По делото не е установено ищецът да е допуснал каквото и да е нарушение на правилата за безопасност, да е допуснал груба небрежност, която да е причина за настъпване на вредоносния резултат. Прието е, че пострадалият е проявил невнимание, но това не съставлява груба небрежност по смисъла на закона. По отношение на твърденията на работодателя, че по делото е останало неизяснено обстоятелството с какви обувки е бил пострадалият по време на падането, въззивният съд е посочил, че същите не са били своевременно въведени, тъй като са изложени едва с писмената защита пред първата инстанция.
При тези данни въззивният съд счита, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на лечебното заведение по чл. 200 КТ, като определеният от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди не е съобразен в пълна степен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Приема се, че справедливият размер в случая е 20000 лева, която сума се дължи от момента на увредата, а именно от 10.09.2017 г., тъй като лихвата като обезщетение при неизпълнение на вземане за обезщетение за неимуществени вреди, произтичащо от деликт, е дължима от момента на настъпване на правопораждащия вредите юридически факт, а именно – увреждането. За неоснователни са приети доводите на ответника, че лихва не се дължи през време на въведеното извънредно положение, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, не се дължи единствено по договори за кредит и други форми на финансиране, предоставени от финансови институции по чл. 3 ЗКИ.
Независимо от заявеното от касатора в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и че е налице произнасяне по материалноправни въпроси, които са решени в противоречие с трайната практика на ВКС, правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК не се поставя. Касаторът сочи, че определеният от съда размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди е прекомерно голям, неправилно определен и необоснован; липсвали доводи на въззивния съд за определяне степента на съпричиняване и действителния принос както на пострадалия, така и на работодателя; неправилно не били съобразени становищата на вещите лица по делото; неправилно не било съобразено продължаването на трудовата дейност на ищеца, при която, ако не е било възстановено здравословното му състояние след трудовата злополука, той не би могъл да извършва възложените му с длъжностната характеристика задължения; несъобразено било, че злополуката е настъпила поради допуснато от работника пренебрегване и неспазване на правилата за безопасност на труда; съдът неправилно е определил падането като „случайно събитие“ и че е събитие, което се случва без вина от никоя от страните.
Всички изложени твърдения не отговарят на изискването на закона в чл. 280, ал. 1 ГПК касационното обжалване да се допусне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, и при наличие на някоя от допълнителните предпоставки – въпросът да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен съответният въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Неизменна е практиката на ВКС, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Всички доводи на касатора се свеждат до неговото несъгласие с даденото от въззивния съд разрешение на спора не само по отношение на определения като справедлив размер на обезщетението за претърпени от трудовата злополука неимуществени вреди, но и по тълкуването на доказателствата, събрани по делото. В случая не се обосновава отклонение от постановките на ППВС № 4/1968 г., т. II, тъй като са отчетени вида на увреждането, интензитета на търпените болки и страдания, периода на възстановяване, отражението на травмата върху бита, семейния и социалния живот на пострадалия, а от данните по спора не се установява пострадалият да е проявил груба небрежност.
Неоснователно е искането на ответника в касационното производство за присъждане на разноски, тъй като доказателство за действително извършени такива не се представя.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 94 от 12 януари 2021 г., постановено по в. гр. д. № 264/2020 г. по описа на окръжния съд в гр. Монтана.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: